17
През стъклото
Умрях
Коридорите
Безкрайно съм объркан. Вчера, в момента, когато мислех, че вече всичко е разплетено и всички хиксове са намерени — в моето уравнение се появиха нови неизвестни.
Координатите на цялата тази история, разбира се, се пресичат в Древния Дом. От тази точка тръгват осите на всички X, Y и Z, върху които от известно време за мен се крепи целият свят. Вървях пеш по оста X (булевард 59) към началото на координатите. У мен — като пъстра вихрушка — вчерашното: обърнатите наопаки сгради и хора, мъчително-чуждите ръце, блестящите ножици, остро капещите капки от чешмата — това беше, вече беше веднъж. И разкъсвайки плътта ми, всичко това стремително се върти там — под разтопената от огъня повърхност, където е „душата“.
За да изпълня предписанието на лекаря, нарочно избрах пътя не по хипотенузата, а по двата катета. И ето го вече втория катет, обиколния път до подножието на Зелената Стена. От необхватния с поглед зелен океан зад Стената към мен се носеше невиждана вълна от корени, цветя, клони, листа — надигна се — сега ще ме блъсне и от човек — най-тънкия и точен механизъм — ще се превърна в…
Но за щастие между мен и дивия зелен океан е стъклото на Стената. О, колко велика е божествено- ограничаващата мъдрост на стените и преградите! Това е може би най-великото от всички изобретения. Човекът е престанал да бъде див звяр едва тогава, когато е построил първата стена. Човекът е престанал да бъде див човек едва тогава, когато построихме Зелената Стена, когато с тази Стена изолирахме своя съвършен машинен свят — от неразумния безобразен свят на дървета, птици, животни…
През стъклото насреща ми — мътно, неясно — тъпата муцуна на някакъв звяр, жълти очи, упорито повтарящи една и съща, неясна за мен мисъл. Дълго се гледахме един друг в очите — в тези кладенци от света на повърхността към другия, подмолния. И у мен се раздвижи мисъл: „Ами ако този, жълтоокият, в своята нелепа, мръсна купчина листа, в неизчисления си живот — е по-щастлив от нас?“
Махнах с ръка, жълтите очи премигнаха, отдръпнаха се, изчезнаха в листака. Жалко животинче! Какъв абсурд: то — да е по-щастливо от нас! Виж, по-щастливо от мен — да; но нали аз съм изключение, аз съм болен.
Пък и… Вече виждам тъмночервените стени на Древния Дом — и милата сраснала се уста на старицата — тичам към нея презглава:
— Тук ли е тя?
Сраснатата уста се отваря бавно:
— Коя — тя?
— Как коя? I, разбира се… С която идвахме заедно — с авиолета…
— Ааа, да, да… Точно тъй.
Лъчите-бръчки около устните, лукави лъчи от жълтите очи, проникващи навътре в мен — все по- дълбоко… И накрая:
— Е, добре… тук е, преди малко дойде.
Тук е. Видях: до краката на старицата — избуял сребристо-горчив пелин (дворът на Древния Дом също е музей, грижливо го пазят в предисторическия му вид), пелинът протяга стрък към ръката на старицата, тя го гали, на коленете й — жълто слънчево петно. И за миг: аз, слънцето, старицата, пелинът, жълтите очи — всички сме едно цяло, здраво свързани с някакви жилки, а по жилките тече обща, буйна, великолепна кръв…
Сега ме е срам да го напиша, но обещах да бъда докрай откровен в записките си. Та тъй: наведох се — и целунах сраснатата, мека, мъхеста уста. Старицата се избърса с длан, засмя се…
На бегом през познатите тесни, кънтящи стаи — кой знае защо, направо там, в спалнята. Вече пред вратата, хванах дръжката — и изведнъж: „Ами ако не е сама?“ Спрях, ослушах се. Но чувах само: наблизо биеше — не у мен, а някъде около мен — сърцето ми.
Влязох. Широко, гладко оправено легло. Огледало. Още едно огледало, вградено във вратичката на шкафа, а в ключалката — ключ със старинна халка. И няма никого.
Тихичко я повиках:
— I! Тук ли си? — И още по-тихо, със затворени очи, без да дишам — сякаш вече стоях на колене пред нея: — I! Мила!
Тихо. Само в бялото корито на чешмата припряно капе вода. Не мога да обясня защо, но това ми беше неприятно; завъртях здраво крана, излязох. Тук я няма: ясно. Значи е в някой друг „апартамент“. Изтичах надолу по широкото полутъмно стълбище, бутнах една врата, друга, трета: заключено. Навсякъде бе заключено освен онзи „наш“ апартамент, но там нямаше никого.
Въпреки това — отново се върнах, не зная защо. Вървях бавно, с усилие — подметките ми изведнъж станаха чугунени. Помня, че си помислих: „Не е вярно, че силата на тежестта е константна. Следователно всичките ми формули — —“
В този момент — взрив: долу хлопна врата, някой бързо изтрополи по плочите. Аз — отново лек, свръхлек — се втурнах към перилата — да се наведа и в една дума, в един вик: „Ти!“ — да изкажа всичко…
И изтръпнах: долу — вписана в тъмния квадрат на сянката от рамката на прозореца, размахала розовите си криле-уши, бързаше главата на S.
Светкавично — само един гол извод, без предположения (не ги знам и сега): „Не бива — за нищо на света — да ме види.“
И на пръсти, притиснат към стената, се плъзнах нагоре към незаключения апартамент.
За секунда спрях пред вратата. Онзи — тежко крачи нагоре, насам. Само вратата! Умолявах вратата, но тя е дървена: изскърца, изпищя. Като вихър през нея — зелено, червено, жълтият Буда — и съм пред огледалната вратичка на шкафа: бледото ми лице, ослушващи се очи, устни… Чувам — през шума на кръвта си — вратата отново изскърца… Това е той, той.
Хванах ключа на вратичката — и ето, халката се поклаща. Това ми напомня нещо — отново мигновен, гол, без предположения извод — по-точно част от него: „Онзи път — —“ Бързо открехвам шкафа — вътре съм, в тъмното, затварям плътно вратичката. Крачка — и подът под краката ми се люшна. Бавно, меко се заспусках някъде надолу, пред очите ми притъмня, умрях.
По-късно, когато ми се наложи да описвам тези странни произшествия, порових в паметта си, в книгите — и сега, естествено, разбирам: бил съм в състояние на временна смърт, познато на древните и — доколкото зная — абсолютно неизвестно при нас.
Нямам представа колко време съм бил мъртъв, най-вероятно 5–10 секунди, но скоро възкръснах, отворих очи: тъмно е и усещам — слизам надолу, надолу… Протегнах ръка — хванах се — грапава, бързо изплъзваща се стена ме одраска, на пръста ми — кръв, ясно — всичко това не е игра на болната ми фантазия. Но какво е, какво?
Чувах прекъслечното си трескаво дишане (срам ме е да си го призная — всичко бе толкова чудно и неочаквано). Минута, две, три — все надолу. Накрая — мек удар: онова, което се спускаше под краката ми, сега е неподвижно. В тъмнината напипах някаква дръжка, натиснах я — отвори се врата — мътна светлина. Видях: зад гърба ми бързо се носеше нагоре малка квадратна платформа. Втурнах се — но вече бе късно: бях отрязан тук… къде е това „тук“ — не зная.
Коридор. Стотонна, надвиснала тишина. По кръглите сводове — лампички, безкраен, блещукащ, трепкащ пунктир. Приличаше малко на „тунелите“ на нашата подземна железница, само че много по-тесен и не от стъкло, а от някакъв друг, едновремешен материал. Сетих се за подземията, където уж се били спасявали по време на Двестагодишната война… Все едно: трябва да вървя.
Вървях, предполагам, двайсетина минути. Завих надясно — по-широк коридор, по-ярки лампи. Някакъв смътен шум. Може би машини, може би гласове — не зная, но ето ме — пред тежка непрозрачна врата:
