памук. Редом — нейната съвършено бяла усмивка, бесни, сини искри. През зъби — в ухото ми:
— Аха, значи това сторихте вие? Вие — „изпълнихте дълга си“? Е, какво…
Ръката й — изтръгна се от ръцете ми, валкирийният, гневно-крилат шлем — някъде далеч напред. Аз — сам, посърнал, мълчаливо като всички, отивам в каюткомпанията…
„Но нали не съм аз — не съм аз! Никой не го е чул от мен… никой освен тези бели, безмълвни страници…“
Изкрещях й всичко това — нечуто, отчаяно, силно — в себе си. Тя седеше срещу мен, през една маса — и ни веднъж дори не ме докосна с поглед. До нея — нечия узряло-жълта плешивина. Чувам (това е — I):
— „Благородство“ ли? Но, скъпи ми професоре, дори най-простият филологически анализ на тази дума показва, че това е предразсъдък, отживелица от древните феодални епохи. А ние…
Чувствувах: бледнея — и сега всички ще го забележат… Но грамофонът у мен извършваше 50-те установени дъвкателни движения на всяка хапка, аз се заключих в себе си като в старинен непрозрачен дом — задръстих вратата с камъни, спуснах завесите на прозорците…
После — в ръцете ми е рупорът и — полет — в последни, ледени мъки — през облаци — в ледената, звездно-слънчева нощ. Минути, часове. И явно у мен през цялото време трескаво, на пълен ход — нечуван от самия мен логически мотор. Защото изведнъж в някаква точка на синьото пространство: бюрото ми, над него — бузите-хриле на Ю, забравеният лист от моя дневник. И разбирам: никой освен нея — всичко разбирам…
Ах, само — само да се добера до радиото… Крилатите шлемове, мирисът на сини светкавици… Помня — нещо й говорех високо, и помня — тя гледаше през мен, сякаш бях стъклен — отдалече:
— Заета съм: приемам от земята. Диктувайте на другата…
В мъничката каюта-кутийка, след като помислих минута, твърдо издиктувах:
— Време — четиринайсет и четирийсет. Приземяване! Да се спрат двигателите. Край на всичко.
Командната рубка. Машинното сърце на ИНТЕГРАЛА е спряно, падаме и сърцето ми — не успява да пада, изостава, надига се все по-високо в гърлото. Облаци — и после далечно зелено петно — все по-зелено, все по-ясно — като вихър се носи насреща ни — и край — —
Фаянсовобялото, изкривено лице на Втория Строител. Сигурно беше той — блъсна ме с все сила, ударих главата си в нещо и вече със замаяно съзнание, докато падах — смътно чух:
— Кърмовите — пълен напред!
Рязък тласък нагоре… Нищо повече не помня.
35
В обръч
Морковчето
Убийството
Цяла нощ не спах. Цяла нощ — за едно и също…
Главата ми след вчерашния ден е здраво стегната с бинтове. И тъй: това не са бинтове, а обръч; безпощаден, от стъклена стомана обръч е набит на главата ми, а аз — в един и същ обкован кръг: да убия Ю. Да убия Ю — а после да отида при другата и да й кажа: „Сега — вярваш ли?“ Най-противното е, че искам да я убия мръсно, като при древните, да й размажа с нещо главата — и оттук странното усещане за нещо отвратително-сладко в устата, и не мога да преглътна, през цялото време плюя в кърпичката си, в устата ми е сухо.
Имах в шкафа си една тежка част от бутало, която се бе спукала след отливката (трябваше да погледна структурата на мястото на спукването под микроскоп). Свих на тръба записките си (нека ме прочете целия — до последната буква), пъхнах вътре парчето от буталото и тръгнах надолу. Стълбището — безкрайно, стъпалата — някак противно хлъзгави, течни, през цялото време — изтривам устата си с кърпичка…
Долу. Сърцето ми се блъсна. Спрях, измъкнах отломъка — към контролната масичка — —
Но Ю не беше там: празна, ледена дъска. Спомних си: днес — работният ден е отменен; всички трябва да идат на Операция, ясно: няма работа тук, няма кого да записва…
На улицата. Вятър. Небе от летящи чугунени плочи. Същото, както беше в един момент вчера: целият свят е натрошен на отделни остри, самостоятелни парченца и всяко от тях падаше главоломно, спираше се за секунда, висеше пред мен във въздуха — и се изпаряваше безследно.
Все едно черните, точни букви на тази страница изведнъж да се разместят, изплашено да хукнат коя накъдето свари — и нито една дума, само някаква безсмислица: пуг-скак-как. На улицата — също такава пръсната, неподредена в редици тълпа — направо, назад, косо, напряко.
И вече няма никого. И за секунда — застинали в стремглавия си летеж — ето, на втория етаж, в стъклената, увиснала във въздуха клетка — мъж и жена — слети в целувка, прави — тя с цялото си тяло, като пречупена, се отдръпна назад. Това е — завинаги, за последен път…
На някакъв ъгъл — разклатен бодлив храст от човешки глави. Над главите — отделно от тях, във въздуха — знаме, думи: „Долу Машината! Долу Операцията!“ И отделно (от мен) — аз за секунда помислям: „Нима всеки крие такава болка, която може да бъде изтръгната само заедно със сърцето, и нима всеки има да свърши по нещо, преди — —“ И за секунда — в целия свят няма нищо друго освен (моята) космата лапа с чугуненотежкия свитък…
А ето — момче: цялото — напред, под долната устна — сянка. Долната му устна е обърната като маншета на засукан ръкав — цялото му лице е обърнато наопаки — плаче — и бяга от някого презглава — след него тропот…
Момчето ме подсеща: „Да, Ю трябва да е сега в училището, да побързам.“ Хукнах към най-близкия тунел за подземната железница.
На вратата някой, тичешком:
— Не се движат! Влаковете днес не се движат! Там — —
Спуснах се. Там цареше пълен кошмар. Блестящи, шлифовани кристални слънца. Претъпкана от глави платформа. Празен, застинал влак.
И в тишината — глас. Тя не се вижда, но аз го познавам, познавам този стегнат, гъвкав като тънка жилава пръчка, шибащ глас — и някъде там — вдигнатият към слепоочията остър триъгълник на веждите… Закрещях:
— Пуснете ме! Пуснете ме там! Аз трябва — —
Но нечии клещи ме хващат за ръцете, за раменете, с гвоздеи. И в тишината — глас:
— … Не: тичайте нагоре! Там ще ви излекуват, там ще ви натъпчат със сито щастие и вие мирно ще си дремете, организирано, в такт ще похърквате — нима не чувате тази велика симфония на хъркането? Смешни сте: искат да ви избавят от виещите се като червеи, мъчително гризящи като червеи въпросителни знаци. А вие стоите тук и ме слушате. Побързайте горе — за Великата Операция! Какво ви засяга, че ще остана тук сама? Какво ви засяга — щом не искам за мен да искат другите, а искам да искам сама — щом искам невъзможното…
Друг глас — бавен, тежък:
— Аха! Невъзможното ли? Това значи — да хукнем подир твоите глупави фантазии, а те да си въртят опашката под носа ни? Не: трябва да ги хванем яко за опашката, да ги яхнем, че после…
— А после ще ги изгълтате, ще захъркате — и ще поискате друга опашка под носа си. Казват, че древните имали едно такова животно: магаре. За да го накарат да върви непрекъснато напред, връзвали за стръките морковче — тъй, че да не може да го стигне. Че стигне ли го, ще го излапа…
Изведнъж клещите ме пуснаха, втурнах се към центъра, където говореше тя — и в същия момент всичко се навали, скупчи се — вик отзад: „Идат, идат насам!“ Светлината трепна, угасна — някой сряза проводниците — и лавина, викове, хриптене, глави, пръсти…
Не зная колко време се търкаляхме така в подземната тръба. Най-сетне: стъпала — дрезгавина — все по-светло — и отново сме на улицата — като ветрило, на различни страни…
И ето ме — сам. Вятър, сив, нисък — току над главата ми — здрач. По мокрото стъкло на тротоара —
