доказвайте, спорете!
Как можех да споря? Как можех да споря, когато това бяха собствените ми (преди) мисли — само че никога не успях да ги облека в такава блестяща кована броня. Мълчах…
— Ако това означава, че сте съгласен с мен — хайде да си поговорим като възрастните, след като децата заспят: за всичко, докрай. Питам: за какво — от пелените още — хората са се молили, мечтали, измъчвали? За това — някой да им каже веднъж завинаги какво е щастие и да ги прикове с верига за това щастие. Нима ние сега не правим същото? Древната мечта за рая… Спомнете си: в рая вече няма желания, жалост, любов, там — блаженствуват с оперирана фантазия (тъкмо поради това и блаженствуват) — ангелите, слугите Божии… И ето, в момента, когато ние вече достигнахме тази мечта, когато я сграбчихме ей така (ръката Му се сви в юмрук: ако в нея имаше камък — от камъка би пръснал сок), когато вече оставаше само да одерем и да изкормим плячката и да я разделим на парчета — в същия този миг вие — вие…
Чугуненият звън внезапно секна. Аз — целият червен като метална отливка върху наковалнята под удрящия чук. Чукът мълчаливо надвисва, и чакаш — и това е още по-страш…
Изведнъж:
— На колко сте години?
— На трийсет и две.
— А сте два пъти по-наивен, като шестнайсетгодишен хлапак! Слушайте: нима наистина ни веднъж не ви хрумна, че на тях — още не знаем имената им, но съм сигурен, че от вас ще ги научим — че на тях вие сте били нужен само като Строител на ИНТЕГРАЛА — само за да могат чрез вас…
— Не! Недейте — викнах.
… Все едно да скриеш лицето си в ръце и да викнеш това на куршума: още чуваш смешното си „недей“, а куршумът — вече те е пронизал, вече се гърчиш на пода.
Да, да: Строителят на ИНТЕГРАЛА… Да, да… и в същия миг: разяреното, с подскачащи тухленочервени хриле лице на Ю — онази сутрин, когато те двете заедно бяха в стаята ми…
Много ясно си спомням: засмях се — вдигнах очи. Пред мен седеше плешив, сократовски плешив човек и на плешивината му — ситни капчици пот.
Колко просто е всичко. Колко величествено-банално и смешно-просто.
Смехът ме душеше, изскачаше от мен на валма. Запуших устата си с длан и стремглаво хукнах навън.
Стъпала, вятър, мокри, подскачащи отломъци от светлини, лица и тичайки: „Не! Трябва да я видя! Само още веднъж да я видя!“
Тук — отново празна, бяла страница. Помня само: крака. Не хора, а тъкмо — крака: стотици крака нестройно тропат, падат някъде отгоре върху паважа, тежък дъжд от крака. И някаква весела, шеговита песен, и вик — сигурно към мене: „Ей! Ей! Ела при нас!“
После — пустият площад, догоре натъпкан със сгъстен вятър. В средата — безжизнената, тромава, страшна грамада: Машината на Благодетеля. И от нея — някакво уж неочаквано ехо у мен: ослепително бялата възглавница; на възглавницата — отметната назад глава с притворени очи; остра, сладка ивица зъби… И всичко това е някак нелепо, ужасно свързано с Машината — аз зная как, но още не искам да го видя, да го кажа на глас — не искам, не бива.
Затворих очи, седнах на стъпалата, водещи нагоре, към Машината. Изглежда, валеше дъжд: лицето ми бе мокро. Някъде далече, сподавено — викове. Но никой не чува, никой не чува как викам: спасете ме от това — спасете ме!
Ако имах майка — като древните: моя — да, именно — майка.
Да не бъда за нея Строител на ИНТЕГРАЛА, нито номер Д–503, нито молекула на Всеобщата Държава, а едно човешко същество — късче от самата нея — смачкан, смазан, изхвърлен… И нищо че аз разпъвам или мен разпъват — може би това е едно и също, — но тя да чуе онова, което никой не чува; и със старческите си набръчкани устни да — —
37
Инфузория
Краят на света
Нейната стая
Сутринта в столовата — съседът отляво изплашено ми пошепна:
— Ама яжте де! Гледат ви!
Аз — с всички сили — се усмихнах. И го почувствувах — като някаква цепнатина на лицето си: усмихвам се — краищата на цепнатината се разширяват — и от това ме боли още повече…
По-нататък: едва успях да набуча кубчето на вилицата си, тя тутакси подскочи в ръката ми и дрънна в чинията — трепнаха, зазвънтяха масите, стените, съдовете, въздухът, и отвън — някакъв огромен, до небето, кръгъл железен тътен — през главите, през сградите — и заглъхна някъде далеч, както изчезват появилите се във водата едва забележими концентрични кръгове.
Видях мигновено излинелите, избелели лица, стопираните на пълен ход уста, замръзналите във въздуха вилици.
После всичко се обърка, излезе от вековните си релси, всички скочиха от местата си (без да изпеят Химна) — като как да е, не в такт, досдъвкаха залъка си и се давеха, дърпаха се един друг: „Какво? Какво стана? Какво?“ И — пръснати части от безупречната някога Велика Машина — всички се изсипаха надолу, към асансьорите — по стълбището — стъпки — тропот — частици от думи — като късчета от скъсано и разпиляно от вятъра писмо…
Също тъй се изсипваха и от всички съседни домове и след минута булевардът — като капка вода под микроскоп: затворените в стъклено-прозрачната капка инфузории объркано се мятат встрани, нагоре, надолу.
— Охо! — Нечий тържествуващ глас — пред мен — тил и насочен към небето показалец — много ясно помня жълто-розовия нокът и под него — белия, сякаш измъкващ се изпод хоризонта полумесец. И сякаш е компас: стотици очи, проследяващи този показалец, се вдигнаха към небето.
Там, за да се спасят от някакви невидими преследвачи, бързаха, блъскаха се и се прескачаха един през друг облаци — и оцветените от облаците тъмни авиолети на Пазителите с увисналите черни хоботи на далекогледите — и още по-нататък — там, на запад, нещо, което напомняше — —
Отначало никой не разбираше какво е това — дори аз не разбирах, макар че (за нещастие) знаех повече от всички други. Приличаше на огромен рой черни авиолети: някъде на невероятна височина — едва забележими бързи точки. Все по-близо: дрезгави, гърлени капки отгоре — най-после, над главите ни — птици. Изпълниха небето като остри, черни, пронизителни, падащи триъгълници, бурята ги отнасяше надолу и те кацаха върху куполите, покривите, стълбовете, по балконите.
— Охооо! — Тържествуващият тил се обърна — видях онзи, с нахлупеното чело. Но сега от предишния него бе останало само едното заглавие, той целият някак се бе измъкнал изпод вечния навес на челото си и на лицето му — около очите, край устните — като кичури косъмчета растяха лъчи, той се усмихваше.
— Разбирате ли — през фученето на вятъра, крилете, граченето — викна ми той. — Разбирате ли: Стената — взривили са Стената! Раз-би-ра-те ли?
Мимоходом, някъде на заден план, се мяркат фигури — главите източени — бягат, по-скоро по домовете, вътре в тях. По средата на улицата — бърза и въпреки това — бавна (от тежестта) лавина от оперирани, които крачат натам — на запад.
… Космати кичурчета лъчи край устните, очите. Хванах го за ръката:
— Кажете: къде е тя — къде е I? Там, зад Стената — или… Трябва ми — чувате ли? Веднага, не мога…
— Тук е — викна ми той пияно, весело — здрави жълти зъби… — Тук е тя, в града, действува. Охо — ние действуваме!
Кои — ние? Кой съм — аз?
