Край него — около петдесетина също такива — измъкнали се от тъмните навеси-чела, шумни, весели, белозъби. Като гълтаха с отворени уста бурята и размахваха такива едни невинни на вид и безопасни електроножове (откъде ли ги бяха намерили) — те се отправиха също натам, на запад, подир оперираните, но по обиколния път — по успоредния 48-и булевард…
Спъвах се в здрави, оплетени от вятъра въжета и тичах към нея. Защо? Не зная. Спъвах се, пусти улици, чужд, див град, непрестанен, тържествуващ птичи грак. Краят на света. През стъклените стени — видях в няколко дома (запечата ми се): женски и мъжки номера безсрамно се съвкупяваха — дори без да пуснат щорите, без всякакви талони, посред бял ден…
Домът — нейният дом. Широко отворена, смаяна врата. Долу зад контролната масичка — празно. Асансьорът — спрял насред шахтата. Хукнах, задъхан, нагоре по безкрайното стълбище. Коридор. Бързо — като завъртени спици на колело — цифрите на вратите: 320, 326, 330… I–330, да!
И през стъклената врата: всичко в стаята е пръснато, преобърнато, смачкано. Съборен в бързината стол — ничком, с четирите си крака нагоре — като издъхнало добиче. Леглото — някак нелепо, на една страна дръпнато от стената. На пода — нападали, изпомачкани розови листенца — талони.
Наведох се, вдигнах един, втори, трети: на всички — Д–503, на всички бях аз — капки от разтопеното ми, преляло ръба „аз“.
И това е всичко, което е останало…
Не зная защо, но не биваше да останат ей тъй, на пода, да ги тъпчат. Грабнах още една шепа, оставих ги на масата, огладих ги внимателно, погледнах — и… се засмях.
Преди не знаех — сега зная, и вие също знаете: смехът има различен цвят. Това е — Само далечно ехо от избухналия у вас взрив: може би са празнични, червени, сини, златни ракети, а може би — пръснати във въздуха късове човешко месо…
На талоните се мярна непознато за мен име. Цифрите не запомних — само буквата Ф. Съборих всички талони от масата на пода, взех да ги тъпча — с тока върху себе си — ха така, ха така — и излязох…
Седях в коридора върху корниза на прозореца, срещу вратата — и чаках, тъпо, дълго. Отляво зашляпаха стъпки. Старец: лицето му — като пробит, празен, осеян с гънки мехур — и от дупчицата още се просмуква нещо прозрачно, бавно се стича надолу. Бавно, смътно разбрах: сълзи. И едва когато старецът вече се отдалечи — се сепнах и му викнах:
— Извинете — извинете, да знаете: номер I триста и трийсет…
Старецът се обърна, отчаяно махна с ръка и се затътри нататък…
По здрач се върнах у дома. На запад небето всеки миг се свиваше в бледосиня конвулсии — и оттам тежък, загърнат в нещо тътен. Покривите — покрити с черни клюмнали главички: птиците.
Проснах се на леглото — и мигом ме връхлетя като звяр, задуши ме сън…
38
(Не зная какъв, може би целият конспект е само това: захвърлената цигара)
Дойдох на себе си — ярка светлина, реже очите. Стиснах ги. В главата ми — някакъв разяждащ син дим, всичко в мъгла. И през мъглата:
„Но аз не съм палил лампата — как тогава…“
Скочих — зад бюрото, подпряла брадичката си с ръка, насмешливо ме гледаше I…
Пиша сега на същото това бюро. Вече са зад гърба ми тези десет-петнайсет минути, жестоко стегнати като силно навита пружина. А ми се струва, че само преди миг вратата след нея се затвори и все още мога да я догоня, да я хвана за ръцете — и може би тя ще се засмее и ще каже…
I седеше зад бюрото. Спуснах се към нея.
— Ти, ти! Бях — видях твоята стая — мислех, че ти — —
Но на половината път се натъкнах на острите, неподвижни копия на миглите й, спрях. Спомних си: така ме погледна тя и тогава, на ИНТЕГРАЛА. И трябва веднага, за секунда да успея да й кажа всичко — така, че да повярва — иначе никога повече…
— Слушай, I — трябва… трябва всичко да ти… Не, не, ей сега — само да пийна вода…
В устата ми — сухо, сякаш съм я натъпкал с попивателна хартия. Посегнах да налея вода — не мога: оставих чашата на бюрото и здраво хванах гарафата с две ръце.
Сега видях: синият дим е от цигарата й. Вдигна я до устните си, дръпна, жадно глътна дима — както аз водата, и каза:
— Недей. Мълчи. Все едно — виждаш: въпреки всичко дойдох. Долу ме чакат. И искаш последните ни минути…
Тя захвърли цигарата на пода, цялата се наведе назад през облегалката на креслото (копчето е на стената, трудно се стига) — и запомних как креслото се олюля и двете му крачета се вдигнаха от пода. После щорите паднаха.
Приближи, силно ме прегърна. Коленете й през дрехата — бавна, нежна, топла, обгръщаща всичко отрова…
И изведнъж… Случва се: вече целият си потънал в сладкия топъл сън — и изведнъж нещо те пробожда, подскачаш и очите ти отново широко отворени… Така и сега; на пода в нейната стая — смачкани розови талони и на единия: буквата Ф и някакви цифри… Вкопчили са се в едно кълбо — вътре у мен — и дори не мога да определя какво чувство изпитах, но така я стиснах, че тя извика от болка…
Още една минута — от тези десет или петнайсет; на ослепително бялата възглавница — отметната назад глава с притворени очи; остра, сладка ивица зъби. И това през цялото време натрапчиво, нелепо, мъчително ми напомня нещо, за което не трябва, за което сега — не бива. И аз все по-нежно, все по- жестоко я притискам — все по-ярки са синините от пръстите ми…
Без да отваря очи (забелязах това), тя каза:
— Казват, че вчера си бил при Благодетеля. Наистина ли?
— Да, наистина.
И тогава очите й се разтвориха — и аз с наслада гледах как бързо бледнее, изтрива се, изчезва лицето й: само очите.
Разказах й всичко. И само — не зная защо… не, излъгах, зная — само едно премълчах — дето Той ми каза накрая, че съм им трябвал само заради…
Постепенно, като фотографска снимка в проявител, се показа лицето й: бузите, бялата ивица зъби, устните. Стана, отиде до огледалната вратичка на гардероба.
Отново ми е сухо в устата. Налях си вода, но ми беше противно да я пия — оставих чашата на бюрото и попитах:
— Затова ли дойде — защото трябваше да научиш?
От огледалото към мен — острият насмешлив триъгълник на веждите, вдигнати нагоре, към слепоочията. Тя се обърна да ми отвърне, но нищо не каза.
Не е нужно. Зная.
Да се сбогувам ли с нея? Раздвижих — чуждите — си крака, закачих стола — той падна, мъртъв — като в нейната стая. Устните й бяха студени — някога също тъй студен бе и подът тук, край леглото в стаята ми.
А когато излезе — седнах на пода, наведох се над захвърлената от нея цигара — —
Не мога да пиша повече — не искам повече!
39
Краят
Това бе като последна трошица сол, пусната в наситения разтвор: бързо, сякаш бодливи иглици, плъзнаха кристали — втвърдиха се, застинаха. И разбрах: всичко е решено — утре сутринта ще го направя.
