— Който е „за“ — моля да вдигне ръка.
Ако можех да Го погледна в очите както преди — открито и предано: „Ето ме целия. Целия. Вземи ме!“ Но сега не смеех. С усилие — сякаш ми бяха ръждясали всички стави — вдигнах ръка.
Шум от вдигането на милиони ръце. Нечие сподавено: „Ах!“ И чувствувам, нещо вече започна, срути се стремглаво, но не разбрах какво, и нямах сила — не смеех да погледна…
— Кой е „против“?
Това винаги е бил най-величественият миг на празника: всички продължават да седят неподвижно, радостно склонили глави в благодатно подчинение пред първия Номер от Номерата. Но в този миг, ужасен, отново чух шум: лек като въздишка, той се чу по-силно от медните звуци на Химна преди това. Така човек въздъхва едва чуто за последен път в живота си — а лицата наоколо бледнеят и по всички чела — студени капки пот.
Вдигнах очи — и…
Бе за стотна част от секундата. Видях: хиляди ръце се вдигнаха — „против“ — и паднаха. Видях бледото, зачеркнато от кръст лице на I, вдигнатата й ръка. Притъмня ми пред очите.
Още миг; пауза; тихо; пулс. После — сякаш някакъв безумен диригент даде знак — по всички трибуни изведнъж трясък, викове, вихрено развени от тичането юнифи, объркано мятащите се насам-натам Пазители, нечии токове във въздуха пред самите ми очи, до токовете нечия широко зейнала, разкъсвана от безмълвен вик уста. Това, кой знае защо, ми направи най-силно впечатление: хиляди безмълвно крещящи уста — като на чудовищен екран.
И като на екран — някъде далеч долу, за секунда пред мен — побелелите устни на О; тя стоеше, притиснала се до стената в прохода, кръстосала отпред ръце, за да предпази корема си. И вече я няма — изтрита е, или аз забравих за нея, защото…
Това вече не е на екран, у самия мен е, в свитото сърце, в ускорено туптящите слепоочия. Отляво над главата ми, върху пейката, изведнъж изскочи R–13 — изригва пръски, зачервен, бесен. В ръцете му — I, бледа, юнифата й разкъсана от рамото до гърдите, върху бялото — кръв. Тя здраво се бе вкопчила за врата му и той с огромни скокове — от пейка на пейка — отвратителен и ловък като горила — я отнасяше нагоре.
Като древен пожар — всичко пламна — и едничката мисъл: да скоча, да ги застигна. Не мога сега да си обясня откъде се взе такава сила у мен, но аз като таран разсякох тълпата — върху нечии рамене; по пейките — и ето, вече са близко, вече хванах R за яката:
— Да не си посмял! Да не си посмял, ти казвам! Още сега… (за щастие гласът ми не се чуваше — всеки крещеше, всички бягаха).
— Кой е? Какво има? Какво? — обърна се, устните му трепереха, хвърчаха пръски — сигурно помисли, че го е уловил някой от Пазителите.
— Какво ли? Ами не искам, не разрешавам! Пусни я — веднага!
Но той само сърдито примлясна, завъртя глава и хукна нагоре. И тогава — невероятно ме е срам да го напиша, но ми се струва: все пак съм длъжен, длъжен съм да го напиша, за да можете, непознати мои читатели, докрай да проучите историята на болестта ми — тогава аз със замах го ударих по главата. Разбирате ли — ударих го! Много добре си спомням. И помня още: усещането за някакво освобождаване и лекота в цялото тяло от този удар.
I бързо се изплъзна от ръцете му.
— Вървете — викна тя на R. — нали виждате: той… Вървете, вървете!
R лъсна белите си негърски зъби, хвърли ми в лицето някаква дума, гмурна се надолу, изчезна. А аз вдигнах I на ръце, здраво я притиснах до себе си и я понесох.
Сърцето ми биеше — огромно, и с всеки свой удар изтласкваше буйна, гореща, радостна вълна. И какво, че там нещо се е пръснало на парчета — все едно! Само ей така да я нося, да я нося, да я нося…
ВЕЧЕРТА, 22 часът:
С усилие държа перото: безкрайно съм уморен след всички главозамайващи събития на днешното утро. Нима се срутиха спасителните вековни стени на Всеобщата Държава? Нима сме пак без покрив, в диво, свободно състояние — като далечните ни прадеди? Нима го няма Благодетеля? Против… в Деня на Единодушието — против? Срамувам се заради тях, боли ме, страх ме е. А впрочем кои са тези „те“? И аз самият кой съм: „те“ или „ние“ — нима — зная?
Ето я: седи на нагрятата от слънцето стъклена пейка — на най-горната пейка, където я отнесох. Дясното рамо и по-надолу — началото на чудесната неизчислима крива — са голи; тънка червена струйка кръв. Тя сякаш не забелязва, че е облята в кръв, че гръдта й е открита… нещо повече: тя вижда всичко това — но тъкмо то е, което й е нужно сега, и ако юнифата й беше закопчана — тя би я разкъсала, тя…
— А утре… — Тя диша жадно през стиснатите си, бляскащи остри зъби. — А утре — не се знае. Разбираш ли — и аз не зная, никой не знае — неизвестно е! Разбираш ли, че всичко известно свърши? Ново, невероятно, невиждано.
Там, долу, вилнеят, тичат, крещят. Но това е далече и все по-далече, защото тя ме гледа, бавно ме всмуква в себе си през тесните златни прозорци на зениците. Така — дълго, мълчаливо. И кой знае защо, си спомням, че веднъж през Зелената Стена аз също се взирах в нечии странни жълти зеници, а над Стената се виеха птици (или това беше друг път).
— Слушай: ако утре не се случи нещо особено, ще те заведа там, разбираш ли?
Не, не разбирам. Но мълчаливо кимвам. Аз се разтворих, аз съм — прашинка, аз съм — точка…
В края на краищата това точково състояние си има своя логика (днешна); в точката има най-много неизвестни; достатъчно е да се раздвижи, да помръдне — и може да се превърне в хиляди различни криви, в стотици тела.
Страхувам се да помръдна: в какво ли ще се превърна? И ми се струва, че всички като мен се боят от най-малкото движение. Ето сега, когато пиша това, всички седят свити в стъклените си клетки и чакат нещо. В коридора не се чува обичайното в този час бръмчене на асансьора, не се чуват смях, стъпки. Понякога виждам: минават на пръсти по коридора, оглеждат се, шепнат си по двойки…
Какво ще стане утре? В какво ще се превърна утре?
26
Светът съществува
Обрив. 41°
Утро. През тавана — небето здраво както винаги, кръглолико, румено. Мисля, че по-малко бих се учудил, ако бях видял над главата си някакво необикновено четириъгълно слънце, хора в пъстри вълнени дрехи, зидани непрозрачни стени. Какво излиза, нима светът —
Познато ли ви е това странно състояние? Събуждате се нощем, отваряте очи в тъмното и изведнъж усещате — заблудили сте се, и започвате припряно, пипнешком да търсите наоколо нещо познато и твърдо — стена, лампа, стол. Точно така опипвах, търсех във Всеобщия Държавен Вестник — по-бързо, по- бързо — и ето:
„Вчера се състоя очакваният с нетърпение от всички Ден на Единодушието. За 48-и път единодушно е избран многократно доказалият непоколебимата си мъдрост Благодетел. Тържеството бе помрачено от известно объркване, предизвикано от враговете на нашето щастие, които по този начин се лишиха, естествено, от правото да бъдат тухли в обновения вчера фундамент на Всеобщата Държава. Всеки разбира, че да се вземат под внимание техните гласове, би било също тъй нелепо, както да се приеме за част от великолепната героична симфония — кашлицата на случайно присъствуващи в концертната зала болни…“
