И в този момент — едва чуто, като шепот, почукване на вратата — и в стаята нахлу същият онзи, сплесканият, с нахлупеното връз очите чело, който неведнъж ми бе носил бележки от I.
Изтича до нас, спря, пухтейки — като въздушна помпа, — не можеше да каже нищо: сигурно беше бягал колкото го държат краката.
— Хайде де! Какво се е случило? — хвана го за ръката I.
— Идат — насам… — изпъшка най-накрая помпата. — Стражата… и с тях онзи — как беше… дето е малко гърбав…
— S?
— Да, да! В съседната сграда са. Ей сега ще нахълтат. По-бързо, по-бързо!
— Голяма работа! Ще успеем… — Засмя се, в очите — искри, весели пламъчета.
Това бе — или нелепа, безразсъдна храброст — или нещо друго, което не разбирах.
— I, в името на Благодетеля! Разбери — та това е…
— В името на Благодетеля. — Острият триъгълник — усмивката.
— Е, добре… заради мен… Моля те.
— Ах, трябваше за още нещо да поговорим… Все едно: утре… Тя весело (да: весело) ми кимна; кимна ми и онзи — за миг надникнал изпод навеса на челото. И съм — сам.
По-бързо — на масата. Разтворих дневника си, взех перото — за да ме заварят
Седях зад бюрото, без да мърдам, и виждах как треперят стените, трепери перото в ръката ми, люлеят се, сливат се буквите…
Да ги скрия ли? Но къде: всичко е — стъкло. Да ги изгоря? Но нали от коридора и съседните стаи ще видят. А и вече не мога, нямам сили да унищожа тази мъчителна — и може би най-скъпа — част от самия мен.
В далечината — в коридора — гласове, стъпки. Успях само да грабна листовете и да ги пъхна под себе си — и ето ме прикован за креслото, което се олюлява с всеки свой атом, и подът под краката ми е палуба — нагоре, надолу…
Свит на топка, сврян под навеса на челото, изпод вежди, крадешком, виждах: минаваха от стая в стая, тръгнали от десния край на коридора, и все повече се приближаваха. Някои седяха вкаменени като мен; други — скачаха насреща им и широко отваряха вратата — щастливци! Ако можех и аз…
„Благодетелят е необходима за човечеството свръхусъвършенствувана дезинфекция и в резултат от това в организма на Всеобщата Държава никаква перисталтика…“ — С подскачащо перо драсках тази абсолютна глупост и все по-ниско се навеждах над бюрото, а в главата ми — безумна ковачница, и чух с гърба си — ръчката на вратата щракна, полъхна вятър, креслото под мен затанцува…
Едва тогава с усилие се откъснах от страниците и се обърнах към новодошлите (колко е трудно да играеш комедия… ах, кой днес говореше за комедия?). Отпред бе S — мрачно, мълчаливо, бързо проби с очите си кладенци у мен, в креслото, в трепкащите под ръката ми листове. После за секунда — някакви познати, всекидневни лица на прага, и ето, от тях се отдели едно — издуващи се, розово-кафяви хриле…
Спомних си всичко, което се случи в тази стая половин час преди това, и разбрах, че тя сега — — Цялото ми същество туптеше и пулсираше в онази (за щастие непрозрачна) част на тялото, под която бе скрит ръкописът.
Ю се приближи отзад, внимателно ме докосна за ръкава — и тихо каза:
— Това е Д петстотин и три, Строителят на ИНТЕГРАЛА. Сигурно сте го чували? Той винаги е така, зад бюрото… Никак не се щади!
… А пък аз? Каква чудесна, необикновена жена. S се плъзна към мен, надвеси се над рамото ми — над бюрото. Закрих с лакът написаното, но той строго викна:
— Моля ви веднага да ми покажете този лист!
Подадох му го, пламнал от срам. Прочете го и видях как от очите му изскочи усмивка, шмугна се надолу по лицето и като въртеше леко опашчица, спря в десния ъгъл на устата…
— Малко двусмислено, но все пак… Така да бъде, продължавайте: няма да ви пречим повече.
Той зашляпа — сякаш с перки по водата — към вратата и с всяка негова крачка при мен постепенно се връщаха краката, ръцете, пръстите — душата отново равномерно се разпределяше по цялото ми тяло, дишах…
Последното: Ю се забави малко в стаята ми, приближи се, наведе се над ухото ми — и прошепна:
— Имате късмет, че аз…
Не разбирам: какво искаше да каже?
По-късно, вечерта, разбрах: отвели са трима души със себе си. Впрочем за това и за всичко, което става, никой не говори на глас (възпитателното въздействие на невидимо присъствуващите в нашата среда Пазители). Разговорите са най-вече около бързото падане на барометъра и промените във времето.
29
Нишки по лицето
Кълнове
Противоестествена компресия
Странно: барометърът пада, а вятър все още няма, тишина. Там, горе, вече е започнала — още невидима за нас — бурята. Заплашително надвисват облаци. Още са малко — отделни зъбчати отломъци. Сякаш горе вече е разрушен някакъв град и надолу летят отломъци от стени и кули, нарастват пред очите ми с ужасяваща бързина — все по-близо, — но цели дни има да летят още през синята безкрайност, докато рухнат при нас долу, на дъното.
Долу — тишина. Във въздуха — тънки, необясними, почти невидими нишки. Всяка есен идат някъде оттам, иззад Стената. Бавно плават — и изведнъж чувствувате: нещо чуждо, невидимо ляга върху лицето ви, искате да го отмахнете — не: не можете, за нищо на света не можете да се отървете…
Особено много са тези нишки — ако тръгнете покрай Зелената Стена, където се разхождах днес сутринта: I ми определи среща в Древния Дом — в нашия „апартамент“.
Вече отминавах грамадата на Древния Дом, когато чух след себе си нечии ситни, припрени стъпки, ускорено дишане. Обърнах се — и видях: О ме настигаше.
Цялата беше някак особено, завършено, еластично кръгла. Ръцете и гърдите, цялото й тяло, толкова познато, се бе наляло и опъваше юнифата: току-виж разкъсало тънкия плат — и навън, на слънце, на светло. Представям си: там, в зелените дебри, пролетно време също тъй упорито пробиват земята кълнове — за да пуснат час по-скоро клонки, листа, по-скоро да цъфнат.
Няколко секунди тя мълча — синьо сияние насреща ми.
— Видях ви тогава — в Деня на Единодушието.
— И аз ви видях… — И веднага си спомних как тя бе застанала долу, в тесния проход, притисната до стената, прикрила с ръце корема си. Неволно погледнах закръгления й под юнифата корем.
Тя забеляза — цялата стана кръгло-розова, и розова усмивка.
— Толкова съм щастлива — толкова съм щастлива… Препълнена съм — разбирате ли: до ръба. И ето — вървя и не чувам нищо наоколо, чувам само вътре в себе си…
Мълчах. На лицето ми — нещо чуждо, което ми пречи — и не мога да го отмахна. И изведнъж неочаквано, още по-синьо грейнала, тя улови ръката ми — почувствувах на ръката си устните й… Случваше се за първи път в живота ми. Беше някаква непозната досега древна ласка и от нея — такъв срам и болка, че аз (може би дори грубо) издърпах ръката си.
— Полудяхте ли? И не само това — изобщо вие… На какво се радвате? Нима не си давате сметка за това, което ви чака? Ако не сега, след месец, след два месеца…
Тя — клюмна; всички окръжности — изведнъж се огънаха, разкривиха се. А в сърцето ми — неприятна,
