изчезва — мека, гумена — и всичко остава долу, целият живот, завинаги… За секунда — всичко наоколо започна да се свива, да потъва все по-дълбоко в някаква яма — изпъкналият леденосин чертеж на града, кръглите мехурчета на куполите, самотният оловен палец на акумулаторната кула. После — мигновената завеса на облаците като от памук — ние през нея — и слънце, синьо небе. Секунди, минути, мили — синьото бързо се втвърдява, налива се с тъмнина, звездите избиват като капки студена сребърна пот…

И ето — страховита, непоносимо ярка, черна, звездна, слънчева нощ. Сякаш внезапно сте оглушали: виждате, че тръбите все още се надуват, но само го виждате; тръбите са неми, тишина. Такова бе — нямо — слънцето.

Това бе естествено, тъкмо това трябваше да се очаква. Излязохме от земната атмосфера. Но някак много бързо, изневиделица — и всички наоколо се смутиха, умълчаха се. А на мен — на мен дори ми олекна под това фантастично нямо слънце: сякаш целият свит за последен път, бях вече престъпил неизбежния праг — и тялото ми е някъде там, долу, а аз летя в новия свят, където всичко така и трябва да си бъде — непознато, преобърнато…

— Дръж така! — викнах в машинното — или по-скоро не аз, а онзи грамофон у мен — и грамофонът тикна с механичната си шарнирна ръка командния рупор на Втория Строител. А аз, целият обзет от ситната, молекулярна, невидима за другите треска — хукнах надолу да я търся…

Вратата на каюткомпанията — онази същата: след час тя тежко ще издрънчи, ще се затвори… Край вратата — някакъв непознат, нисичък, с лице на стотна, хилядна част от тълпата, разтворено в нея, и само ръцете му — необикновено дълги, до коленете: сякаш набързо, по грешка са ги взели от друг човешки комплект.

Дългата ръка се изпъна, прегради ми пътя:

— Вие къде?

Разбирам: той не знае, че аз знам всичко. Нека: може би — така трябва. И аз отгоре надолу — умишлено рязко:

— Аз съм Строителят на ИНТЕГРАЛА. И аз командувам изпитанията. Ясно ли е?

Ръката я няма.

Каюткомпанията. Над инструментите, картите — нависнала в кръг сива четина от глави — и глави жълти, плешиви, узрели. Бързо всички в шепа — с един поглед — и назад, по коридора, по трапа, долу, в машинното. Там — горещина и грохот от нагретите от взривовете тръби, блестящи мотовилки приклякат в дързък пиянски танц, едва забележимо, без да спират ни за секунда — треперят стрелките на циферблатите…

И ето — най-сетне — до тахометъра — той, с ниско прихлупеното над бележника чело…

— Чуйте… (грохот: трябва да викам в самото му ухо). — Тук ли е тя? Къде е тя?

В сянката — изпод веждите — усмивка:

— Тя ли? Там е. В радиотелефонната…

И аз — натам. Там са — трима. Всички — в крилати шлемофони. И тя — сякаш с една глава по-висока от обикновено, крилата, блестяща, летяща — като древните валкирии, и сякаш огромните сини искри горе, на радиоантената — идват от нея, и от нея се пръска тук лек, озонен мирис на светкавици…

— Някой… не, може би — вие… — казах й задъхан (от тичането). — Трябва да предам долу, на земята, на хелинга… Да вървим, ще ви продиктувам…

До апаратната — малка каюта-кутийка. Зад масата сме, редом. Намерих и здраво стиснах ръката й.

— И какво? Какво ще стане?

— Не зная. Разбираш ли колко е чудесно: да летиш — без да знаеш — все едно накъде… И скоро ще удари дванайсет — и неизвестно какво ще се случи! И нощта… къде ще бъдем с теб през нощта? Може би на трева, на сухи листа…

От нея — сини искри и мирис на светкавица, и ме тресе все по-силно.

— Запишете — казвам високо, все още задъхан (от тичането). — Време — единайсет и трийсет. Скорост — шест хиляди и осемстотин…

Тя — изпод крилатия шлемофон, без да откъсва очи от хартията, тихо:

— … Снощи тя дойде при мен с твоята бележка… Зная — — всичко зная: мълчи. Но нали детето е твое? И аз я изпратих — тя е вече там, зад Стената. Тя ще живее…

Отново съм в командната рубка. Отново — фантастичната, с черно звездно небе и ослепително слънце нощ; стрелката на стенния часовник — бавна, накуцваща от една минута на друга; и всичко е като в мъгла, обхванато от ситна, едва забележима (само от мен) треска.

Кой знае защо, ми се струва: по-добре всичко това да беше станало не тук, а някъде долу, по-близо до земята.

— Стоп! — викнах в машинното.

Все още напред — по инерция — но по-бавно, по-бавно. Ето, ИНТЕГРАЛЪТ се вкопчи в някакво косъмче-секунда, за миг увисна неподвижен, после косъмчето се скъса — и ИНТЕГРАЛЪТ — като камък надолу — все по-бързо. Така в мълчание, минути, десетки минути — чува се пулсът — стрелката пред очите ми е все по-близо до 12 и разбирам: аз съм камъкът, I е земята, а аз — хвърлен от някого камък — и камъкът няма търпение да падне, да стигне земята и — на парчета… Ами ако… — долу е вече твърдата, синя мъгла на облаците… — ами ако…

Но грамофонът у мен — шарнирно, точно, взема рупора, командува „малък ход“ — камъкът престана да пада. И ето, уморено фучат четирите долни разклонения — две кърмови и две носови, само за да парализират теглото на ИНТЕГРАЛА и ИНТЕГРАЛЪТ с леко потрепване, здраво, като на котва — спря във въздуха, на някакъв си километър от земята.

Всички се събраха на палубата (всеки момент ще удари 12, звънец за обяд) и надвесени през стъклените перила, набързо, на един дъх поглъщаха непознатия свят отвъд Стената — там, долу. Кехлибарено, зелено, синьо: есенна гора, ливади, езеро. На края на синята паничка — някакви жълти, костеливи развалини, заплашително вдигнат жълт, изсъхнал пръст — навярно, оцелялото по някакво чудо кубе на древна църква.

— Вижте, вижте! Ей там — вдясно!

Там — по зелената пустиня — като кафява сянка лети някакво бързо петно. В ръцете ми — бинокъл, механично го вдигам пред очите си: до гърди в тревата, с развени опашки препуска табун кафяви коне, а върху тях — онези, дорестите, белите, враните…

Зад мен:

— А пък аз ви казвам: видях — лице.

— Хайде стига! Разправяйте го на някой друг!

— На̀ ви, на̀ ви бинокъла…

Но вече са изчезнали. Безкрайна зелена пустиня…

И в пустинята — изпълвайки я цялата, и мен целия, и всички — пронизителен звън: обяд, след минута ще е 12.

Светът — пръснат на мигновени, несвързани отломъци. На стъпалото — нечия звънка златна плочка — и това ми е безразлично: ето, тя изхрущя под краката ми. Глас: „А пък аз ви казвам — имаше лице!“ Тъмен квадрат: отворената врата на каюткомпанията. Стиснати, бели, остро усмихващи се зъби…

И в този момент, когато безкрайно бавно, притаил дъх от единия удар до другия, започна да бие часовникът и предните редици вече тръгнаха, квадратът на вратата изведнъж бе зачеркнат от две познати, неестествено дълги ръце:

— Стойте!

В дланта ми се забиха пръсти — I, тя е до мен:

— Кой е? Познаваш ли го?

— Нима… нима това е…

Той — върху нечии рамене. Над стотиците лица — неговото стотно, хилядно, единствено лице:

— От името на Пазителите… Вие, на които говоря — ме чувате, всеки от вас ме чува — казвам ви: ние знаем. Не са ни известни все още вашите номера — но знаем всичко. ИНТЕГРАЛЪТ няма да бъде ваш! Изпробването ще бъде завършено и вие — вие сега няма да посмеете да помръднете — вие със собствените си ръце ще осъществите всичко. А после… Впрочем аз свърших…

Мълчание. Стъклените плочки под краката — меки, като от памук, и краката ми — също меки, също от

Вы читаете Ние
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату