шумът иде оттам.
Почуках, още веднъж — по-силно. Зад вратата — притихна. Нещо издрънча, вратата бавно, тежко се отвори.
Не зная кой от двама ни се закова по-силно на място — пред мен беше моят остронос, тънък доктор.
— Вие? Тук? — Ножиците му направо се затвориха. А аз — сякаш никога не съм знаел ни една човешка дума: мълчех, гледах и изобщо не разбирах какво ми говори. Сигурно, че трябва да си вървя; защото после той бързо ме избута (с плоския си хартиен корем) до края на по-светлата част на коридора — и ме блъсна леко в гърба.
— Извинете… аз исках… мислех, че е тя, I триста и трийсет. Но след мен…
— Стойте тук! — отряза докторът и изчезна…
Най-после! Най-после тя е някъде редом, тук — и не е ли все едно къде е това „тук“. Познатата шафраненожълта коприна, усмивката-ухапване, скритите зад щори очи… Устните, ръцете, коленете ми треперят — а в главата ужасно глупавата мисъл:
„Колебанията са звук. Треперенето трябва да звучи. Защо не се чува?“
Очите й се отвориха пред мен — широко, влязох вътре…
— Не можех повече! Къде бяхте? Защо… — изстрелях, без за секунда да откъсвам очи от нея, сякаш бълнувах — бързо, несвързано — може би дори само си го мислех. — След мен — сянка… Аз умрях — от шкафа… Защото този ваш… с ножиците, казва: имам душа… Неизлечима…
— Неизлечима душа! Горкичкият! — I се разсмя и ме напръска със смеха си: бълнуването изчезна, навсякъде блестят, звънтят весели искрици и колко, колко е хубаво всичко.
Иззад ъгъла отново се показа лекарят — чудесният, великолепният, тънък лекар.
— Е? — спря той до нея.
— Нищо, нищо! После ще ви разкажа. Той случайно… Кажете, че ще се върна след… петнайсетина минути…
Докторът изчезна зад ъгъла. Тя чакаше. Вратата глухо хлопна. Тогава I бавно, като вкарваше все по- дълбоко в сърцето ми острата сладка игла — ме докосна с рамо, с ръка, цялата се притисна до мен — и тръгнахме заедно, заедно с нея — двамата — едно цяло…
Не помня къде свихме в тъмнината — и пак на тъмно, по някакви стъпала — нагоре, безкрай, мълчаливо. Не виждах, но знаех: тя също вървеше със затворени очи, ослепяла, отметнала нагоре глава, прехапала устни — и слушаше като музика: моето едва забележимо потръпване.
Дойдох на себе си в едно от безбройните кътчета в двора на Древния Дом: някаква ограда, от земята — голите каменисти ребра и жълтите зъби на съборени стени. Тя отвори очи, каза: „Вдругиден, в шестнайсет.“ И се изгуби.
Наистина ли ми се случи всичко това? Не зная. Ще науча вдругиден. Има само една реална следа: на дясната ми ръка — кожата на върха на пръстите е охлузена. Но днес на ИНТЕГРАЛА Вторият Строител ме уверяваше, че е видял как случайно съм докоснал с тези пръсти диска на шлайфмашината — там е работата. Може и така да е. Дори е много вероятно. Не зная — нищо не зная.
18
Логически дебри
Рани и пластир
Никога повече
Вчера легнах — и веднага потънах на дъното на съня — като преобърнал се, натоварен догоре кораб. Огромна маса от непроницаема, поклащаща се зелена вода. И ето, бавно изплавам от дъното и някъде по средата на глъбините отварям очи: моята стая, още е зеленикаво, застинало утро. Върху огледалната вратичка на шкафа — слънчево петно — в очите ми. Пречи ми да изпълня добросъвестно установените от Скрижалите часове за сън. Най-добре ще е да отворя шкафа. Но целият съм като в паяжина, и на очите ми — паяжина, нямам сили да се надигна…
Все пак станах, отворих — и изведнъж зад огледалната вратичка между роклите се появи I — цялата розова. Толкова свикнах вече с невероятното, че доколкото си спомням, дори не се учудих, за нищо не я попитах: мигом в шкафа, затворих след себе си огледалната вратичка — и задъхано, бързо, сляпо, жадно се съединих с I. Както сега виждам: през пролуката на вратичката — остър слънчев лъч се пречупва като мълния на пода, по стената на шкафа, по-нагоре и ето, жестокото блестящо острие пада върху отметнатата открита шия на I… и това бе толкова страшно, че не издържах, извиках — и още веднъж отворих очи.
Моята стая. Зеленикавото, все още застинало утро. На вратичката на шкафа — слънчево петно. В леглото съм. Сън е било. Но сърцето още се блъска буйно, подскача, бие, болят ме пръстите, коленете. Това — наистина беше. И не зная сега: кое е сън и кое — действителност; ирационалните величини изникват от здравото, познатото, триизмерното и вместо твърдите шлифовани плоскости — наоколо нещо грапаво, космато…
До звънеца е още далеч. Лежа, мисля — и се размотава извънредно странна логическа верига.
На всяко уравнение, на всяка формула в света на повърхността отговаря крива или тяло. Но ние не познаваме телата, съответствуващи на ирационалните формули, на моя v–1 — никога не сме ги виждали… Ужасното е, че тези тела — невидими — съществуват, непременно, неизбежно трябва да ги има: защото в математиката като на екран минават пред нас причудливите им бодливи сенки — ирационалните формули; и математиката, и смъртта — никога не грешат. Дори да не виждаме тези тела на повърхността, в нашия свят, за тях със сигурност е отреден цял огромен свят там, под повърхността…
Скочих, без да дочакам звънеца, и затичах из стаята. Моята математика — единственият досега здрав и непоклатим остров в целия ми преобърнал се живот — също се откъсна, понесе се, завъртя се. Излиза, че тази нелепа „душа“ е също тъй реална както моята юнифа, както ботушите ми — макар че не ги виждам сега (те са зад огледалната вратичка на шкафа), така ли? И щом ботушите не са болест, защо „душата“ да е болест?
Търсех и не намирах изход от дивите логически дебри. Същият непроходим и страшен лес като онзи — отвъд Зелената Стена — и също такива необикновени, невиждани, говорещи без думи същества. Струваше ми се — през някакво дебело стъкло виждам: нещо безкрайно огромно и същевременно безкрайно малко, скорпионнобразно, със скрито, но през цялото време усещано минус-жило: v–1… А може би това е тъкмо моята „душа“, подобна на легендарния скорпион на древните, които доброволно са се жилили с всичко онова, което…
Звънец. Денят. Всичко това, без да умре или изчезне — само е прикрито от дневната светлина; както видимите предмети, без да умират, са скрити нощем в тъма. В главата ми — лека, трептяща мъгла. През мъглата — дълги, стъклени маси; кръгли глави, дъвчещи бавно, мълчаливо, в такт. Някъде отвъд мъглата потраква метроном и в ритъма на тази познато-гальовна музика машинално, заедно с всички, броя до петдесет: петдесет узаконени дъвкателни движения за всяка хапка. И като си тактувам, слизам долу, отмятам името си в книгата на излизащите — както всички. Но чувствувам: живея отделно от тях, сам, ограден с мека, заглушаваща звуците стена, и зад тази стена е моят свят…
Но въпросът е: ако е само мой, защо трябва да присъствува в тези записки? Нима са нужни тук тези нелепи „сънища“, шкафове, безкрайни коридори? С прискърбие виждам, че вместо стройна и строго математическа поема в чест на Всеобщата Държава — при мен се получава някакъв приключенски фантастичен роман. Ах, ако наистина беше само роман, а не днешният ми, пълен с хиксове, с v–1 и падения живот.
Впрочем може да е за добро. Най-вероятно е вие, непознати мои читатели, да сте деца в сравнение с нас (ние сме отгледани от Всеобщата Държава — следователно сме достигнали най-високите възможни за човека върхове). И като децата — ще погълнете без съпротива горчилката, която ще ви налея, само ако е грижливо напоена с гъст приключенски сироп…
ВЕЧЕРТА:
