езерца.
— Сбогом! Може би някога…
Тя издърпа ръката си. Бавно тръгна, приведена — две крачки — бързо се обърна — и ето я отново до мен. Устните й мърдат — с очи, с устни — цялата — едно и също, някаква една и съща дума към мен — и каква непоносима усмивка, каква болка…
После — приведена човешка тресчица на вратата, мъничка сянка зад стената — без да се оглежда, бързо, все по-бързо…
Приближих се до масичката на Ю. Развълнувано, с раздувани от негодувание хриле тя ми каза:
— Представяте ли си — всички сякаш са си изгубили ума! Този например твърди, че с очите си бил видял някакъв човек край Древния Дом — гол и целия обрасъл с козина…
От настръхналата тълпа — глас:
— Да! И пак ще повторя: видях го, да.
— Как ви се струва, а? Направо безсмислица!
И това „безсмислица“ — в нейните уста звучи така убедено, непререкаемо, че се попитах: „А не е ли всъщност безсмислица всичко, което става с мен и около мен в последно време?“
Но погледнах косматите си ръце — спомних си. „В теб сигурно има капка горска кръв… Може би затова аз те…“
Не: за щастие — не е безсмислица. Не: за нещастие — не е безсмислица.
33
Това — без конспект, набързо, последно
Този ден — настъпи.
По-бързо вестника: може би — там… Поглъщам го с очи (точно така: очите ми сега са като перо, като брояч, които държиш, усещаш в ръцете си — това е нещо чуждо, това е инструмент).
Там — едро, на цялата първа страница:
„Враговете на щастието не спят. Дръжте се с две ръце за щастието! Утре работният ден се отменя — всички номера да се явят на Операция. Неявилите се — подлежат на Машината на Благодетеля.“
Утре! Нима може да бъде — нима ще има някакво утре?
По инерцията на всекидневието протегнах ръка (инструмент) към книжната лавица — сложих днешния вестник при останалите в украсената със злато папка. И пътьом:
„Защо? Не е ли все едно? Нали тук, в тази стая — вече никога повече, никога…“
И вестникът от ръцете ми — на пода. А аз стоя и оглеждам цялата, цялата, цялата стая, припряно събирам — трескаво пъхам в невидимия куфар всичко, което ми е жал да оставя тук. Бюрото, Книгите, Креслото. На креслото тогава седеше I — а аз долу, на пода… Леглото…
После минута, две — нелепо чакам някакво чудо, може би — ще звънне телефонът, може би тя ще каже, че…
Не. Няма чудо…
Тръгвам — към неизвестното. Това са последните ми редове. Прощавайте — вие, непознати, вие, любими, с които преживях толкова страници, на които аз, душевноболният — се показах целият, до последното смачкано винтче, до последната скъсана пружина…
Тръгвам.
34
Пуснати на свобода роби
Слънчева нощ
Радиовалкирия
О, ако наистина бях разбил себе си и всички останали на парчета, ако наистина — заедно с нея — се бях озовал някъде отвъд Стената, сред зверовете с оголени жълти зъби, ако наистина никога повече не се бях връщал тук. Хиляда — милион пъти по-добре. А сега — какво? Да отида и да удуша тази — — Но нима това ще помогне?
Не, не, не! Ела на себе си, Д–503. Набий се на здравата логическа ос — с всички сили натисни лоста — и като древен роб вземи да въртиш воденичните камъни на силогизмите — докато не запишеш, докато не обмислиш всичко, което се случи…
Когато влязох в ИНТЕГРАЛА — всички бяха се събрали вече, всички по местата си, всички килийки в огромния стъклен кошер бяха запълнени. През стъклото на палубите — дребни като мравки хора — долу, край телеграфите, генераторите, трансформаторите, алтиметрите, вентилите, стрелките, двигателите, помпите, тръбите. В каюткомпанията — някакви наведени над таблиците и инструментите — навярно командировани от Научното Бюро. И до тях — Вторият Строител с двама свои помощници.
И на тримата главите са хлътнали в раменете като на костенурки, лицата им — сиви, есенни, без лъчи.
— Как е? — попитах.
— Как може да е… Страшничко… — сиво, без лъчи се усмихна единият. — Може да се наложи да кацнем на непознато място. И изобщо — не се знае…
Не издъ̀ржах да ги гледам — тези, които аз със собствените си ръце след час завинаги ще изхвърля от уютните цифри на Часовите Скрижали, завинаги ще откъсна от майчината гръд на Всеобщата Държава. Те ми напомняха трагичните образи на „Тримата пуснати на свобода роби“ — чиято история всеки ученик у нас знае. Историята разказва за три номера, с които направили опит — за един месец ги освободили от работа: прави каквото искаш, върви където искаш.6 Клетниците се лутали около местоработата си и с гладни очи надничали вътре; спирали на площадите — и по цели часове извършвали движенията, които в определено време на деня били станали за тях вече органична потребност: режели и рендосвали въздуха, с невидими чукове удряли, бухали по невидими отливки. И накрая, на десетия ден, не издържали: хванали се за ръце, влезли във водата и под звуците на Марша взели да потъват все по-дълбоко, докато водата не прекъснала страданията им…
Повтарям: тежко ми беше да ги гледам, бързах да изляза.
— Ще направя само проверка в машинното — казах, — и потегляме.
Питаха ме за нещо — какъв волтаж е нужен за пусковия взрив, колко воден баласт — за кърмовата цистерна. У мен имаше някакъв грамофон; отговаряше на всички въпроси бързо и точно, а аз непрестанно — вътре в себе си, мислех за своето.
Изведнъж се озовах в тясно коридорче — по него се случи да тръгна навътре — и всъщност от този момент започна всичко.
В тясното коридорче ми се мяркаха сиви юнифи, сиви лица и сред тях за секунда едно: ниско нахлупени коси, поглед изпод вежди — онзи същият. Разбрах: те са тук и никъде не мога да избягам от всичко това, остават само минути, няколко десетки минути… Ситна, молекулярна треска в цялото тяло (тя не ме остави до самия край) — сякаш е вкаран огромен мотор, а сградата на тялото ми е твърде лека, и ето, всички стени, преградки, кабели, греди, светлини — всичко трепери…
Още не зная: тук ли е тя. Но сега вече няма за кога — пратиха да ме викнат да се качвам по-скоро горе, в командната рубка: време е да потегляме… накъде?
Сиви, без лъчи лица. Опънати сини жили долу, на водата. Тежки, чугунени пластове небе. И тъй трудно ми е да вдигна чугунената си ръка, да хвана слушалката на командния телефон.
— Нагоре — четирийсет и пет градуса!
Глух взрив — тласък — разпенена бяло-зелена водна планина в кърмата — палубата под краката
