много надълбоко — преобърнати светлини, стени, движещи се нагоре с краката фигури. И невероятно тежкият свитък в ръката ми — дърпа ме надолу, към дъното.
Долу Ю отново я нямаше зад масичката, стаята й — празна и тъмна.
Качих се горе, светнах. Слепоочията ми, здраво стиснати в обръча, туптяха, разхождах се, окован в един и същи кръг: бюрото, на бюрото — белият свитък, леглото, вратата, бюрото, белият свитък… В стаята отляво щорите са спуснати. Отдясно: над книгата — плешивина с цицини и чело — огромна жълта парабола. Бръчките на челото — жълти, нечетливи редове. Понякога погледите ни се срещат — и тогава усещам: тези жълти редове са за мен.
… Това се случи точно в 21. Дойде Ю — сама. В паметта ми ясно остана само едно: дишах толкова шумно, че чувах дишането си и все исках да бъде някак по-тихо, но не можех.
Тя седна, оправи юнифата на коленете си. Розово-кафявите й хриле се вееха.
— Ах, скъпи — наистина ли сте ранен? Още като разбрах — веднага…
Парчето от буталото — на бюрото пред мен. Скочих, запъхтян още по-силно… Тя чу, не се доизказа, кой знае защо, също стана. Вече виждах мястото на главата й, в устата ми — отвратително-сладко… кърпичката, но кърпичката я няма — плюх на пода.
Онзи, зад стената отдясно — жълти, съсредоточени бръчки — отредени за мен. Той не бива да види, още по-противно ще бъде — ако гледа… Натиснах копчето — нищо че нямам право, нима сега не е все едно — щорите паднаха.
Тя явно усети, разбра, втурна се към вратата. Но аз я изпреварих — и като дишах шумно, без да отмествам ни за миг очи от онова място на главата…
— Вие… ние сме полудели! Да не сте посмели… — Тя отстъпваше — седна, по-скоро падна на леглото — пъхна, цялата трепереща, вкопчените си една в друга ръце между коленете. Целият — пружина, като все тъй здраво я държах вързана — с очи, бавно протегнах ръка към масата — движеше се само ръката ми — грабнах буталото.
— Моля ви! Ден — само един ден! Утре — още утре — ще отида и ще направя всичко…
За какво говори? Замахнах — —
Сигурен съм: убих я. Да, незнайни мои читатели, имате право да ме наречете убиец. Зная, че бих стоварил буталото върху главата й, ако не беше викнала:
— В името на… в името на… Съгласна съм — ей сега…
Тя смъкна юнифата си с треперещи ръце — едрото, жълто, увиснало тяло се просна на леглото… И едва сега разбрах: тя си е помислила, че аз щорите съм ги… направил съм това, защото — че искам…
Това бе толкова неочаквано, толкова глупаво, че избухнах в смях. И в същия миг пренавитата пружина у мен се скъса, ръката ми омекна, буталото тупна на пода. И тогава сам се уверих, че смехът е най-страшното оръжие: със смях можеш да убиеш всичко — дори убийството.
Седях зад бюрото и се смеех — с отчаян, последен смях — и не виждах никакъв изход от цялата тази нелепа ситуация. Не зная как би свършило всичко, ако се развиваше по естествения си ред — но в този миг — ново външно събираемо: звънна телефонът.
Скочих, грабнах слушалката: дали не е тя? И в слушалката нечий непознат глас:
— Момент.
Мъчително, безкрайно бръмчене. Отдалече — тежки крачки, все по-близо, все по-звънко, все по- чугунено — и ето…
— Д петстотин и три? Мда… С вас говори Благодетелят. Явете се незабавно при мен!
Дзън — слушалката е сложена — дзън.
Ю все още лежеше в леглото, очите затворени, хрилете широко разперени в усмивка. Грабнах от пода дрехата й, хвърлих я върху нея — и през зъби:
— По-бързо, по-бързо!
Тя се повдигна на лакът, гърдите й се килнаха на една страна, очите — кръгли, цялата стана восъчна.
— Как?
— Така. Хайде, обличайте се!
Тя — цялата сякаш се върза на възел, стиснала здраво дрехата, гласът й — сплескан.
— Обърнете се…
Обърнах се, опрях чело в стената. В черното мокро огледало трептяха светлини, фигури, искри. Не: това съм аз, това е — у мен… Защо Той ме вика? Нима вече Му е известно за нея, за мен, за всичко?
Ю, вече облечена, до вратата. Две крачки към нея — така й стиснах ръцете, като че ли точно от ръцете й ще изстискам сега онова, което ми трябва:
— Слушайте… Името й — знаете за кого говоря — казахте ли името й? Не? Само истината — трябва ми… все ми е едно за другото — само това искам да знам…
— Не.
— Не? Но защо — щом сте отишли там и сте съобщили…
Долната й устна — изведнъж обърната, като на онова момче, и от бузите, по бузите — капки…
— Защото… страхувах се, че ако я… че заради това вие можете… вие няма да ме оби… О, не мога — не бих могла!
Разбрах: това е истината. Нелепата, смешна, човешка истина! Отворих вратата.
36
Празни страници
Християнският бог
За майка ми
Странно — в главата ми на това място има празна, бяла страница: как отидох там, как чаках (зная, че съм чакал) — нищо не помня, нито един звук, нито едно лице, нито един жест. Сякаш всички нишки между мен и света бяха прекъснати.
Дойдох на себе си — вече застанал пред Него, и ми е страшно да вдигна очи: виждам само Неговите огромни чугунени ръце — връз коленете. Тези ръце притискаха самия Него, огъваха коленете му. Той бавно мърдаше пръсти. Лицето — някъде горе, в мъгла, и само защото гласът му стигаше до мен от такава височина — не гърмеше, не ме оглушаваше, а все пак приличаше на обикновен човешки глас.
— Значи — и вие? Вие — Строителят на ИНТЕГРАЛА? Вие — комуто бе съдено да стане велик конкистадор. Вие — чието име трябваше да стои в началото на нова, блестяща глава в историята на Всеобщата Държава… Вие?
Кръвта нахлу в главата ми, изби по бузите ми — отново бяла страница: само в слепоочията — пулс, и отгоре звънък глас, но ни една дума. Едва когато той замълча, се сепнах и видях: ръката се повдигна стопудово — бавно запълзя — пръстът се закова пред мен.
— Е? Защо мълчите? Така ли е, или не? Палач ли съм?
— Така е — покорно отвърнах. И по-нататък ясно чувах всяка Негова дума.
— И какво? Мислите, че се страхувам от тази дума ли? А опитвали ли сте някога да обелите черупката и да видите какво има под нея? Сега ще ви покажа. Спомнете си: син хълм, кръст, тълпа. Едните — горе, опръскани с кръв, разпъват тялото на кръста; другите — долу, облени в сълзи, гледат. Не ви ли се струва, че ролята на онези, горе, е най-трудната и най-важната. Ако ги нямаше, нима щеше да бъде поставена цялата тази величествена трагедия? Те са били освиркани от невежата тълпа: но тъкмо затова авторът на трагедията — Бог — трябва още по-щедро да ги възнагради. А самият християнски Бог, най-милосърдният, който изгаря на бавен огън в ада всички непокорни — нима Той е палач? И нима изгорените на клада от християните са по-малко от изгорените християни? И въпреки това — разберете, въпреки това векове наред са славили този Бог като Бог на любовта. Абсурд ли? Не, напротив: отпечатан с кръв патент за неизкоренимото благоразумие на човека. Още тогава — див и космат — той е разбирал: истинската, алгебричната любов към човечеството — задължителният признак на тази истина, е нейната жестокост. Както задължителният признак на огъня е, че изгаря. Чували ли сте за огън, който не изгаря? Е —
