задължения, пренебрегнах личните си интереси и останах да чакам…
— Правилно сте постъпили, мистър…
— Молнар… Джек Молнар — подчерта името си Джек и с крайчеца на окото си следеше то да бъде правилно записано в служебните книжа. — Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Записахте ли? Да? — въздъхна той.
С това, разбира се, не се свърши, защото веднага довтаса група журналисти. Джек трябваше отново да разказва как е протекло всичко и да следи дали вярно се записва името му. През това време гражданинът от съвета за сигурност, който бе говорил с внушителния, равен бас, иронично се подсмиваше и оглеждаше от всички стрини един от гостите. После — може би решил, че за него няма работа там, където се намира самият шериф изчезна.
Щракаха фотографически апарати, летяха въпроси. Джек отговаряше вече без всякакво запъване и хванал е ръце своя пленник, се снемаше заедно с него в стотици положения. Той прекрасно разбираше, че е изпуснал своя работен ден, но това не го смущаваше. В тези съдбоносни минути не помисли дори за своята Морион и двете малки същества, чиито образи винаги бе носил в самото си сърце. Всичките му мисли бяха насочени към щастието, тъй ненадейно кацнало на раменете му. Мислеше за славата, която се раждаше и растеше непрекъснато пред възхитените му очи… О, слава!… Как човек загубва собствения си лик, щом само допреш до него вълшебната си пръчица!… „Колко жалко е съществуванието на онези, които никога не са вкусили сладостта на славата!“ — мислеше Джек и поглеждаше с пренебрежение пресипналия субект, който се завираше в ръцете на журналистите и шерифа, стараейки се да изтъкне, че и той е присъствувал на събитието. Съдбата обаче бе направила вече своя избор и субектът не получи нещо повече освен няколко снизходителни усмивки — щастието летеше и кацаше само върху раменете на своя избраник. За всички беше повече от ясно, че именно Джек Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“, възпитаник на частното училище на мисис Пейдж, пръв бе чул съобщението по радиото, отпътувал незабавно за обозначената местност и пръв посрещнал неканените гости. Всички тези сведения бяха записани, документирани с няколко служебни и не служебни подписа, увенчани с величествения автограф на самия Джек и прибрани за вечно съхранение в архивите на полицейското управление в град Д.
Джек най-сетне се успокои, пусна пленника и за пръв път помисли върху същността на случилото се: наистина, какви бяха тези странни същества и откъде бяха долетели? Как попаднаха на неговото шосе, на неговата рейсова спирка и в неговите ръце? Безспорно съдбата тук бе изиграла една от своите необикновени шеги!…
Мислите му бяха прекъснати от шипящия глас на непоносимия субект:
— Вие сериозно ли смятате, сър, че имаме работа с пратеници на враждебна страна? — питаше той шерифа. — Не ми се вярва! Ами че погледнете ги: това не са хора! Приличат на двукраки гигантски риби от неизвестни светове!
— Маскировка, маскировка! — каза с достойнство шерифът и се отвърна от него с досада, възмутен от нахалството му да се усъмни в заключенията на Доларландския съвет за сигурност. — Едва ли може някой да знае в какви форми се изразява находчивостта на нашите врагове: в това отношение те са непостижими!… Да, комунистите са опасно племе!…
Като се надигаше на пръсти, Джек започна да разглежда своите пленници с особен интерес. Той беше виждал комунисти — и домашни, и чужди — и имаше за тях що-годе представа, която никак не се покриваше с образа на пришълците. Взря се напрегнато във фигурите им, доколкото позволяваха обшитите с пухкава пластмаса скафандри, направени от нещо, прилично на метал. При по-внимателно взиране откри, че всъщност яркият блясък на материята им пречеше да се забележи нейната прозирност, но когато слънчевите лъчи паднеха върху нея под определен ъгъл, тя ставаше прозрачна. Джек се позавъртя край единия пленник, за да попадне на подходящо осветление, и направи известни констатации.
Тези същества наистина имаха нещо много общо с хората; приликата беше в това, че имаха два крака и две ръце. Гръдният им кош обаче беше несъразмерно развит — някакъв особен продълговат торс. В него сякаш се помещаваха дихателни органи, два пъти по-обемисти от тези на хората, населяващи земята. Самото това обстоятелство вече даваше основание да се усъмниш в заключенията на шерифа и пратеника на Доларландския съвет за сигурност. Но Джек нямаше намерение да спори, затова запази своите впечатления и изводи за себе си. По-нататък той откри, че главата и всички видими голи части от тялото на чудните същества имат гладка като пластмаса кожа, без каквито и да е следи от окосмяване. Черепът, огромен за обичайните размери на човешката глава, беше закръглен и притежаваше най-чудноватото лице, което някой може да си представи.. „Пирамидално-ъгловато“ — определи го Джек. Там, където у хората се намира носът, се очертаваше ръб на триъгълна пирамида, а очите оставаха от двете страни така, че можеха да гледат наляво и дясно без движение на главата.
И какви очи! Огромни, кръгли като малки огледалца с еднотонно светлосиньо поле и елипсовидни напречни разрези в средата, съответни на зеницата в човешкото око. Клепачи без мигли странно притваряха от време на време езерцата; тогава лицето загубваше своя почти човешки облик и заприличваше на старинна египетска каменна фреска. Челната кост надвисваше над очите подобно щит. Пирамидалният ръб изведнъж се губеше под носа и се отваряше уста с тънки устни, над които носът надвисваше, както челната кост над очите.
Непознатото същество отвори уста и каза нещо, както се стори на Джек макар че до слуха му не достигна никакъв звук; блеснаха два реда тънки, остри синкави зъби. Е, това вече не можеше да бъде маскировка! За Джек беше ясно, че има пред себе си същества, каквито земната природа никога не е създавала. От кой ли свят бяха долетели?!…
В оскъдните представи на Джек изникна споменът за прочетена през ученическите години книга от Хърбърт Уелс за изпратените от Марс завоеватели на земята — някакви огромни мозъци с всмукателни пипала. Този спомен именно предизвика убеждението, че и съществата пред него са жители на Марс, дошли със същите вражески намерения. От това ролята му на герой-спасител съвсем не намаляваше — напротив, растеше.
Доларландецът сви вежди, доби загрижен вид и не отговори на въпроса на някакво новопоявило се журналистче. Защо? Там, където трябваше, името Джек Молнар беше вече записано и никой нямаше власт да го изличи. Хвърли към журналиста пренебрежителен поглед и продължи изследванията си над другите двама „марсиани“, както започна да ги нарича в себе си. Без да се оглежда по-подробно, той направи извод, че у тая раса липсва разнообразието на човешкия род: те всички си приличаха като рибите в морето. В същото време той напрегнато мислеше какво поведение да възприеме по-нататък спрямо шерифа и как най-добре да използува обстоятелствата. Шерифът бе изчезнал в служебната си кола и Джек започна да разглежда кораба, но успя само да установи, че бе облицован отвън със същата прозрачна материя, като на скафандрите, която позволяваше да се вижда вътрешният изолационен пласт. Нямаше достатъчно време за разглеждане — шерифът се подаде от колата си и разпореди да започне придвижване към града. Възникна сложният въпрос как да стане това. Полицаите се опитваха с най-смешни жестове да обяснят на гостите, че трябва да пуснат в движение своя кораб, а сами да влязат в специално изпратената огромна полицейска камионетка. Гостите пък се опитваха да се върнат в кораба си, ала им пречеха. Дали най-сетне разбраха какво им нареждат, или не, дали сами пожелаха да се придвижат, но вратата се отвори и от нея бяха спуснати три кресла със странно разперени облегалки, в които тримата слезли се настаниха удобно.
Преди някой да се досети за предназначението на креслата, те изведнъж се издигнаха във въздуха и спряха неподвижно високо над главите на смаяните доларландци. Настана страшна суматоха. Шерифът заповядваше от прозорчето на колата си, полицаите тичаха и крещяха. Смешно беше да се гледа как те скачаха нагоре в безуспешен опит да изпълнят нареждането на началството и хванат литналите чужденци. Вместо това креслата се издигнаха още по-високо и отново спряха неподвижно във въздуха. Всички гледаха изумени: та как може стол да стои във въздуха? Летящ стол — както и да е; но висящ?!… Практичният Джек си представи необикновения цирков атракцион, който би се осъществил с такива кресла, и доларите печалба от него…
Корабът помръдна и откъсна очите на хората от креслата. После започна бавно да се хлъзга върху колелата на своите високи, стройни крака. Не оставаше нищо друго, освен полицаите да го заобиколят и предотвратят отлитането му. Дали биха могли да сторят това, остана в тайна. Корабът не направи никакъв опит да се откъсне от твърдия терен.
Сам Джек непрекъснато чукаше на вратата. Внезапно тя се отвори, една силна ръка го прехвана през
