Да, в дванайсет… — и изведнъж нелепото усещане за нещо чуждо, полепнало по лицето ми — от което все не мога да се отърся. Изведнъж — вчерашната сутрин, Ю — и онова, което тя накрещя в лицето на I… Защо? Някакъв абсурд.

Побързах да изляза навън — и по-скоро вкъщи, вкъщи…

Някъде отзад чувах пронизващия писък на птиците над Стената. А отпред — в залязващото слънце — от малиновочервения кристализирал пламък — кръглите куполи, огромните пламтящи домове-кубове, застиналото като мълния в небето острие на акумулаторната кула. И всичко това — цялата тази безупречна, геометрична красота — аз ще трябва сам, със собствените си ръце… Няма ли никакъв изход, никакъв път?

Минавам покрай един аудиториум (не помня номера му). Вътре — натрупани на камара пейки; по средата — маси, покрити с чаршафи от белоснежно стъкло; върху бялото — петно розова слънчева кръв. И във всичко това е скрито неизвестното — и затова страшно — утре. Това е противоестествено: мислещото — зрящо, същество да живее сред незакономерности, неизвестни, хиксове. Представете си, че ви завържат очите и ви накарат да вървите, да опипвате, да се спъвате и да знаете, че някъде тук, съвсем наблизо — е краят, само една крачка — и от вас ще остане сплескана, безформена купчина месо. Нима не е същото?

… Ами ако, без да го дочакаш — сам се хвърлиш надолу с главата? Няма ли това да бъде единствената вярна крачка, която с един замах ще разреши всичко?

31

Конспект:

Великата операция

Простих всичко

Сблъскването на влаковете

Спасени сме! В последния момент, когато вече ми се струваше, че няма за какво да се хванем, че всичко е свършено…

Така: сякаш вече сте се изкачили по стъпалата до страшната Машина на Благодетеля, стъкленият капак ви е похлупил вече с тежко издрънчаване и вие за сетен път в живота си — по-бързо — поглъщате с очи синьото небе…

И изведнъж: всичко това е — само „сън“. Слънцето — розово и весело — и Стената — толкова е приятно да погалиш с ръка хладната стена — и възглавницата — безкрай да се опияняваш от трапчинката, която главата ти е оставила върху бялата възглавница…

Ето какво приблизително преживях днес сутринта, когато прочетох Държавния Вестник. Имаше някакъв страшен сън — и той свърши. А аз, малодушният, аз, невярващият — мислех вече за доброволна смърт. Срамувам се да чета сега последните си, написани вчера редове. Но все едно: нека, нека останат за спомен за невероятното, което можеше да се случи — и което вече никога… да, никога!…

На първата страница на Държавния Вестник сияеше:

„Радвайте се,

Защото от днес сте — съвършени! До този ден вашите творения, механизмите — бяха по-съвършени от вас.

С какво?

Всяка искра на динамото — е искра от най-чист разум; всеки ход на буталото — е непорочен силогизъм. Но нима и вашият разум не е безпогрешен?

Философията на крановете, пресите, помпите е завършена и ясна като очертана с пергел окръжност. Но нима вашата философия не е също тъй добре очертана?

Красотата на механизма е в неизменния и точен като махало ритъм. Но нима вие, възпитани още от деца в системата на Тейлър — не сте точни като махалото?

И само едно:

Механизмите нямат фантазия.

Виждали ли сте някога, когато помпата работи, на физиономията на цилиндъра й да се появи занесена, безсмислено-мечтателна усмивка? Чували ли сте някога, нощем, в часовете, предназначени за почивка, крановете да се въртят неспокойно и да въздишат?

Не!

А при вас — изчервете се! — Пазителите все по-често виждат тези усмивки и въздишки. И — сведете поглед! — историците на Всеобщата Държава си подават оставката, за да не записват някои срамни събития.

Но вие не сте виновни — вие сте болни. Името на тази болест е:

фантазия.

Този е червеят, който изгризва черни бръчки върху челата ви. Това е треската, която ви подканя да тичате все по-нататък — дори това «по-нататък» да започва там, където свършва щастието. Това е — последната барикада по пътя към щастието.

И ликувайте: тя вече е взривена.

Пътят е свободен.

Последното откритие на Държавната Наука: центърът на фантазията е жалко мозъчно възелче в областта на Варолиевия мост. Трикратно изгаряне на това възелче с Х-лъчи — и вие сте излекувани от фантазията —

завинаги.

Вие сте — съвършени, вие сте — машиноравни, пътят към стопроцентовото щастие — е свободен… Бързайте всички — стари и млади, — бързайте да се подложите на Великата Операция. Бързайте в аудиториумите, където се извършва Великата Операция. Да живее Великата Операция! Да живее Всеобщата Държава, да живее Благодетелят!“

… Вие — ако четяхте всичко това не в моя дневник, подобен на някакъв старинен чудноват роман — ако в ръцете ви, както в моите, потрепваше този неизсъхнал още от мастилото вестник — ако знаехте като мен, че това е най-истинската реалност, ако не днес, то утре — нямаше ли да чувствуваме едно и също? Нима нямаше да ви се завърти главата — като на мен сега? Нима нямаше да преминат — по гърба и ръцете ви — тези страшни, сладки, ледени иглички? Нямаше ли да ви се стори, че сте гигант, Атлас — и ако се изправите, непременно ще ударите главата си в стъкления таван?

Грабнах телефонната слушалка:

— I-триста и трийсет… Да, да: триста и трийсет — и после задавено викнах: — Вкъщи ли сте? Четохте ли — четете ли? Но това е, това е… Това е изумително!

— Да… — Дълго, тъмно мълчание. Слушалката едва чуто бръмчеше, мислеше нещо… — Непременно трябва да ви видя днес. Да, при мен, след шестнайсет. Непременно.

Милата! Колко, колко е мила! „Непременно“… Усещах: усмихвам се — и не мога да се спра, ще понеса тази усмивка по улицата — като фенер, високо над главата си…

Там, отвън, ме връхлетя вятър. Върти, фучи, шиба. Но на мен ми е още по-весело. Бесней, вий — все едно: вече не можеш да събориш стените. И над главата ми се събарят чугуненолетящи облаци — нека: не можете да затъмните слънцето — завинаги сме го приковали с верига към зенита — ние, Исус Навините.

На ъгъла — гъста тълпа от Исус Навин, долепили чела до стъклената стена. Вътре на ослепително бяла маса вече лежеше някой. Изпод бялото се виждаха събраните под ъгъл жълти боси ходила; бели лекари се наведоха над главата му, бяла ръка подаде на друга ръка пълна с нещо спринцовка.

— А вие — защо не отивате? — попитах — никого конкретно, или по-точно всички.

— А вие? — обърна се към мен нечия кълбовидна глава.

— Аз — после. Преди това трябва…

Отминах, леко смутен. Наистина трябваше преди това да видя I. Но защо „преди това“ — не можех да си отговоря…

Вы читаете Ние
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату