сте се натъкнали на шестата, седмата част на света — на някаква Атлантида, и там — невиждани градове- лабиринти, хора, които се реят във въздуха без помощта на криле или авиолети, камъни, повдигани с поглед — с една дума, неща, които не бихте могли да си представите дори насън. Така беше и с мен вчера. Защото — разберете — никой и никога не е бил отвъд Стената от времето на Двестагодишната война — вече говорих за това.
Зная, че съм длъжен, непознати приятели, да ви разкажа по-подробно за този странен и неочакван свят, който ми се разкри вчера. Но засега не съм способен да се върна към него. Непрекъснато нови и нови събития, като порой, и не е по силите ми да събера всичко: подлагам полите на дрехата си, шепите — и въпреки това цели кофи се изливат настрани, а по тези страници падат само капки…
Първо чух зад вратата на стаята си високи гласове — и познах гласа й, на I, гъвкав, метален — и другия, почти непрегъваемия, като дървена линийка — гласа на Ю. После вратата се отвори с трясък и ги изсипа и двете в стаята ми. Точно така: изстреля ги.
I сложи ръка върху облегалката на креслото ми и през рамо, надясно — само със зъби се усмихна на другата. Не бих искал да ми отправят такава усмивка.
— Слушайте — каза ми I, — тази жена, струва ми се, си е поставила за цел да ви пази от мен като малко дете. Това с ваше съгласие ли е?
И тогава — другата, потрепваща с хрилете си:
— Той наистина е дете. Да! И само затова не вижда, че вие с него — само защото… че всичко това е комедия. Да! И мой дълг е…
За миг в огледалото — пречупената, трепереща права на веждите ми. Скочих и като задържах в себе си с усилие онзи — със стиснатите космати юмруци, като изтласквах с усилие през зъби всяка дума, й викнах в упор — в самите хриле:
— Ммарш ннавън! Веднага!
Хрилете се издуха, тухленочервени, после спаднаха, посивяха. Тя отвори уста да каже нещо, но премълча, захлопна я и излезе.
Втурнах се към I:
— Няма да си простя — никога няма да си го простя! Тя посмя — теб? Но не бива да мислиш, че аз мисля, че… че тя… Това е, защото тя иска да се запише за мен, а аз…
— За щастие няма да успее да се запише. И нека има хиляда като нея: все ми е едно. Зная, че ти ще повярваш не на хилядата, а само на мен. Защото след вчерашното — аз цялата съм пред теб, докрай, както искаше. Аз съм в ръцете ти, можеш — всеки момент…
— Какво — всеки момент? — И веднага разбрах — какво, кръвта нахлу в ушите, в бузите ми, изкрещях: — Не бива за това, никога не ми говори за това! Нали разбираш, че това бе онзи, предишният „аз“, а сега…
— Кой те знае… Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе и не би си струвало да го четеш…
I ме гали по главата. Не виждам лицето й, но усещам по гласа: загледана е някъде много далече, впила е очи в някакъв облак, който безмълвно, бавно плава неизвестно накъде…
Изведнъж ме отстрани с ръка — твърдо и нежно:
— Слушай: дойдох да ти кажа, че може би това са последните ни дни… Да знаеш: от тази вечер са отменени всички аудиториуми.
— Отменени ли?
— Да. Минах покрай тях — и видях: в сградите на аудиториумите подготвят нещо, някакви маси, лекари в бяло.
— Но какво значи това?
— Не зная. Засега още никой не знае. И това е най-лошото. Само чувствувам: включили са тока, искрата лети — и ако не днес, то утре… Но може би няма да успеят.
Отдавна престанах да разбирам: кои са — те, и кои сме — ние. Не разбирам какво искам: да успеят — или да не успеят. Само едно ми е ясно: I сега върви по ръба — и ето…
— Но това е безумие — казвам. — Вие — и Всеобщата Държава. Това е все едно да запушиш дулото с ръка — и да си мислиш, че ще удържиш изстрела. Това е абсолютно безумие!
Усмивка:
— „Всички трябва да обезумеят — колкото може по-скоро да обезумеят.“ Някой вчера го каза. Помниш ли? Там…
Да, имам го записано. И значи наистина е било. Мълком гледам лицето й: на него сега много ясно се очертава тъмният кръст.
— I, мила — докато още не е късно… Искаш ли — ще захвърля всичко, ще забравя всичко — и ще отидем с теб там, отвъд Стената — при онези… не зная какви са.
Тя поклати глава. През тъмните прозорци на очите — вътре у нея, видях, пламти пещ, искри, извити нагоре огнени езици, струпани купища сухи, насмолени дърва. И разбирам: късно е, думите ми вече нищо не могат…
Стана — сега ще си отиде. Може би това са последните дни, може би минути… Хванах я за ръката.
— Не! Поне още малко — заради… заради…
Тя бавно издигна нагоре, към светлината, ръката ми — косматата ми ръка, която така мразех. Исках да я измъкна, но тя ме държеше здраво.
— Ръката ти… Ти изобщо не знаеш — и малцина го знаят, че се е случвало жени оттук, от града, да се любят с онези. И у теб сигурно има няколко капки слънчева, горска кръв. Може би именно затова аз те — —
Пауза — и колко странно: от паузата, от пустотата, от нищото — така бие сърцето ми. И викам:
— Аха! Няма да си тръгнеш! Няма да си тръгнеш — докато не ми разкажеш за тях — защото ти ги… обичаш, а аз дори не зная кои са, откъде са. Кои са те? Половината, която сме изгубили, H2 и О — а за да се получи H2O — ручеи, морета, водопади, вълни, бури, — трябва половината да се съединят…
Ясно помня всяко нейно движение. Помня как взе от бюрото стъкления ми триъгълник и през цялото време, докато говорех, го притискаше с острата страна към бузата си — на бузата й се появяваше бяла следа, после порозовяваше, изчезваше. Чудно — не мога да си спомня думите й — особено в началото — и само някакви отделни образи, цветове.
Зная: отначало беше за Двестагодишната война. И ето червеното — по зелените треви, по тъмната глина, по синкавия сняг: червени, непресъхващи локви. После жълти, изгорени от слънцето треви, голи, жълти, чорлави хора — и чорлави кучета — редом с разлагащата се мърша, кучешка или може би човешка… Това, разбира се — извън Стените: защото градът вече е победил, в града вече царува днешната ни — нефтена — храна.
И почти от небето додолу — черни, тъжни гънки и гънките се люшкат: над горите, над селата — бавни стълбове дим. Глух вой: гонят към града черни, безкрайни редици… за да ги спасят насила и да ги научат що е щастие.
— Знаеше ли за всичко това?
— Да, почти.
— Но не знаеш и малцина знаят, че някои от тях все пак са оцелели и са останали да живеят там, зад Стените. Голи — отишли в горите. Учели се там от дърветата, зверовете, птиците, цветята, слънцето. Обрасли с козина, но затова пък опазили под нея горещата си червена кръв. С вас е по-зле: вие сте обрасли с цифри, цифрите пълзят по вас като въшки. Трябва да смъкнат всичко от вас и да ви изгонят голи в гората. Да се научите да треперите от страх, от радост, от бесен гняв, от студ, да се молите на огъня. И ние, Мефите — искаме…
— Чакай — а „Мефи“? Какво е „Мефи“?
— Мефи? Това е древно име, онзи, който… Помниш ли: там, на камъка, е нарисуван младеж… Или не: по-добре да ти обясня на твоя език, по-бързо ще разбереш. Ето: двете сили в света — ентропия и енергия. Едната води към блаженото спокойствие, към щастливото равновесие; другата — към разрушаване на равновесието, към мъчително-безкрайно движение. Нашите, или по-точно вашите прадеди, християните, са се кланяли на ентропията като на Бог. А ние сме антихристияни, ние…
