— Много чудно! — захласнат промълви Тони.
— Чудно, момчета, а ще дойде време, когато това ще бъде така ясно за хората, както таблицата за умножение например… Но представете си такова нещо: корабът на бъдещето се движи с бързина само с дванадесет метра по-малка от тази на светлината; тогава, момчета, една секунда на кораба ще отговаря на сто години на Земята!
— Еха-а! — викнаха в един глас трите момчета.
— Да-а… А ако човечеството построи кораби с летателната бързина на светлината, тоест 300 000 километра в секунда, то в тях времето изобщо ще престане да тече… Вярвате ли?
— Вярваме! — отвърнаха трите момчета в същия миг.
— Да — обърна се Хай Мел към професора, — ето, тази вяра движи прогреса! Нима това не е прекрасно?
— Но как сте могли да постигнете такава бързина с вашия кораб? Нашите ракети не могат да развиват такава скорост — попита Льонка озадачен.
— Принципите, въз основа на които е построен нашият кораб, са добре известни и на земните учени — отвърна Хай Мел. — Само че техниката тук е малко изостанала от нашата и не е могла да приложи на дело научните постановки. Основната задача е да се пести гориво, което трудно се носи, обемът и теглото му са големи.
— Но нали в космическото пространство корабът се движи по инерция и не изразходва гориво?
— Да, но то е нужно за излитане, за ускорение или забавяне, също и за кацане. И ето — нашите конструктори смогнаха да впрегнат като двигател светлината. Елате дави покажа! — предложи лекарят.
Децата горяха от желание да разгледат кораба, но не бяха посмели да помолят и неочакваното предложение на Хай Мел ги изпълни с възторг. Разбира се, в каюткомпанията нямаше какво да им се показва: те вече бяха огледали и опипали и вътрешната облицовка от пухкава материя, и изолационните пластове, направени от трудно запалима материя, и външната прозрачна обвивка, която толкова наподобяваше метал на пръв поглед. И никое от тях не би могло да си представи какви, надежди бе събудило у Джек Молнар някога това органично стъкло…
— Елате и вие — подканиха професора момчетата.
— Идете, идете! Аз отдавна съм се опознал с кораба — отвърна им той и се отправи към другите чуждопланетници.
Групата премина бързо от по-горния в по-долен етаж на кораба. Всичко тук се отваряше с бутони и веднага автоматично се затваряше херметически. Хай Мел започна обясненията:
— Над познатата ви вече каюткомпания, както я наричате, се намира обсерваторията — това е светая светих на другаря Ал Хас. Оттам той направи много ценни открития… Сега се намираме в помещенията на командната апаратура. Няма нужда Да ви моля нищо да не пипате — сами знаете това… Ето, тук се помещават електронните изчислителни машини — посочи той две големи табла със замайващи главата бутони и скоби. — Това са. така да се изразя, мозъците на пилота… Не се смейте: нашият пилот води кораба в неизвестността, а електронните мозъци определят с най-голяма точност не само посоката, но и всички останали фактори: разстоянията, ускорението, забавянето и така нататък. Те имат и задачата да отправят предупреждение при всяка опасност.
— Че каква опасност може да има в празното пространство?
— Във вселената няма празно пространство, моите момчета! Всичко е запълнено, макар и то да не е въздух в познатия ни смисъл. А в космоса човек може да се натъкне на много опасности, една от които са, метеоритите, които летят без посока… Между впрочем те се оказаха не толкова много и не тъй страшни, както мислехме… Съществува опасност и от притегателната сила на неизвестни небесни тела, пък и още много други опасности, които астрономите и астрофизиците знаят по-добре от мене — аз съм само лекар. После те се натъкнаха на пилотската кабина и на Дул Хай, който правеше последен преглед, преди да заеме мястото си до пулта. Той ги погледна хитро и натисна един бутон: в миг светна екран и на него се появиха една след друга картини, познати на децата и все пак странни, погледнати оттук: и слънчевото небе с най- малките му облачета, и космодрумът с цялата му околност, претъпкана с хора; виждаше се дори цветът на очите им.
— Колко ясно се вижда! — прошепна с благоговение Ванка.
— Ясно, разбира се. Пилотът всеки момент трябва да знае в каква среда се движи повереният му кораб.
— А нима той стои постоянно тук? Не спи ли?
— Разбира се, спи! — засмя се Дул Хай. — И тогава вместо него работи автоматът-пилот, а началникът на експедицията въпреки това бди през това време.
— Дул Хай, кажете им вие нещо за принципите на движението — боя се да не сбъркам — помоли Хай- Мел.
— Ще им кажа, то се знае: та аз съм сигурен, че те ще станат до един пилоти-космонавти като мене! — пошегува се пилотът.
— А, не, аз искам — лекар! — стисна утешително ръката на приятеля си Ванка.
— Ето, момчета: с това копче при излитане аз карам изолационната камера да изхвърли навън рефлектора, който отразява светлината — на вашето слънце например или на мощната ядрена лампа, монтирана зад рефлектора, която произвежда свръхсилна светлинна енергия чрез термоядрена реакция. Светлинните лъчи се отразяват от рефлектора и излитат през специална дюза; така се създава двигателната сила на кораба. Принципът за вечното превръщане на материята в енергия и обратното именно използуваме за движение: нищо не се губи и ние можем с малки количества гориво да се движим дълго време на големи разстояния.
— Сложно — промълви Тони.
— Когато пораснеш, няма да ти се вижда сложно — рече Дул Хай и като им се усмихна, махна ръка за сбогом и отново натисна някакъв бутон.
В миг се показаха две огромни метални ръце от изникналия отвор, обхванаха децата наедно с Хай Мел и сама, след миг те се намериха в познатата им изолационна камера. Хай Мел се смееше със сълзи, гледайки изплашените им лица.
— Пилотът се отегчи и реши да се пошегува с нас — поясни той. — Но, така или иначе, трябваше да се запознаете с Михи.
После рече към металния паралелепипед:
— Михи, дължите извинение на гостите!
— Моля да ме извините — веднага се разнесе равен глас, — но беше време да напуснете командния пункт. Другарят пилот има неотложна работа.
— Искате ли да зададете въпроси на Михи?
— Да — с готовност прие Льонка. — Нека каже къде крие огромните си ръце!
— Ето ги — подаде ги веднага роботът. — Аз не ги крия, но устройството им е такова, че те се удължават и скъсяват според нуждата.
— Да вървим, чакат ни за закуската — предложи лекарят.
— А вие, Михи, не желаете ли да закусите? — запита Тони.
— Благодаря. Моите органи се подхранват редовно с необходимото им количество фина смазка — отвърна Михи.
— Но как вие, Михи, се научихте да говорите руски език? — попита на свой ред Ванка.
— Аз говоря на всички езици, чиито речник е монтиран в електронния ми мозък. Тук говоря руски, а когато се върнем на Михелас, отново ще говоря на родния език.
— Да вървим — пак подкани Хай Мел. — Забавихме се.
— Довиждане, Михи! — викнаха момчетата.
— Довиждане, чеда на планетата Земя! — отвърна Михи и тутакси ги изтласка в каюткомпанията.
— А вярно ли е — запита Тони, — че вие сте имали опасно всепобедна оръжие?
— За оръжия не желая да говоря — смръщи чело Хай Мел. — Моята професия ме учи да обичам живота и да го продължавам.
— Все пак кажете — помоли и Льонка.
— Да, това са ултразвукът и лазерът. Те наистина са опасни оръжия, но нека се надяваме, че никога
