кръста и със завидна лекота го привлече навътре. Потърси с очи притежателя на тази ръка. Ако се съдеше по нейните размери, той трябваше да бъде най-малко два пъти по-голям от собствениците на кораба. Но доларландецът видя зад себе си грамадна метална кутия с форма на изправен паралелепипед, в която потънаха част от ръцете, а останалата отвън част го подтикваше напред и го изтласка във вътрешността на кораба: беше робот.
Джек се намери в просторен салон. „Каюткомпанията“ — помисли си. По стените светлееха и тъмнееха разни скоби, щепсели, кабели и бутони, за чието предназначение той само смътно се досещаше.
Преди да разгледа по-подробно всички чудноватости, той се задъха и закашля. Подпря се заднишком о стената и ръцете му потънаха в пухкава материя, каквато не бе очаквал. Съзря като в мъгла още две от неизвестните същества, облечени в леки костюми от копринена материя, която плътно обхващаше телата им. Дишането му все повече и повече се затрудняваше, почти се задушаваше. Марсианите забелязаха това. Един от тях се приближи и като пропя в ухото му нещо, надяна на главата му шлем, след което дишането му се нормализира. Джек разбра, че корабът е изпълнен с въздух, различен от земния. Това утвърди убеждението му, че се намира пред жители на друга планета.
Но откъдето и да бяха тези същества, за него представляваха един-единствен интерес: те бяха базата, върху която се надяваше да изгради собственото си благополучие. Колкото по-тайнствени и интересни се представяха на останалия свят, толкова повече се увеличаваха неговите шансове за преуспяване. Само не биваше да се допуска между стените на този салон никакъв друг човек…
Като взе такова решение, Джек се залови да разглежда по-внимателно собствениците на кораба и се вслуша в тихата им реч, която изглеждаше нечленоразделна и странно напомняше птича песен. Липсваха в нея познатите звукове на човешката реч и емоционалните й отсенки. Звучеше съвършено тихо и монотонно.
Забеляза прозорец, който откриваше външната гледка и около който стояха изправени двамата чужденци. Всъщност прозорецът бе само квадрат на външния пласт, освободен от вътрешната непрозрачна обвивка. Този неизвестен на земята прозрачен метал сега погълна цялото внимание на Джек. В мечтите си се представяше притежател на патент за неговото производство… Трябва да попита за състава му, но как?… Такава обвивка, издържала космическия полет, без да бъде засегната нито от високата температура при триенето в атмосферните пластове на две планети, нито от влиянието на космическото пространство — за такъв метал тук на земята биха дали много! Чудеше се как да попита, по какъв начин да се осведоми; въртеше очи, дори се изпоти от напрежение.
Единият от домакините, който през всичкото време внимателно го наблюдаваше, разбра неспокойното му държане и каза на другаря си:
— Погледнете: той търси нещо, но какво?
— По всичко изглежда, че се интересува от нашето органично стъкло — отвърна другият, без да отмества очи от земния пейзаж, който изцяло поглъщаше вниманието му. В момента процесията от полицейски коли и кораба пресичаше някаква река, а в далечината се открояваше огромна населена площ.
— Гледайте: нима това е вода? — извика той.
— Положително… Какво изобилие!… По изчисленията ни планетата Земя — всъщност те я наричаха, Хела, но ние няма да се ръководим от техните наименования — се е развивала приблизително толкова време, колкото и нашата родина Михелас, ако не сме сгрешили в изчисленията… В какъв ли стадий на развитие се намират тукашните жители?…
— Да… Живеят в общества, имат доста развита техника — факти, които говорят за културен напредък… Дали ще успеем да влезем във връзка с тях, да им обясним нуждите си?…
— Нашата работа е всъщност само опитна: ние сме длъжни да проучим условията на живота тук и толкова. От данните досега се вижда, че атмосферата на планетата Земя, макар и наситена с огромни количества кислород и твърде плътна, е годна за живот. Това за нас е достатъчно. Длъжни сме да предоставим на Обшия съвет да решава по-нататък.
— Но погледнете, Ал Хас, какво иска да прави той? — запита учуден първият, като сочеше с очи Джек.
— Забелязвам добре каква усилена дейност се извършва в неговия мозък… Струва ми се обаче, че мислите му са така първобитни, та трудно може да се проникне в тях. Да създадем контактна физиологическа връзка и да опитаме с телепатора.
Ал Хас приближи към Джек, хвана ръката му и натисна малко копче върху механизма, който постави на челото си като диадема. След това втренчи очи в Джек и заговори:
— Желае да изследва състава на нашето органично стъкло и му е нужен къс от него… Изглежда, че не му липсват научни интереси, макар и подбудите да ми се виждат твърде лични… Моля ви, Дул Хай, дайте му чаша от органично стъкло — може би ще разберем нещо повече.
Дул Хай се приближи до стената, натисна един бутон и пред очите на Джек светнаха в сянката на откритата ниша стъкленици с особена направа. Те бяха големи колкото бирена халба, имаха подобно на нашите чайници лейки, чийто край завършваше с гумен биберон. Дул Хай сипа в стъкленицата течност и я приближи към устата на Джек, повдигайки шлема му с достатъчно изразителен жест. Човекът не се колеба, а засмука от биберона. Течността имаше приятен вкус, напомняше аромата на смесени билки. Жадно изсмука цялото съдържание на чашата. Обърса устни и я задържа в ръка, като я разглеждаше от всички страни. Вътре бяха останали няколко капки от питието; те блестяха с различни цветове — от червено до светложълто. в зависимост от ъгъла, под който светлината падаше върху им.
В същото време чуждопланетниците се струпаха край прозореца и разглеждаха с интерес тесните улици на града, в който навлизаха — бесния поток от коли и камиони, високите здания, чиито покриви не можеха да се видят в малкия обсег на прозореца, шумните тълпи от мъже, жени и деца, които пресичаха улиците като подплашено стадо под свирките на полицаите-регулировчици.
— Ето какво представлява техният град — замислен промълви Ал Хас. — Движат се с твърде остаряла техника и навярно това бясно движение им коства голямо количество жертви… Дали не е необходимо лично да следите…
— О, не — прекъсна го бързо Дул Хай. — Краката на кораба са много по-високи от ръста на тези същества, а колелото би ги само изтласкало, без да им нанесе каквато и да е вреда. Освен това водачът- автомат следи по-зорко от живи очи… Пътуваме съвсем бавно, изключена е всякаква опасност…
И след кратко мълчание допълни:
— Строителството им е напреднало.
В този миг приближи Джек и се опита да обясни с мимика, че задържа чашата за спомен. Любезните домакини не протегнаха ръка да я приберат и след многословната си благодарност той счете въпроса за изчерпан.
Двамата мъже прекъснаха наблюденията си върху града. В очите им затрептя учудване, по лицата им се изписа нещо, подобно на усмивка.
— Колко се зарадва! — прошепна Дул Хай. — Трябва да притежава твърде малко блага, щом една стъклена чаша става причина за такава радост…
— Струва ми се, той храни надежда чрез разкриване състава на нашето стъкло да стане богат… Ако вярно прониквам в мислите му…
— Става ясно едно нещо: жителите на тази планета са по-назад от нас в културното си развитие.
— Нима изчисленията са ни лъгали? — замислен продума Дул Хай. — Нима са били пускани от друга планета космическите ракети и кораби, които наблюдавахме от известно време?… Ами изкуствените спътници?… Ами радиосигналите, които периодически достигаха до нас оттук?…
ГЛАВА II
ГЛАВА, В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА
КАК ПРЕДПАЗЛИВИЯТ ДОЛАРЛАНД
ПОСРЕЩНА ЧУДНОВАТИТЕ ГОСТИ
Сенаторът Арчибалд Мърфи допушваше втората си пура за сутринта пред изящното си бюро в просторния кабинет, когато го свари необикновеното съобщение. Той нямаше навик да се занимава със служебни въпроси преди десет часа и се отдаваше на насладите, които всеки мъж от Доларланд обича: баня, разходка, малко гимнастика и голф, закуска, три пури… Едва тогава сядаше на работното си място. Не
