предложението ми бъде възприето от научния съвет, аз моля да бъда зачислен към експедицията, за да взема лично участие в работата по инсталиране на огледалото.
Предложението се прие с акламации и от чуждопланетниците, и от другите учени.
Голяма беше изненадата на астрономи и космонавти, когато професор Липаев съобщи за доклада по лингвистика. В залата премина шепот. „Знаех си аз, че ще бъде така! — говореше на себе си професорът, докато Степнов невъзмутимо се качваше на катедрата. — Дяволът ме накара да го послушам!“
— Притеснен съм от отношението към науката, на която съм посветил живота си — започна Степнов. — Трябва всички да се убедят обаче, че и тя има голям дял в прогреса, че за в бъдеще ще бъде още по-нужна на човечеството…
Съвсем накратко — за учудване на учените, свикнали да мислят, че лингвистите са най- забележителните словоборци — той разказа за работата си с електронноизчислителната техника върху езика на учените от Михелас и за постиженията им в изучаване на руски език. После напомни, че е крайно време на научните съвети да се въведе езикът на цифрите, при което ще бъде отстранена сложната преводаческа апаратура.
— Езикът на цифрите — каза той — е създаден именно за да улесни разпространението на постиженията в науката сред всички националности, затова трябва да стане преди всичко език на научните съвети.
Накрая направи предложение да се въведе системата на михеласките учени за изучаване и запаметяване на думи чрез магнетофонни записи, слушани по време на сън, като се правят и научни изследвания за приложението на този метод и при изучаването на други дисциплини.
— Отдавна — заяви Степнов — се говори за придобивките от тази система, неправилно свързвана у нас с хипнозата и наричана хипнопедия; крайно време е да преминем към корекции в тази система и към приложението й в практиката.
С възгласи на одобрение бе прието предложението му за изменение на книгопечата, като се въведе звуко и видеозапис чрез специалните магнитофони на другарите от Михелас; тяхното устройство той обясни подробно. В цифри посочи каква икономия ще се реализира по този начин. Това бяха все проучвани и известни на земните учени проблеми, още ненамерили приложение в практиката и живота по неизвестни причини.
След всички доклади съветът взе решение, че науката вече е в състояние да осъществи направените предложения и намира за правилно и възможно:
Да се изпрати построеният нов фотонен кораб, проверен основно чрез един полет до Луната, заедно с петима души учени, между които и Витолд Рвицки, за строителна помощ и научни изследвания на Михелас.
Да се изпратят серия ракети за новото строителство на изгорената планета.
Да се построят обсерватория и радиостанция на Луната под прякото ръководство на професор Александър Егорович Липаев.
Да се изготвят проекти за междупланетна транспортна станция на Луната.
Да се подготвят пластове за огледалото-слънце, след като специално излъчена комисия провери изчисленията на Витолд Рвицки.
Да се проведат опити и внедрят в практиката всички научни постижения, извлечени от опита на чуждопланетниците.
Когато заседанията приключиха, хората изразиха доволството си от резултатната работа в протеклите дни и се отправиха към голямата зала, където се състоя банкет в чест на учените от Михелас. И този банкет се отличаваше не само с пищното си обилие, но и с множеството сериозни научни разговори, в които се допълваха изработените планове и се крояха нови, със смел поглед, далече в небесата и бъдещето.
— Лъчите — казваше Ал Хас на Свой приятел Липаев, — лъчите са съвременната сила. Те са и лекарство, и оръжие — те са опора на прогреса! Трябва изцяло да овладеем лъчите на вселената, които са движили развитието й от предвечни времена и продължават да го движат; само тогава ще можем да се наричаме господари на света!
ГЛАВА XII
ПОСЛЕДНИ ЧАСОВЕ НА ЗЕМЯТА
Приготовленията бяха привършени. Двата кораба чакаха готови на космодрума върху две подвижни естакади. От седмица вече градчето край космодрума се пълнеше с гости от различни краища на земята. Идеха учени: астрономи, физици, лекари, химици… Идеха най-обикновени хора от заводи и колхози, за да присъствуват на великото събитие, когато от планетата Земя ще полетят към далечното съзвездие Кентавър два кораба и ще обозначат първото трасе на пътя между два толкова далечни свята. Всички се вълнуваха. Вестниците из цял свят се пълнеха с новини около това събитие, но денят и часът му още не бяха оповестени. Всички знаеха, че арчибалдовци кипят от злоба и могат да предприемат някаква провокация.
Определеният ден все пак дойде. Около космодрума почерня от хора.
Тук бяха всички приятели на михеласите, дошли специално за случая: най-напред Ванка и Льонка, а с тях и Тони, освободени за няколко дни от училище по изричната молба на професор Липаев и пристигнали със самолет заедно с Ксения Фьодоровна, Лида Андреевна и Пьотр Алексеич. Тук беше дори чичо Вася.
Чуждопланетниците даваха прощална закуска в своя кораб, където можеха да останат насаме с най- близките си приятели в последните часове преди отлитането. В голямата каюткомпания беше опъната маса от пластична материя, но по нея не се виждаха никакви прибори. Събраните хора обаче не забелязваха това — те бяха вперили очи в приятелите си, станали им толкова близки, че им се виждаше невероятно да ги загубят завинаги. Единствен Джек Молнар отсъствуваше и никой не знаеше къде се е дянал тъкмо днес, Трите момчета по навик бяха заобиколили Хай Мел.
— Чичо Хай Мел — каза Ванка, седнал на коленете му и обгърнал врата му с две ръце, — нали ще ми изпратиш снимка на твоите момчета? Ти обеща! Искам да си пиша с тях!
— Разбира се — усмихна се лекарят. — Само че… не зная дали ще ги намеря още „момчета“…
— Защо? — наивно попита Ванка.
— Ти забравяш, че другарите са пътували към нас приблизително петнадесет земни години, ами още толкова нататък?… Я ми кажи какво прави! Да не слагаме в сметката времето, което прекараха тук, и онова, за което ще пристигнат снимките — напомни Льонка.
— Снимките ще пристигнат за четири години и сто и десет дни! — бързо викна Тони. — Те ще бъдат изпратени по телевизията и ще се движат със скоростта на светлината.
— Правилно — одобри Хай Мел.
— Нашите космонавти, които заминават с гостите, сега са на възраст между двадесет и пет и тридесет години; пресметнете на колко ще бъдат, когато се върнат — запита дяволито професор Липаев.
— На шестдесет, плюс прекараните там! — изчисли пак Тони…
— Не е вярно! — възрази Льонка.
— А защо? — пак запита професорът.
— Защото в космическото пространство човек не старее — отвърна важно Ванка и оправи с ръце червената пионерка, която току-що бе вързал на врата на Хай Мел.
— Точно така — браво! — похвали го професорът.
— И все пак не мога да разбера защо в космическото пространство хората не стареят — замислен рече Льонка.
— Е. там е работата я! — засмя се професорът. — Това именно човешкият ум трудно възприема!… Това е сложен въпрос, който учените разрешават съгласно тъй наречената теория на относителността. Доказано е по безпогрешен начин, че колкото по-бързо се движи едно тяло, толкова по-бавно тече за него времето. Фотонният кораб, на който се намираме, развива скорост малко по-голяма от сто хиляди километра в секунда. Но представете си, че вие или вашите деца построят кораби, които да се движат със скорост двеста петдесет и осем хиляди километра в секунда: в тях времето ще тече два пъти по-бавно. Тази обратна пропорция ще се увеличава, колкото повече се приближаваме до скоростта на светлината: при 298 500 километра в секунда времето ще тече десет пъти по-бавно, а при 299 733 километра в секунда — шестдесет пъти по-бавно. Как ви се струва, а?
