Хелингът. Синкаво-леден пробляскваше, искреше ИНТЕГРАЛЪТ. В машинното бучеше генераторът — гальовно повтаряше непрекъснато една и съща, като че ли позната дума. Наведох се, помилвах дългата студена тръба на двигателя. Милата… колко, колко е мила. Утре ще оживееш, утре — за първи път в живота си ще бъдеш разтърсена от огнените, изгарящи струи в твоята утроба…
С какви очи бих гледал това могъщо стъклено чудовище, ако всичко си бе останало както вчера? Ако знаех, че утре в 12 — ще го предам… да, ще го предам…
Лекичко — за лакътя отзад. Обърнах се: плоското лице-чинийка на Втория Строител.
— Вече знаете — каза той.
— Какво? За Операцията? Да, нали? Как — всичко, всичко — изведнъж…
— Не, не за това: отмениха пробния полет за вдругиден. Заради тази Операция… Само дето толкова бързахме…
„Заради тази Операция“… Смешен, ограничен човек. Не вижда по-далеч от носа си. Ако знаеше, че без тази Операция утре в 12 би седял под ключ в стъклена клетка, би се мятал и драскал по стената…
В моята стая, в 15,30. Влязох — и видях Ю. Тя седеше зад бюрото ми — кокалеста, права, твърда, — подпряла дясната буза на ръката си. Сигурно отдавна ме чакаше: защото, когато скочи да ме посрещне — на бузата й така си и останаха пет трапчинки от пръстите.
За секунда у мен — онова нещастно утро и на същото място, до бюрото — тя до I, разгневена… Но само секунда — и веднага я изтри днешното слънце. Все едно да влезете в стаята си посред бял ден, да завъртите ключа от разсеяност — и лампата да светне, но тъй, че сякаш я няма — толкова смешна, бедна, ненужна.
Протегнах й ръка, без да се замислям, простих й всичко — тя сграбчи двете ми ръце, здраво, грапаво ги стисна, висящите й като старинни украшения бузи развълнувано потрепваха — и каза:
— Чаках ви… само за минута… исках само да ви кажа, колко съм щастлива, колко се радвам за вас! Разбирате ли: утре — вдругиден ще бъдете абсолютно здрав, отново — ще се родите.
Видях на масата лист — последните две страници от записаното вчера в дневника: както ги бях оставил от вечерта — така си и лежаха. Ако би могла да види тя какво съм писал там… Впрочем все едно: сега това е — само история, сега то е нещо безкрайно далеко, като през обърнат наопаки бинокъл…
— Да — казах, — и знаете ли: току-що вървях по булеварда и пред мен — човек, от него — на паважа пада сянка. Разбирате ли, сянката — свети. И ми се струва — сигурен съм — утре изобщо няма да има сенки, нито от един човек, нито от един предмет, слънце през всичко…
Тя — нежно и строго:
— Вие сте фантазьор! На моите деца в училище не бих позволила да говорят така…
И нещо за децата, как тя всички, наведнъж, ги повела на Операция и как там се наложило да ги вържат, и че „трябва безпощадно — да, безпощадно — да се обича“, и че тя може би най-накрая ще се реши…
Опъна сиво-синята тъкан между коленете си, мълком, бързо ме облепи целия с усмивка, отиде си.
И — за щастие слънцето днес все още не е спряло, слънцето тича, и ето, вече е 16, чукам на вратата — сърцето ми бие…
— Влезте!
На пода — до креслото й, прегърнал краката й, отметнал глава назад, надничам в очите — поред, в едното и в другото — и във всяко виждам себе си — в чудесен плен…
А там, зад стената — буря, там — облаците тегнат чугунени: нека! В главата ми е тясно, буйни — преливащи — думи, и аз на глас летя със слънцето нанякъде… не,
И изведнъж — отгоре:
— А не мислиш ли, че върхът — това са тъкмо обединените в организирано общество камъни?
И все по-остър, все по-тъмен става триъгълникът:
— А щастието… Какво пък? Желанията са мъчителни, нали? Значи: щастието е, когато вече няма никакви желания, ни едно… Каква грешка, какъв нелеп предразсъдък, че досега поставяха пред щастието — знак плюс; пред абсолютното щастие — разбира се, стои минус — божествен минус.
Помня — объркано промърморих:
— Абсолютният минус е двеста седемдесет и три градуса…
— Точно така — минус двеста седемдесет и три. Малко студеничко, но нима това също не е доказателство, че сме на върха?
Както тогава, отдавна — тя говореше някак от мое име, чрез мен, разгръщаше докрай моите мисли. Но в това имаше нещо толкова страшно — не можех — с усилие измъкнах от себе си „не“.
— Не — казах. — Ти… ти се шегуваш…
Тя се засмя, високо — твърде високо. Бързо, за секунда, доведе смеха си до някакъв ръб — препъна се — надолу… Пауза.
Стана. Сложи ръце на раменете ми. Дълго, бавно ме гледа. После ме притегли — и край, само острите й горещи устни.
— Сбогом!
Това — отдалече, отгоре, не стигна веднага до мен — може би след минута, след две.
— Как така „сбогом“?
— Ти си болен, ти вършеше престъпления заради мен — нима това не те измъчваше? А сега — Операцията — и ще се излекуваш от мен. И това означава — сбогом.
— Не! — изкрещях.
Безпощадно остър, черен триъгълник върху бялото:
— Как? Не желаеш ли щастието?
Главата ми се цепеше, два логически влака се сблъскаха, връхлитаха един връз друг, рушаха, трещяха…
— Е, какво, аз чакам — избирай: Операция и стопроцентово щастие — или…
— „Не мога без теб, не искам без теб“ — казах или само си го помислих — не зная, но I го чу.
— Да, знам — отвърна ми. И после — все още с ръце върху раменете ми и с очи, втренчени в моите:
— Тогава — до утре. Утре — в дванайсет: помниш ли?
— Не. Отлага се с един ден… Вдругиден…
— Толкова по-добре за нас. В дванайсет — вдругиден…
Вървях сам — по сумрачната улица. Вятърът ме въртеше, носеше, гонеше — като хартийка; отломъците от чугуненото небе летяха, летяха — още ден, два има да летят през безкрайността… Докосваха ме юнифите на минаващите покрай мен — но аз вървях сам. Разбирах: всички са спасени, но за мен вече спасение няма,
32
Не вярвам
Трактори
Човешка тресчица
Вярвате ли, че ще
Не: разбира се, не вярвате — и затова досега не сте скочили от десетия етаж на улицата, затова досега се храните, обръщате страницата, бръснете се, усмихвате се, пишете…
Същото — да, точно същото — се случи днес с мен. Знам, че тази малка черна стрелка на часовника ще
