О, най-мъдри! Нима въпреки всичко ние сме спасени? Какво наистина може да се противопостави на този кристален силогизъм?
И по-нататък — още два реда:
„Днес в 12 ще се състои съвместно заседание на Административното Бюро, Медицинското Бюро и Бюрото на Пазителите. Тези дни предстои важен Държавен Акт.“
Не, стените още са здрави — ето ги — мога да ги пипна. И вече го няма странното усещане, че съм се изгубил, че не зная къде съм, че съм се заблудил, и нищо чудно няма в това, че виждам синьото небе, кръглоликото слънце; и всички — както винаги — тръгват за работа.
Крачех по булеварда особено твърдо и звънко — и ми се струваше, че всички крачат така. Но ето кръстовището, завой зад ъгъла и виждам: всички някак странно заобикалят ъгъла на сградата — сякаш там, в стената, се е спукала някаква тръба, шурти студена вода и не може да се мине по тротоара.
Още пет, десет крачки — и мен също ме облива студена вода, блъсва ме, събаря ме от тротоара… На височина около 2 метра, на стената — четириъгълен лист хартия и на него — неразбираеми — отровнозелени — букви:
А отдолу — силно извит гръб, прозрачни, размахани от гняв или вълнение криле-уши. Вдигнал нагоре дясната си ръка и безпомощно опънал назад лявата — като болно, счупено крило, той подскачаше нагоре — да откъсне листчето — но не успяваше, мъничко не му достигаше.
Сигурно всеки от минаващите край него си мислеше: „Ако точно аз се приближа — няма ли да си помисли, че съм виновен в нещо и тъкмо затова искам…“
Признавам си: и на мен ми мина същата мисъл. Но си спомних колко пъти той е бил за мен истински ангел-пазител, колко пъти ме е спасявал и смело приближих, протегнах ръка, откъснах листчето.
S се обърна, светкавично заби свределчета в мен, до дъно, извади нещо оттам. После повдигна лявата си вежда и намигна към стената, където висеше „Мефи“. И ми се мярна опашчицата на усмивката му — за мое учудване като че ли весела. А впрочем какво чудно има. Лекарят винаги предпочита обрива и четирийсетградусовия огън пред мъчителната, бавно покачваща се температура на инкубационния период; тогава поне се изяснява характерът на болестта. „Мефи“, избило днес по стените, е обрив. Разбирам усмивката му5…
Спускам се под земята — и под краката ми, върху непорочното стъклено стъпало — отново бяло листче: „Мефи“. И на стената долу, на пейката, на огледалото във вагона (лепено е набързо — накриво, небрежно) — навсякъде все същият бял, страховит обрив.
В тишината — жуженето на колела като възбудения шум на кръвта. Докоснаха някого за рамото — той трепна, изтърва чантата, която държеше. От лявата ми страна — друг: чете във вестника един и същи, един и същи, един и същи ред и вестникът едва забележимо потрепва. Усещам как навсякъде — в колелата, ръцете, вестниците, миглите — пулсът се ускорява и може би днес, когато I ме заведе там — термометърът ще показва 39, 40, 41 градуса — отбелязани с черна черта…
На хелинга — същата жужаща като далечно, невидимо самолетно витло тишина. Машините стоят навъсени и мълчаливи. И само крановете едва чуто, сякаш на пръсти, пълзят, навеждат се, хващат с щипките си сините късове замразен въздух и ги товарят в бордовите цистерни на ИНТЕГРАЛА: ние вече го подготвяме за пробен полет.
— Как: ще свършим ли товаренето за седмица?
Питам Втория Строител. Лицето му е фаянс, изрисуван със сладко-сини и нежно розови цветчета (очите, устните), но днес са някак избелели, изтрити. Броим на глас, но аз изведнъж, по средата на думата, замръзвам с отворена уста: високо под купола на вдигнатата от крана синя грамада — едва забележимо бяло квадратче — залепена хартийка. И целият се разтърсвам — може би от смях — да, аз самият чувам как се смея (случвало ли ви се е сами да чувате смеха си?).
— Не, слушайте… — казвам. — Представете си, че сте на древен аероплан, височина на полета пет хиляди метра, крилото се счупва, летите, премятайки се надолу, и по пътя пресмятате: „Утре — от дванайсет до два… от два до шест… в шест обяд…“ Не е ли смешно? Ами че ние сега правим същото!
Сините цветчета мигат, кокорят се. Де да бях стъклен и да не виждах, че само след някакви си 3–4 часа…
27
Никакъв конспект
Не бива
Сам съм в същите онези безкрайни коридори. Безмълвно бетонно небе. Някъде върху камък капе вода. Познатата тежка, непрозрачна врата — и оттам глух шум.
Тя каза, че ще излезе при мен точно в 16. Но ето, вече минаха пет минути, десет, петнайсет: никой не се появява.
За секунда се превръщам в предишния „аз“, който се страхува, че тази врата ще се отвори. Последни пет минути и ако тя не излезе — —
Някъде капе вода върху камък. Никой. Усещам мъчителна радост: спасен съм. Бавно тръгвам обратно по коридора. Трепкащият пунктир от лампички на тавана помътнява, гасне…
Изведнъж отзад припряно тракна врата, бързи стъпки, меко отскачащи от тавана, от стените — и тя, летяща, леко запъхтяна от тичането, диша с уста.
— Знаех си: ще те заваря тук, ще дойдеш! Знаех си: ти, ти…
Копията на миглите се отдръпват, пускат ме вътре — и… Как да разкажа какво прави с мен този древен, нелеп, чудесен обред, когато устните й докосват моите? С каква формула да изразя този вихър, който помита всичко от душата ми освен нея? Да, да — от душата ми — смейте се, ако искате.
Тя с усилие, бавно вдига клепачи — и с усилие, бавно — думите:
— Не, стига… после, сега — да вървим.
Вратата се отвори. Изтрити, стари стъпала. И непоносимо пъстра врява, свистене, светлина…
Оттогава мина почти цяло денонощие, всичко у мен донякъде се уталожи — и въпреки това ми е страшно трудно, макар и приблизително точно, да го опиша. В главата ми сякаш избухна бомба, разтвориха се зейнали уста, криле, листа, думи, камъни — всичко се обърка…
Помня, че първата ми мисъл беше: „По-бързо, презглава назад.“ Защото разбрах: докато съм чакал там, в коридорите — те по някакъв начин са взривили или разрушили Зелената Стена — и оттам всичко е нахлуло и е заляло нашия изолиран от низшия свят град.
Сигурно съм казал нещо подобно на I. Тя се засмя…
— Няма такова нещо! Просто излязохме върху Зелената Стена…
Тогава отворих очи и застанах лице срещу лице с онова, което никой жив досега не е виждал — освен намалено хиляда пъти, обезсилено, туширано от мътното стъкло на Стената.
Слънце… не нашето, равномерно разпределено по огледалната повърхност на улиците слънце: това бяха някакви живи отломки, непрекъснато подскачащи петна, които заслепяваха очите и замайваха главата. И дървета като свещи — до самото небе; като опрели грапавите си лапи в земята членестоноги; като безмълвни зелени фонтани… И всичко това пристъпва на четири крака, мърда, шумоли, изпод краката ми отскача грапаво кълбо, а аз съм като прикован, не мога и крачка да направя, защото под краката ми не е
