— И за една твоя глупост — за онова, което направи вчера на разходката — те обичам още повече — още повече.
— Но защо ме измъчваше, защо не идваше, защо ми изпращаше талоните си, защо ме караше…
— Ами ако съм искала да те изпитам? Ако съм искала да се уверя, че ще изпълниш всяко мое желание — че си изцяло мой?
— Да, изцяло!
Тя взе лицето ми — целия ме взе — в ръцете си, повдигна главата ми:
— Е, а как е с вашите „задължения на всеки честен номер“? А?
Сладки, остри, бели зъби; усмивка. В отворената чашка на креслото тя прилича на пчела: и жилото, и медът са в нея.
Да, задълженията… Мислено прелиствам последните си бележки: наистина никъде няма дори следа от мисъл, че аз всъщност съм длъжен…
Мълча. Възторжено (и сигурно глупаво) се усмихвам, надничам в зениците й, притичвам от едната зеница в другата и във всяка от тях виждам себе си: аз мъничък, милиметров — съм затворен в тези мънички, светли тъмници. И после пак пчели-устни, сладката болка на цъфтенето…
Във всеки от нас, номерата, има някакъв невидим, тихо тиктакащ метроном и ние, без да гледаме часовника, с точност до 5 минути познаваме времето. Но тогава — метрономът у мен спря, не знаех колко време е минало, изплашен, измъкнах изпод възглавницата плочката с часовника…
Слава на Благодетеля: още двайсет минути! Но минутите — смешно кратки, окъсели, тичат, а толкова неща имам да й разкажа — за всичко, за всичко свое: за писмото на О, за ужасната вечер, когато й подарих дете; и, кой знае защо, за детските си години — за математика Пляпа, за v–1 и как за първи път отидох на празника на Единодушието и горчиво плаках, защото на юнифата ми — в такъв ден — имаше петно от мастило.
I вдигна глава, подпря се на лакътя си. В крайчетата на устните — две дълги, резки линии — и тъмният ъгъл на вдигнатите вежди: кръст.
— Може би в този ден… — Спря, веждите й потъмняха още повече. Хвана ръката ми и здраво я стисна. — Кажи, няма ли да ме забравиш, винаги ли ще ме помниш?
— Защо говориш така? За какво говориш? I, скъпа?
I мълчеше, очите й — вече покрай мен, през мен — далечни. Изведнъж чух как вятърът шиба стъклото с огромните си криле (разбира се, така е било през цялото време, но едва сега го чух) и, кой знае защо, си спомних пронизващото гракане на птиците над Зелената Стена.
I тръсна глава, отърси се от нещо. Още веднъж, за секунда, се докосна до мен цялата — така, за секунда, пружиниращо докосва земята авиолетът, преди да кацне.
— Е, подай ми чорапите! По-бързо!
Чорапите й са захвърлени на бюрото ми, на отворената (193-та) страница от това, което съм записал. В бързината съборих ръкописа, страниците се пръснаха и не мога да ги подредя, а най-важното — дори и да ги подредя, все едно няма да има истински ред, все едно, ще останат някакви прагове, дупки, хиксове.
— Не мога така — казах. — Ето те теб — тук, до мен, и въпреки това сякаш си зад древна непрозрачна стена: чувам през стената шум, гласове — и не мога да разбера думите, не зная какво става там. Не мога така. През цялото време има нещо недоизречено, не си ми казала къде попаднах тогава в Древния Дом, какви бяха онези коридори, защо бе оня лекар — или може би нямаше нищо такова?
I сложи ръце на раменете ми, бавно, дълбоко потъна в очите ми.
— Искаш ли да научиш всичко?
— Да, искам. Трябва.
— И няма ли да се уплашиш да тръгнеш след мен навсякъде, докрай — накъдето те поведа?
— Да, навсякъде!
— Добре. Обещавам ти: като свърши празникът, стига само… Ах, да: а какво става с вашия ИНТЕГРАЛ — все забравям да те попитам, — готов ли е?
— Не: какво значи „стига само“? Пак ли? Какво „стига само“?
Тя (вече на вратата):
— Ще видиш…
Сам съм. Всичко, което остана от нея, е някакъв едва уловим аромат — като сладкия, сух жълт прашец на онези цветя отвъд Стената. И още: здраво закачените за мен въдички-въпроси — като онези, които древните са използували за риболов. (Предисторическия Музей).
… Защо изведнъж заговори за ИНТЕГРАЛА?
24
Границата на функцията
Великден
Да зачеркна всичко
Аз съм като машина, включена на твърде чести обороти; лагерите са се нагрели, още миг — и ще закапе разтопен метал, и всичко — в нищото. По-бързо — студена вода, логика. Изливам цели кофи, но логиката съска върху нагорещените лагери и се разтваря във въздуха като неуловима бяла пара.
Добре, знае се, че за да се установи истинското значение на функцията, трябва да се вземе нейната граница. Разбирам, че границата на вчерашното нелепо „разтваряне във вселената“ е смъртта. Защото тъкмо смъртта е най-пълното ни разтваряне във вселената. Оттук — ако означим любовта с Л, а смъртта със С, то Л = f(С), тоест любовта и смъртта…
Да, точно така, точно така. Тъкмо затова се страхувам от I, боря се с нея, не искам. Но защо у мен „не искам“ и „иска ми се“ — са едно до друго? Там е целият ужас, че отново ми се иска вчерашната блажена смърт. Там е целият ужас, че дори сега, когато логическата функция е решена, когато е очевидно, че тя включва смъртта, аз въпреки това я искам — с устните, ръцете, гръдта си, с всеки милиметър.
Утре е Денят на Единодушието. Там, разбира се, ще бъде и тя, ще я видя, но отдалече. Отдалече — от това ще ме боли, защото ми е необходимо, неудържимо ме тегли — да съм до нея, ръцете й, рамото й, косите й… Но и тази болка дори е желана — нека.
Велики Благодетелю! Какъв абсурд — да искаш болка. Кой не знае, че болезнените — отрицателни, събираеми намаляват сбора, който наричаме „щастие“. И следователно…
И ето — никакви „следователно“. Чисто е. Голо.
ВЕЧЕРТА:
През стъклените стени на дома — ветровит, трескаво-розов, тревожен залез, обръщам креслото си така, че това, розовото, да не ми боде очите; прелиствам записаното — и виждам: отново съм забравил, че не пиша за себе си, а за вас, непознати, които обичам и съжалявам — за вас, дето още се влачите в отдалечените векове, там долу.
Ето — за Деня на Единодушието, за този велик ден. Винаги съм го обичал — още от детството си. Струва ми се, че за нас той е това, което е бил за древните „Великден“. Помня, няколко дни преди това си правех такова едно часово календарче — тържествено зачерквах всеки час: с един час е по-близо, един час по-малко ще чакам… Ако бях сигурен, че никой няма да ме види — честна дума, и сега бих си носил такова календарче и бих записвал колко още остава до утре, когато ще я видя — макар и отдалече…
(Попречиха ми: донесоха ми новата юнифа, направо от ателието. По традиция ни раздават нови юнифи за утрешния ден. В коридора — стъпки, радостни възклицания, шум.)
Продължавам. Утре ще видя познатото, повтарящо се всяка година и всеки път по нов начин вълнуващо зрелище: могъщата Чаша на Съгласието, благоговейно вдигнатите ръце. Утре е Денят на ежегодните избори на Благодетеля. Утре отново ще връчим на Благодетеля ключовете от непоклатимата крепост на нашето щастие.
Разбира се, това не прилича на неорганизираните, без всякакъв ред избори на древните, когато — смешно е да се каже — дори не е бил известен предварително резултатът от изборите. Какво по-
