безсмислено от това — да изграждаш държавата слепешком, върху напълно непредвидими случайности? Но ето, оказва се, че са били нужни цели векове, за да се разбере това.
Да повтарям ли, че при нас и този път — както винаги — няма място за никакви случайности, нищо неочаквано не може да се случи. И самите избори имат по-скоро символично значение: да напомнят, че сме единен, могъщ, милионноклетъчен организъм, че ние — ако говорим с думите от древното Евангелие, сме единна Църква. Защото историята на Всеобщата Държава не познава такъв случай — дори един-единствен глас да дръзне да наруши величествената хармония в този тържествен ден.
Казват, че древните правели изборите си някак тайно, спотайващи се като крадци; някои наши историци твърдят дори, че отивали на изборните тържества грижливо маскирани (представям си това фантастично мрачно зрелище: нощ, площад, промъкващи се покрай стените фигури с тъмни наметала; люшкания от вятъра ален пламък на факлите…). Защо е била необходима цялата тази тайнственост, не е изяснено окончателно; най-вероятно е изборите да са били свързвани с някакви мистични, суеверни, може би дори престъпни обреди. Ние нямаме какво да крием или да се срамуваме: празнуваме изборите си открито, честно, през деня. Виждам как всички гласуват за Благодетеля; всички виждат как аз гласувам за Благодетеля — може ли да бъде другояче, щом „всички“ и „аз“ — сме единното „Ние“. Колко по- облагородяващо, искрено, извисено е това от страхливата престъпна „тайна“ на древните. И после: колко е по-целесъобразно. Дори ако допуснем невъзможното, тоест някакъв дисонанс в обичайната монофония, нали невидимите Пазители са тук, сред нас: веднага могат да установят кои са заблудените номера и да ги спасят от следващи погрешни стъпки, а Всеобщата Държава — от тях самите. И накрая още нещо…
През стената отляво: пред огледалната вратичка на гардероба някаква жена припряно разкопчава юнифата си. И за секунда, смътно: очите, устните, двете остри розови пъпки. После щорите падат, мигом у мен оживява вчерашното и не зная вече какво исках да кажа с това „и накрая още нещо“, не искам за това, не искам! Искам само едно: I. Искам всяка минута, винаги да бъде с мен — само с мен. И това, което преди малко написах за Единодушието — е съвсем излишно и ненужно, иска ми се всичко да зачеркна, да го скъсам, да го изхвърля. Защото зная (нека да е кощунство): празник има само с нея, само ако е до мен, рамо до рамо. А без нея утрешното слънце ще бъде само кръгче от ламарина, небето също — оцветена в синьо ламарина, и аз самият.
Хващам телефонната слушалка:
— I, вие ли сте?
— Да. Колко късно се обаждате!
— Може би още не е късно. Искам да ви помоля… Искам утре да бъдете с мен. Мила…
„Мила“ го казвам съвсем тихо. И кой знае защо, ми се мярва онова, което се случи днес сутринта на хелинга: сложиха на шега един часовник под стотонния чук — размах, вятър в лицето — и стотонно нежното, тихо докосване до крехкия часовник.
Пауза. Струва ми се, че чувам там — в стаята на I — нечий шепот. После гласа й:
— Не, не мога. Нали разбирате: аз сама бих… Не, не мога. Защо? Утре ще видите.
НОЩ.
25
Пришествие от небесата
Най-голямата катастрофа в историята
Известното свърши
Когато преди началото всички се изправиха и над главите ни като тържествен бавен балдахин се люшна Химнът — стотиците комини-тръби на Музикалния Завод и милионите човешки гласове, — за секунда забравих всичко: подозрителните недомлъвки на I за днешния празник, дори, струва ми се, и самата нея. Бях сега онова момче, което някога на този ден плачеше заради малкото, едва забележимо само за него, петънце върху юнифата. Какво че никой наоколо не вижда черните петна по мен, които няма да се изчистят — нали аз си зная, че на мен, престъпника, не ми е мястото сред тези широко разтворени лица. Ех, да можех да стана сега и сподавено да изкрещя всичко за себе си. Нека после дойде краят — нека! — но за миг само да се почувствувам чист, безсмислен като това детински синьо небе.
Всички очи бяха вдигнати нагоре в утринната, непорочна, непресушила още нощните си сълзи синева — едва забележимо петно, ту тъмно, ту озарено от лъчи. От небесата слизаше при нас Той — новият Йехова, също тъй мъдър и любещо-жесток като Йехова на древните. С всяка минута той се приближава с авиолета си — летят, устремени към него, милиони сърца — и ето, Той вече ни вижда. И аз, ведно с него, мислено обгръщам с поглед от високо тънкия син пунктир на концентричните кръгове на трибуните — сякаш паяжина, обсипана с микроскопични слънца (блясъка на плочките); и в центъра й сега ще седне белият мъдър Паяк — Благодетелят с бели одежди, който мъдро е оплел ръцете и краката си в благодатните мрежи на щастието.
Но ето, величественото Му пришествие от небесата свърши, медните тръби на Химна замлъкнаха, всички седнаха — и веднага разбрах: наистина всичко е тънка-тънка паяжина, опъната е, трепти, всеки миг ще се скъса и ще стане нещо невероятно…
Леко се надигнах и се огледах — и срещнах погледа на любещоразтревожени, прехвърлящи се от лице на лице очи. Ето един вдигна ръка и с едва забележимо помръдване на пръстите предаде сигнал на друг. И ето ответния сигнал с пръсти. И пак… Разбрах: те са, Пазителите. Разбрах: разтревожени са от нещо, паяжината е опъната, трепти. И у мен — сякаш съм радиоприемник, настроен на същата дължина на вълните — ответно трептене.
На естрадата един поет четеше предизборна ода, но не чувах нито дума: само отмерено се люлее хекзаметричното махало и с всеки негов мах уреченият час приближава. Трескаво прелиствам в редиците лице след лице — като страници, и все не мога да видя единственото, което търся, а трябва час по-скоро да го открия, защото махалото ей сега ще удари и после — —
Той — той е, разбира се. Долу, покрай естрадата, плъзгайки се над блестящото стъкло, минаха розовите криле-уши, отрази се тъмната, двойно извита примка на буквата — той тичаше някъде към заплетените проходи между трибуните.
S, I — някаква нишка (според мен между тях през цялото време има някаква нишка, още не зная каква точно, но някога ще я разплета). Вкопчих се за него с очи, той — като кълбенце, все по-нататък, а след него нишката. Ето, спря, ето…
Като мълниеносно, високоволтово изпразване: прониза ме, завърза ме на възел. В нашия ред, само на 40 градуса от мен, спря, наведе се. Видях I, а до нея — с отвратителните си негърски устни, ухилен, R– 13.
Първата ми мисъл бе да хукна натам и да викна: „Защо си с него днес? Защо не пожела мен?“ Но невидимата благодатна паяжина здраво е омотала ръцете и краката ми; стиснал зъби, сякаш бях от желязо, седях и не отмествах поглед. Както сега: остра, физическа болка в сърцето; помня, че си помислих: „Ако нефизически причини могат да породят физическа болка, ясно е, че — —“
За съжаление не можах да изведа мисълта си: спомням си само — мярна ми се нещо за „душата“, прелетя безсмислената стара поговорка — „душата в петите“. И замрях: хекзаметърът замълча. Сега започва… Какво?
Традиционната предизборна петминутна пауза. Традиционното предизборно мълчание. Но сега то не беше молитвено и благоговейно както обикновено: беше както при древните, когато още ги е нямало нашите акумулаторни кули, когато неопитоменото небе е избухвало понякога в „бури“. Сега бе — както при древните пред буря.
Въздухът — от прозрачен чугун. Иска ти се да дишаш с широко отворена уста. До болка напрегнатият слух записва: някъде отзад, като скърцане на мишка, тревожен шепот. С наведени очи през цялото време виждам онези двамата — I и R — един до друг, рамо до рамо, и връз коленете ми треперят като чужди — омразните ми — космати ръце.
Всички държат плочките с часовниците. Една, две. Три… Пет минути… от естрадата — бавен, чугунен глас:
