Може би това „изпразване“ ме излекува най-подир от мъчителната ми „душа“ — и аз отново станах като всички. Най-малкото сега без всякаква болка виждам мислено О на стъпалата на Куба или под Газовата Камбана. И ако там, в Операционната, тя изрече името ми — нека: в последния момент набожно и благодарно ще целуна наказващата ръка на Благодетеля. Имам това право по отношение на Всеобщата Държава — да понеса наказанието си, и не ще го отстъпя. Никой от нас, номерата, не бива, не трябва да се отказва от това свое единствено — и толкова по-ценно — право.
Тихичко, метално рязко почукват мислите: незнаен авиолет ме отнася в синята вис на моите любими абстракции. И виждам как тук — в чистия разреден въздух — с лек пукот като напомпена гума — се спуква разсъждението ми за „действеното право“. И ясно виждам, че то е само остатък от нелепия предразсъдък на древните — идеята им за „правото“.
Има идеи от глина — и има идеи, навеки изваяни от злато или от скъпоценното ни стъкло. За да се определи от какъв материал е идеята, достатъчно е само да се капне върху него капка силна киселина. Една такава киселина е била известна и на древните: redicio ad finem. Струва ми се, така са я наричали; но те се страхували от тази отрова, предпочитали да виждат каквото и да е, дори глинено небе, дори небе като играчка, но не и синьото нищо. А ние — слава на Благодетеля — сме пораснали и играчки не ни трябват.
Та тъй — ако капнем от тая отрова върху идеята за „правото“. Дори при древните най-възрастните са знаели: правото произлиза от силата, правото е функция на силата. И ето — на едното блюдо на везните е грамът, на другото — тонът, на едното — „аз“, на другото — „Ние“, Всеобщата Държава. Какво по-ясно: да се допуска, че „аз“-ът може да има някакви права спрямо Държавата, е все едно да се допуска, че грамът може да уравновеси тона. Оттук разпределението: тонът има права, грамът — задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувствуваш милионна частица от тона…
Вие, охранени, румени венерианци, вие, почернели от дим като ковачи уранци — чувам в синята си тишина вашия ропот. Но разберете най-после: всичко велико е просто; разберете: непоколебими и вечни са само четирите аритметични правила. И велик, непоклатим и вечен ще пребъде само моралът, основан върху тези четири правила. Това е висшата мъдрост, това е върхът на пирамидата, по която хората — зачервени и изпотени, с ритници и пръхтене са се катерили векове. И от този връх — там, на дъното, където като жалък червей още мърда нещо, оцеляло у нас от дивите ни прадеди — от този връх еднакво изглеждат: и незаконната майка О, и убиецът, и онзи безумец, дръзнал да замери със стих Всеобщата Държава; обща е за тях смъртната присъда. Това е божественото правосъдие, за което са мечтаели още хората от каменножилищната епоха, огрени от наивните розови лъчи на зората в човешката история: техният „Бог“ е наказвал обругаването на Светата църква също както убийството.
Вие, уранци — жестоки и суеверни като древните испанци, постигнали мъдростта да изгарят когото трябва на клада — вие мълчите, струва ми се, че сте с мен. Но чувам: розовите венерианци бъбрят нещо за изтезания, за екзекуции, за връщане към варварството. Скъпи мои: жал ми е за вас — не сте способни да мислите философско-математически.
Човешката история се издига нагоре спираловидно — подобно на авиолет. Кръговете са различни — златни, кървави, но всички са еднакво разделени на 360 градуса. И ето, от нулата — напред: 10, 20, 200, 360 градуса — отново нула. Да, върнахме се на нулата — да. Но за моя математически организиран ум е ясно: това е съвсем друга, нова нула. Тръгнахме надясно от нулата и се върнахме при нея отляво. И затова: вместо плюс нула — имаме минус нула. Разбирате ли?
Тази Нула ми прилича на мълчалива, огромна, тясна, остра като нож скала. В свирепа, мъхната тъмнина, притаили дъх, се отблъснахме от черната нощна страна на Нулевата Скала. Цели векове ние, колумбовците, плавахме, плавахме, обиколихме цялата земя и най-после, ура! Салют — всички на мачтите; пред нас е другата, непозната досега страна на Нулевата Скала, озарена от полярното сияние на Всеобщата Държава, синя грамада, искряща дъга, слънце — стотици слънца, милиарди дъги…
И какво от това, че само острието на ножа ни дели от другата страна на Нулевата Скала! Ножът е най- здравото, най-безсмъртното, най-гениалното създание на човека. Ножът е бил гилотина, ножът е универсалният начин за разсичане на всякакви възли, по острието на ножа минава пътят на парадоксите — единствено достойният за дръзките умове път…
21
Авторски дълг
Ледът набъбва
Най-трудната любов
Вчера беше нейният ден, а тя пак не дойде и пак получих странна бележка, от която нищо не разбрах. Но съм спокоен, напълно спокоен. Ако аз все пак постъпвам така, както ми е наредено в бележката, ако все пак нося на дежурния талона за нея, после пускам щорите и си седя в стаята сам — това, разбира се, не е, защото съм безсилен да се противопоставя на желанието й. Смехория. Разбира се, не. Просто — щорите ме ограждат от всички пластирно-лечебни усмивки и мога спокойно да пиша ей тия страници, това първо. И второ: страхувам се да не изгубя в нейно лице — в лицето на I, единствения може би ключ към това да разкрия всички неизвестни (историята с шкафа, моята временна смърт и така нататък). А вече се чувствувам задължен да ги разкрия дори само като автор на тези записки, да не говорим, че неизвестното по принцип е органично враждебно на човека и homo sapiens само тогава е човек в пълния смисъл на думата, когато в граматиката му изобщо няма въпросителни знаци, а само възклицателни, запетаи и точки.
И ето, подтикван, както ми се струва, тъкмо от авторския си дълг, днес, на 16-ти, взех авиолет и отново потеглих към Древния Дом. Духаше силен насрещен вятър. Авиолетът с усилие преодоляваше въздушния гъсталак, прозрачните клони фучаха и го шибаха. Градът долу — същински сини, грамадни късове лед. Изведнъж — облак, бърза коса сянка, ледът потъмнява като олово, набъбва както пролетно време, когато стоиш на брега и чакаш — ей сега всичко ще се пропука, ще рукне, ще се завърти и понесе; но минутите си текат, ледът не помръдва и самият ти започваш да набъбваш, сърцето ти бие все по-тревожно, все по- ускорено (впрочем какви ги пиша и откъде тези странни усещания? Нима има ледоразбивач, който би могъл да разбие свръхпрозрачния и свръхздрав кристал на нашия живот!…).
Пред входа на Древния Дом няма никого. Заобиколих и видях старицата край Зелената Стена: сложила ръка над очите си, гледа нагоре. Там, над Стената, острите черни триъгълници на някакви птици: хвърлят се с грачене в атака — с гърди връз здравата преграда от електрически вълни — и назад, и отново над Стената.
Виждам: по тъмното, избраздено с бръчки лице — коси, бързи сенки, бърз поглед към мен.
— Никого, никого, никого няма тук! Да! И няма защо да идвате. Да…
Как така, какво значи „няма защо“? Какво е това странно отношение — да ме смятат само за нечия сянка. А може би всички вие да сте мои сенки. Нали аз населих с вас тези страници — съвсем доскоро четириъгълни бели пустини. Нима без мен биха ви видели всички ония, които ще поведа след себе си по тесните пътечки на редовете?
Разбира се, не й го казах; от собствен опит зная: най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност. Просто отбелязах сухо, че работата й е да отваря вратата, и тя ме пусна в двора.
Пусто. Тихо. Вятър — там, зад стените, далечен като през онзи ден, когато ние рамо до рамо, двамата — едно, излязохме отдолу, от коридорите — стига това наистина да се е случило. Вървях под някакви каменни арки, където стъпките ми, ударили се във влажните сводове, падаха зад мен — сякаш през цялото време друг ме следваше по петите. Жълтите — с червени тухлени пъпки — стени ме наблюдаваха през тъмните си квадратни очила-прозорци, гледаха как отварям пеещите врати на бараките, как надничам из ъглите, задънените проходи, потайните кътчета. Вратичка в оградата и изоставено пусто място — паметник на Великата Двестагодишна война: от земята — голи каменни ребра, стени като жълти озъбени челюсти, старинна печка с вертикален комин — завинаги вкаменен кораб сред жълтите каменни и червените тухлени
