Огледалото ми бе окачено така, че трябваше да се оглеждам в него през масата: оттук, от креслото, виждах само челото и веждите си.
И ето аз — истинският — видях в огледалото нагърчената, подскачаща права на веждите и аз, истинският — чух див, отвратителен вик:
— Как „също“? Какво значи „също“? Не, не — искам да знам!
Разпънати негърски устни. Облещени очи… Аз, истинският, хванах здраво за яката другия — дивия, косматия, дето дишаше тежко. И аз — истинският — казах на R:
— Простете ми в името на Благодетеля. Много съм болен, не мога да спя. Не разбирам какво ми е…
Дебелите устни мимолетно се усмихнаха:
— Да, да, да! Разбирам — разбирам ви! Всичко това ми е познато… Разбира се, теоретично. Сбогом!
До вратата се обърна като черна топка — обратно към масата, хвърли върху нея някаква книга:
— Най-новата ми… Специално я донесох — едва не забравих. Сбогом… — „с“-то ме изпръска, той изчезна…
Сам съм. Или по-точно: насаме с другия „аз“. Прехвърлил съм крак връз крак в креслото и от някакво „там“ с любопитство гледам как аз — аз! — се гърча на леглото.
Защо — защо цели три години живяхме с О така приятелски — и сега изведнъж една само дума за онази, за… Нима цялата тази лудост — любов, ревност — не е погребана в идиотските стари книги? И най- важното — аз! Уравнения, формули, цифри — и… това — нищо не разбирам! Нищо… Още утре ще отида при R и ще му кажа, че — —
Не е вярно: няма да отида. Нито утре, нито вдругиден — никога повече няма да отида. Не мога, не искам да го видя. Край! Нашият триъгълник се разпадна.
Сам съм. Вечер. Лека мъгла. Небето е покрито с млечно-златиста тъкан. Ако знаех: какво има там — горе? И ако знаех: кой съм аз, какъв съм?
12
Ограничаване на безкрайността
Ангелът
Размисли за поезията
Все ми се струва — ще оздравея, мога да оздравея. Прекрасно спах. Никакви сънища и разни болестни явления. Утре ще дойде милата О, всичко ще бъде просто, правилно и ограничено като кръг. Не се страхувам от тази дума — „ограниченост“: дейността на най-висшето у човека — разсъдъка — се свежда именно до непрекъснатото ограничаване на безкрайността, до раздробяването й на удобни, лесносмилаеми порции — диференциали. Именно в това е божествената красота на моята стихия — математиката. А на „нея“ й липсва тъкмо осъзнаването на тази красота. Впрочем това е ей така — случайна асоциация.
Всичко това — под отмереното, метрично потракване на колелата на подземната железница. В такт с колелата си рецитирам наум стихове (от вчерашната му книга). И чувствувам: отзад, през рамото ми, някой внимателно се навежда и наднича в отворената страница. Без да се обръщам, само с крайчето на окото си виждам: розови, разперени криле-уши, двойно извито… той! Не исках да му преча — и се престорих, че не съм го забелязал. Как се бе оказал тук — не зная: когато влизах във вагона, май го нямаше.
Това незначително само по себе си произшествие ми подействува особено добре, бих казал: вдъхна ми сили. Така е приятно да чувствуваш нечие зорко око, което грижливо те предпазва от най-малката грешка, от неволна стъпка накриво. Нищо че ще прозвучи сантиментално, но ми идва наум същата аналогия: ангелите пазители, за които са мечтаели древните. Колко много нещо от това, за което са мечтали, се е материализирало в нашия живот!
В момента, в който усетих ангела пазител зад гърба си, аз се наслаждавах на сонета, озаглавен „Щастие“. Мисля, няма да сбъркам, ако кажа, че това е рядко красива и дълбока по замисъл творба. Ето първите четири реда:
И по-нататък все за това: за мъдрото вечно щастие на таблицата за умножение.
Всеки истински поет е непременно Колумб. Америка и преди Колумб е съществувала векове, но единствен той е успял да я открие. Таблицата за умножение и преди R–13 е съществувала векове, но единствен R–13 успя да намери новото Елдорадо в девствения лес на цифрите. Наистина: има ли някъде такова мъдро, безоблачно щастие както в този чудесен свят. Стоманата — ръждясва; древният Бог е създал древния, тоест способен да греши човек — и следователно сам е сгрешил. Таблицата за умножение е абсолютна, далеч по-мъдра от древния Бог: тя никога — разбирате ли: никога — не греши. И няма по- щастливи от цифрите, живеещи по стройните вечни закони на таблицата за умножение. Ни колебания, ни заблуди. Истината е една, и праведният път е един; тази истина е две по две, този праведен път е четири. Нима не би било абсурдно, ако тези щастливи, идеално умножени двойки почнеха да мислят за някаква си свобода, тоест явно — за една грешка? За мен е аксиома, че R–13 е успял да улови най-същественото, най-…
Тук отново почувствувах — първо на тила, после до лявото си ухо — топлия нежен дъх на ангела пазител. Той явно забеляза, че книгата на коленете ми е вече затворена и мислите ми са далеко. Какво от това, аз съм готов веднага да разгърна пред него страниците на своя мозък: това е тъй спокойно, радостно чувство. Помня: дори се озърнах, настойчиво, умоляващо го погледнах в очите, но той не разбра — или не поиска да разбере, — не ме попита за нищо… Остава ми да разкажа всичко на вас, незнайни мои читатели (сега сте ми също тъй скъпи, близки и недостижими, както бе той в онзи момент).
Ето как разсъждавах: от отделната част към цялото; отделната част бе R–13, величественото цяло — нашият Институт на Държавните Поети и Писатели. Мислех си: как е могла да не се натрапва на древните цялата нелепост на тяхната литература и поезия. Огромната великолепна сила на художественото слово направо е отивала на вятъра. Просто смешно: всеки пишел каквото му дойде наум. Също като смешното и нелепо море на древните, което денонощно се удряло тъпо в брега и скритите във вълните му силиони килограмометри отивали само за подгряване чувствата на влюбените. Ние превърнахме в електричество влюбения шепот на вълните и в домашно животно — бесния разпенен звяр: по същия начин у нас е опитомена и оседлана дивата някога стихия на поезията. Сега тя вече не е нехайна славеева песен: поезията е държавна служба, поезията е полезност.
Нашите знаменити „Математически Нони“: нима в училище щяхме да обикнем без тях така искрено и нежно четирите правила на аритметиката? А „Шиповете“ — това е класически образ: Пазителите са шиповете на розата, които охраняват нежното Държавно Цвете от груби ръце… Чие каменно сърце ще остане равнодушно при вида на невинните детски устица, бърборещи като молитва: „Хлапакът сграбчи розата с ръка. Но шип стоманен го убоде с игла, злосторникът — ох, ох — търчи дома“, и тъй нататък? А „Всекидневни оди за Благодетеля“? Кой, след като ги прочете, няма да се преклони набожно пред самоотвержения труд на този пръв номер сред номерата? А страшните червени „Цветя на Съдебните присъди“? А безсмъртната трагедия „Закъснелият за работа“? А настолната книга „Станси за половата хигиена“?
Животът — в цялата му сложност и красота — навеки е излят в златото на думите.
Нашите поети вече не витаят във висините: спуснаха се на земята; те вървят в крак с нас под строгия механичен марш на Музикалния Завод; вдъхновяват ги утринният шум от електрическите четки за зъби и страховитото пращене на искрите в Машината на Благодетеля, величественото ехо от Химна на Всеобщата
