Държава и интимният звън на сияйно-кристалната ваза на нощта, вълнуващият пукот на падащите щори, веселите гласове от най-новата готварска книга, едва чутият шепот на уличните мембрани.
Нашите богове са тук, с нас — в Бюрото, в кухнята, в работилницата, в клозета; боговете станаха като нас: ерго, ние станахме богове. И при вас, незнайни мои чуждопланетни читатели, и при вас ще дойдем, за да направим живота ви божествено-разумен и точен като нашия…
13
Мъгла
Ти
Абсолютно нелепо произшествие
Призори се събудих — пред очите ми непоклатим розов небосвод. Всичко е хубаво, кръгло. Довечера ще дойде О. Явно вече съм здрав. Усмихнах се, заспах.
Утринният звънец — ставам — и съвсем друго: през стъклото на тавана, стените, навсякъде, от край до край — мъгла. Луди облаци, все повече натежават — и все по-бързо, все по-близо, и вече няма граници между земята и небето, всичко лети, стапя се, пада, няма за какво да се хванеш. Няма вече сгради: стъклените стени са се разтворили в мъглата като кристалчета сол във вода. Ако погледнеш от тротоара — тъмните фигури на хората по домовете са като дисперсни частици във фантастичен млечен разтвор — утаени долу, но и по-нагоре, още по-високо — на десетия етаж. И всичко дими — може би някакъв беззвучно бушуващ пожар.
Точно в 11,45: нарочно погледнах часовника — за да се хвана за цифрите — дано те ме спасят.
В 11,45, преди да тръгна за редовните занимания с физически труд, съгласно Часовите Скрижали, се отбих в стаята си. Внезапно — телефонен звън, глас — дълга, бавна игла в сърцето:
— Аха, вкъщи ли сте? Много се радвам. Чакайте ме на ъгъла. Ще идем… ще видите къде.
— Чудесно знаете, че сега тръгвам за работа.
— Чудесно знаете, че ще постъпите така, както ви казвам. Довиждане. До след две минути…
След две минути стоях на ъгъла. Трябваше да й покажа, че не тя, а Всеобщата Държава има власт над мен. „Така, както ви казвам…“ Колко е сигурна: усеща се по гласа й. Нищо, сега ще се разберем веднъж завинаги…
Сиви, изтъкани от влажна мъгла юнифи се мярваха за секунда край мен и тайнствено се разтваряха в мъглата. Не се откъсвах от часовника, бях остра, трепереща секундарна стрелка. Осем, десет минути… Дванайсет без три, без две…
Разбира се. Вече закъснях за работа. Как я мразя. Но нали трябваше да й покажа…
На ъгъла, в бялата мъгла — кръв — разрез с остър нож — устни.
— Май ви накарах да чакате. Впрочем все едно. За вас вече е късно.
Колко я — — впрочем, да: наистина е късно.
Мълчаливо гледах устните й. Всички жени са устни, само устни. Нечии розови, гъвкаво-кръгли: пръстен, нежна преграда от целия свят. И тези: преди секунда ги нямаше, а ето сега — като нож — и още капе сладка кръв.
Приближи се, облегна се на рамото ми — и сме едно, нещо от нея се прелива у мен — зная, че така трябва. Зная с всеки свой нерв, с всеки косъм, с всеки до болка сладък удар на сърцето. И толкова радостно е да се покориш на това „трябва“. Сигурно със същата радост парчето желязо се покорява на неизбежния точен закон — и се впива в магнита. Камъкът, хвърлен нагоре, се колебае секунда — и после стремглаво надолу, към земята. Агонизиращият — накрая въздъхва за последен път — и умира.
Помня: усмихнах се объркано и не на място казах:
— Мъгла. Много…
— Ти обичаш ли мъглата?
Древното, отдавна забравено „ти“, „ти“ на владетеля към роба — влезе у мен остро, бавно: да, аз съм роб и това също е нужно, също е хубаво.
— Да, хубаво… — казах си на глас. После на нея: — Мразя мъглата. Страхувам се от нея.
— Значи я обичаш. Страхуваш се, защото е нещо по-силно от теб, мразиш — защото се страхуваш, обичаш — защото не можеш да го подчиниш на себе си. Само непокореното може да се обича.
Да, така е. И тъкмо затова — тъкмо затова аз…
Вървяхме двамата — едно цяло. Някъде далече през мъглата едва чуто пееше слънцето, всичко се наливаше с нещо гъвкаво, бисерно, златно, розово, червено. Целият свят е една необятна жена и ние сме в утробата й, още не сме се родили, още радостно зреем. И ми стана ясно докрай: всичко е мое, слънцето, мъглата, розовото, златното — мое е…
Не питах къде отиваме. Все едно: само да вървим, да вървим, да зреем, да се наливаме — все по- буйно — —
— Ето… — I спря пред вратата. — Днес тъкмо е дежурен тук един… Споменах за него тогава, в Древния Дом.
Отдалече, само с поглед, като внимателно пазех зреещото в себе си — прочетох табелата: „Медицинско Бюро“. Разбрах всичко.
Стъклена, пълна със златна мъгла зала. Стъклени тавани с цветни епруветки и колби. Проводници. Синкави искри в тръбичките.
И един дребен човек — много слаб. Целият сякаш изрязан от хартия, както и да се обърне — само остро изсечен профил: носът — блестящо острие, устните — ножици.
Не чувах какво му говори I: гледах я как говори — и чувствувах, че се усмихвам неудържимо, блажено. Блеснаха острите устни-ножици и лекарят каза:
— Да, да. Разбирам. Най-опасната болест — не познавам нищо по-опасно… — Засмя се, написа набързо нещо с тънката си хартиена ръка, даде листчето на I; написа друго — подаде го на мен.
Бяха удостоверения, че сме болни и не можем да се явим на работа. Крадях своя труд от Всеобщата Държава, крадец — направо за Машината на Благодетеля. Но това сега е — далечно, безразлично, като прочетено в книга… Взех листчето, без да се колебая нито секунда; целият аз — моите очи, устни, ръце — знаех: така трябва.
Взехме от полупразния гараж на ъгъла авиолет, I отново, както тогава, седна зад щурвала, включи на „преден“, откъснахме се от земята, полетяхме. И след нас полетя всичко: розово-златната мъгла, слънцето, острият тънък профил на лекаря, изведнъж толкова любим и близък. По-рано — всичко се въртеше около слънцето; сега знаех, всичко се върти около мен — бавно, в отмала, със затворени очи…
Старицата пред вратите на Древния Дом. Милата сраснала се уста с бръчки-лъчи. Вероятно все тъй си е била сраснала през всичките тези дни — и едва сега се отвори, усмихна се:
— Ааа, лудетино такава! Няма да работи като всички, ами… Така да е! Ако има нещо — ще притичам, ще обадя…
Тежката, скърцаща, непрозрачна врата се затвори и сърцето ми мигом с болка се отвори: широко — още по-широко — цялото. Устните й са мои — и аз пих, пих, откъсвах се, гледах мълчаливо в широко отворените срещу мен очи — и пак…
Полумракът на стаите, синьото, шафраненожълтото, тъмнозеленият сахтиян, златната усмивка на Буда, блещукането на огледалата. И — старият ми сън, тъй ясен сега: всичко е просмукано със златисторозов сок и ей сега ще прелее над ръба, ще полетят пръски — —
Назря. И непреодолимо, като желязото и магнита, със сладката покорност пред точния неизбежен закон — аз се влях в нея. Нямаше розови талони, нямаше изчисления, нямаше я Всеобщата Държава, нямаше ме мен. Имаше само нежно-остри, стиснати зъби и широко отворени насреща ми златни очи — бавно прониквах през тях навътре, все по-надълбоко. И тишина — само в ъгъла — на хиляди мили — чешмата капе, и аз съм — вселена, и от капка до капка — ери, епохи…
Наметнах юнифата и се наведох към I — поглъщах я с очи за последен път.
— Знаех си… Познавах те… — каза съвсем тихо I. Бързо стана, навлече юнифата и обичайната си остра усмивка-ухапване.
