— Ние, от своя страна, пожелаваме успех в строителството на Михелас и щастие на нейния прекрасен, мъдър народ! — вдъхновено върна поздравленията професорът.
Момчетата завикаха „ура“, възгласа поеха и възрастните.
Това бяха мигове, които завинаги останаха запечатани в съзнанието и сърцата им като най-светъл спомен за една крепка, макар и кратковременна дружба.
Само Джек Молнар оставаше тъжен и тих, спомняйки си първия ден как посрещна същия този кораб и мислите, които тогава го вълнуваха; сега те всяваха смут и срам в душата му… Тук два народа си пожелаваха успехи… Единствен той не знаеше дали има родина и род.
В този миг към него се приближи Ли Фай, преметнал през ръка съвсем новичък, блестящ скафандър. Като стисна двете ръце на Джек, той ги приближи към челото си и развълнуван, рече тържествено:
— Джеймол, позволете да ви наричам така като близък човек. Ние станахме причина да загубите своята родина — при нас вие ще намерите нова! Каним ви на Михелас. Вярно, не ще ви бъде леко, особено отначало; обещаваме ви обаче, че няма да се чувствувате самотен и нещастен.
Джек пял се разтресе. От вълнение не знаеше какво да отговори, а Тони се приближи бързо и му зашепна:
— Съгласи се, татко, но нека дойда и аз!
— Не смея да мисля, че мога да се числя към онези, които вие нарекохте „съкровище на Земята“… Нима съм заслужил?!…
— Напълно, Джеймол, напълно! — настоя Ли Фай,
— Не — отвърна бавно Джек. — Не, аз имам тук, на Земята, още работа. Ще се върна в родината си и не само защото там ме чакат жена и син: зове ме и друг, по-висш дълг… Има неща, които съм длъжен да разкажа на моя народ!…
— Върнете се тогава, Джеймол — рече трогнат и Ал Хас. — Върнете се и не се плашете от койоти — нали така наричате вълците?… Те са само едно стадо, а истинските хора на Земята са неизброимо много! Аз ви казвам това!
Тони стисна ръката на баща си и тихичко продума, за да не го чуват другите: „Аз се гордея с тебе, татко!“
— А този скафандър ще запазя като спомен от вас… Никога няма да узнаете какво сте били за мен! — рече Джек, задавен от сълзи.
— Ама, разбира се: този скафандър скоро ще ви потрябва, Молнар! Та нали ние с вас ще строим Обсерватория на Луната — запомнете това добре и където и да отидете, не го забравяйте! — викна Липаев и внесе разведрение в тягостната тишина, настъпила след тъжните думи на Джек.
— Нашето време свърши — допълни Александър Егорович, като стана. — Нека се простим засега с гостите си и си пожелаем повторно виждане… Макар че за мене това е твърде проблематично, въпреки серума, който другарят Хай Мел с най-хубави чувства впръска в стареещата ми кръв…
Приятелите се разцелуваха и дълго не можеха да откъснат ръце едни от други. Даваха си обещания, разменяха си сувенири и снимки, пожелаваха си щастие и ново виждане.
— Изпращачите да напуснат корабите! — чу се гласът на диспечера. — След тридесет минути полет!
Трябваше да слизат. Всички криеха очите си, само трите момчета не владееха още това изкуство — оставиха сълзите си свободно да текат по бузите им и хълцаха на глас, но от това не им беше никак мъчно — та те сами не знаеха дали плачат от мъка или радост.
След малко двата звездолета се придвижиха напред върху мрежестите естакади. Вратите им се затвориха: две огромни блестящи кълба, на чийто горен полюс се ветрееха знамената на Съюза на съветските републики и това на хората от планетата Михелас.
Предният край на естакадите се издигна плавно нагоре и сякаш гледаше небето с невидими очи. На корпусите на двата кораба изникнаха огромни рефлектори, които заслепяваха очите.
— Екипажът по места в легнало положение! — отново се разнесе гласът на диспечера. — След петнадесет минути полет!
— Не видях дали нашите влязоха във втория кораб — рече Льонка.
— Няма сега наши и ваши — отвърна професор Липаев. — Те се разпределиха поравно в двата кораба. Да отидем при телевизора!
Бързо отърчаха нататък.
На екрана прел тях се изправи в цял ръст Ал Хас, вдигнал към челото си за поздрав ръка.
— Довиждане, Земя! — каза той. — Ние сме дълбоко убедени, че ще те споходим пак! Благодарим ти, Земя, за всичко прекрасно, което видяхме по тебе, за твоето топло, възраждащо слънце! Благодарим и на тебе, човечество, за помощта, която ни оказа, за братските чувства, с които сгря нашите изстрадали сърца! Нека никога не прекъсва връзката помежду ни! Нека взаимно уважение и обич свързва властителите на вселената — мислещите хора, и между тях да цари вечен мир!
Очите на присъствуващите се наведоха за миг в тържествено мълчание, а след това космодрумът гръмна от нестихващо ура.
Над хилядното множество се понесоха тържествените звуци на двата химна на съединените в общо дело два народа.
След миг корабите се откъснаха един след друг от естакадите и като се издигнаха нагоре, започнаха бавно да набират скорост.
Очите на хората ги следяха до момента, когато те се превърнаха в блестящи светкавици и се сляха с безбройните светлини на звездите, осеяли тази привечер ясното, мъдро небе.
Информация за текста
© 1967 Зора Загорска
Сканиране и разпознаване: Огнян Пешков, 2006
Издателство „Народна култура“ — София, 1967 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/549]
Последна редакция: 2006-08-03 20:48:11
