дори болезнена компресия, свързана с усещането за жалост (сърцето не е нищо друго освен идеална помпа; компресията, свиването — всмукване на течност от помпата — е технически абсурд; оттук: колко абсурдни са всъщност, колко противоестествени, болезнени всички „любови“, „жалости“ и тъй нататък, предизвикващи такава компресия).
Тишина. Мътнозеленото стъкло на Стената — отляво. Тъмночервената грамада — отпред. И тези два цвята, сливайки се, ми подсказаха — нещо като резултанта — една, струва ми се, блестяща идея.
— Чакайте! Зная как да ви спася. Ще ви избавя от това: да видите детето си и после да умрете. Ще можете да го откърмите, разбирате ли — ще виждате как расте в ръцете ви, как се закръгля и налива като плод…
Тя цялата се разтрепери, вкопчи се в мен.
— Помните ли онази жена… отдавна, по време на разходката. Та тя сега е тук, в Древния Дом. Да вървим при нея и ви обещавам — незабавно ще уредя всичко.
Вече виждах как двамата с I я водим по коридорите — ето, тя е вече там, сред цветята, тревите, листата… Но тя отстъпи назад, рогчетата на розовия полумесец трепкаха, извити надолу.
— Онази същата ли? — каза тя.
— Тоест… — Кой знае защо, се смутих. — Е, да: същата.
— И вие искате да отида при нея — да я моля — да… Не ми говорете повече за това, да не сте посмели!
Тя бързо си тръгна, приведена. Но си спомни още нещо — обърна се и викна:
— Ще умра — да, нека! Какво ви интересува — не ви ли е все едно?
Тишина. Отгоре падат, с ужасяваща бързина нарастват пред очите ми — отломъци от сини кули и стени, но цели часове още — а може би дни — има да летят през безкрайността; бавно плават невидимите нишки, падат по лицето — и не можеш да ги отмахнеш, не можеш да се избавиш от тях.
Бавно вървя към Древния Дом. В сърцето ми — абсурдна, мъчителна компресия…
30
Последното число
Грешката на Галилей
Не е ли по-добре?
Ето разговора ми с I — вчера, в Древния Дом, сред заглушаващия логическия ход на мислите пъстър шум — червени, зелени, бронзовожълти, бели, оранжеви цветове… И през цялото време — пред застиналата в мрамора усмивка на чипоносия древен поет.
Възпроизвеждам този разговор дума по дума — защото той, както ми се струва, ще има огромно, решаващо значение за съдбата на Всеобщата Държава — и нещо повече: на Вселената. И още — може би тук, неизвестни мои читатели, ще намерите нещо, което донякъде ме оправдава…
I веднага, без всякакво встъпление, изля върху ми всичко:
— Зная, че вдругиден ще извършите първия пробен полет на ИНТЕГРАЛА. В този ден ние ще го завладеем.
— Как? Вдругиден?
— Да. Седни, не се вълнувай. Не бива да губим нито минутка. Сред стотиците, прибрани вчера наслуки от Пазителите — са попаднали дванайсет Мефи. И ако пропуснем два-три дена — те ще загинат.
Мълчах.
— Ще ви изпратят електротехници, механици, лекари, метеоролози — да наблюдават хода на изпитанието. И точно в 12 — запомни, — когато звъннат за обяд и всички отидат в столовата, ние ще останем в коридора, ще затворим всички в столовата — и ИНТЕГРАЛЪТ е наш… Разбираш ли — това трябва да стане на всяка цена. ИНТЕГРАЛЪТ в нашите ръце — това ще е оръжие, което ще ни помогне да свършим всичко отведнъж, бързо, без болка. Техните авиолети… ха! Някакви си нищожни мушици — срещу ястреб. И после: ако това се окаже неизбежно — ще можем да насочим надолу дулата на двигателите и само с тяхна помощ…
Скочих:
— Това е немислимо! Това е нелепо! Нима не разбираш: вие замисляте революция!
— Да, революция! Защо да е нелепо?
— Нелепо е — защото не може да има революция. Защото нашата — аз го казвам, не ти, — нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…
Насмешливият остър триъгълник на веждите:
— Мили мой, ти си — математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.
— Тоест? Аз… не разбирам: как — последното?
— Е — последното, горното, най-голямото.
— Но това е нелепо, I. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число може да говориш?
— А ти за каква последна революция говориш? Няма последна, революциите са безкрайни. Последната — това е за децата: децата се плашат от безкрайността, а е нужно да спят спокойно нощем.
— Но какъв е смисълът — какъв е смисълът на всичко това — в името на Благодетеля? Какъв е смисълът, щом всички вече са щастливи?
— Да предположим… Е, добре: нека е така. А по-нататък?
— Смешно! Съвсем детински въпрос. Разкажи нещо на децата — всичко, докрай, а те непременно ще попитат: а после, а защо?
— Нищо, децата са смели философи. И смелите философи непременно са деца. Точно както при децата трябва винаги да има: а после?
— Няма никакво после! Точка. В цялата Вселена — равномерно, навсякъде — разлято…
— Ах, равномерно, навсякъде! Ето къде е ентропията, психологическата ентропия. На теб, математика, нима не ти е ясно, че само при разликите — при температурните, при топлинните контрасти — само там има живот? А ако навсякъде, из цялата Вселена телата са еднакво топли — или еднакво хладни… Трябва да се сблъскат — за да се роди огън, взрив, ад. И ние — ще ги сблъскаме.
— Но разбери, моля те, I, разбери: нашите прадеди — по време на Двестагодишната война — са направили точно това…
— О, и са били прави — хиляди пъти прави. Сгрешили са само в едно: по-късно са повярвали, че са последното число — каквото няма, няма в природата. Тяхната грешка е грешката на Галилей: той е бил прав, че Земята се върти около Слънцето, но не е знаел, че цялата слънчева система се движи около някакъв център, не е знаел, че истинската, не относителната орбита на Земята — изобщо не е наивен кръг…
— А вие?
— Ние — засега знаем, че няма последно число. Може би ще забравим това. Не: дори е сигурно — ще го забравим, когато остареем — както неизбежно остарява всичко. И тогава — неизбежно надолу и ние — както есенно време листата от дървото — както вдругиден вие… Не, не, мили — не ти. Нали ти си с нас, ти си — с нас!
Разпалена, вихрена, искряща — никога досега не бях я виждал такава — тя ме обгърна със себе си, цялата. Изчезнах…
Последното — като ме гледаше строго, твърдо в очите:
— И помни: в дванайсет.
И аз отвърнах:
— Да, помня.
Отиде си. Сам съм — сред буйния многогласен шум — от сини, червени, зелени, бронзовожълти, оранжеви…
