тласне напред развитието на науката. Тук му е мястото да спомена, че ние се възхищаваме от вас: за краткия човешки живот вашите постижения са действително много големи.
И точно в дните, когато вече можехме да си отдъхнем спокойно, дойде нещастието, което ни направи безотечественици.
Към южния полюс на нашата родина живееше племе, което трудно се поддаваше на културен напредък. Властта там беше превзета от малка група — каста, която не искаше да я изпусне от ръце. За тази цел тя Непрекъснато подстрекаваше населението, опирайки се на първичните му инстинкти за съществувание, водейки го на плячка и развлечения. Тази каста погази и свещения закон за управление на страната чрез изборни длъжности и редовна периодична смяна на управляващите… Възцари се най-сетне диктатор — Олан. Той пое изцяло властта и върна развитието векове назад, като държеше населението в мрак и невежество.
Стана нужда да се намеси световният съвет, обаче твърде късно: Олан затвори границите на страната си с магнитно поле и отказа да вземе участие в общия живот на останалите народи. Имаше сигурни признаци, че там се. върши нещо опасно, но ние ги отминавахме с нехайство, което днес оценявам като престъпно. Например правеше впечатление, че много изтъкнати учени биват привличани по необясним начин в Олания — диктаторът нарече страната си на свое име — и не се връщаха повече оттам. Едва после можахме да се убедим, че през всичкото време на разцеплението Олан се е грижил да се усъвършенствува техниката за унищожаване на хора… Ядрената сила, ултразвукът били включени в конструкцията на убийствени оръдия и бомби, натрупани в специални подземия в чудовищни запаси. Непрекъснато дълбоко в почвената кора са се правили опити, за чието значение ние нито знаехме, нито се досещахме. Не можехме да си обясним странните явления, съпътствуващи изменението на климата през последните години: появиха се магнитни бури, в близки до Олания райони настъпваха небивали суши, хората започнаха да измират от неизвестни дотогава болести. Като че ли над Михелас се спусна някаква проказа, която непрекъснато унищожаваше живота и всяваше страх и ужас у михите.
Вие разбирате колко опасно е било всичко това, като имате пред вид, че не всички получаваха образование, достатъчно да изтрие от съзнанието им следите на първобитните инстинкти, първичните страхове от неизвестното и неизследваното в природата, от преклонението пред висшите закони на природата, в които разумът все още не е успял да проникне. Още повече на една планета, чието естествено развитие клони към гибел…
Вината, разбира се, носи преди всичко научният съвет, който не успя да създаде всеобщо и задължително образование за всички, а се помиряваше с традицията тружениците на физическия труд да се задоволяват с минимално образование. Ние, учените, се бяхме отделили в слой и не поддържахме достатъчно тясна връзка с народа. И това е нашата фатална вина. Без да ви разказвам подробности около различията между жителите на нашата планета — с мъка констатирахме, че и планетата Земя се разкъсва от противоречия и остри конфликти между страните с различен обществен строй, — ще премина върху дните на катастрофата…
В световния съвет се получи нота от Олан да предадем властта изцяло в негови ръце, всеки да се оттегли в своя дом и да престане да се занимава с управлението на страната. Той, Олан, искаше да управлява планетата сам. Накрай заплашваше да унищожи във война цялата ни култура, като изброяваше оръжията, с които разполага.
Съветът събра представители от всички институти да се обсъди опасността. Дни подред непрекъснато заседавахме. Никой не назова онова, което единствено можеше да ни спаси, но то се чувствуваше във въздуха: война! Война с Олан за възстановяване на демокрацията в Олания и за революционни преобразования в нея. С какво? Ръцете ни бяха свързани: посвещавахме цялото си време на съзидателен труд, но бяхме пропуснали да помислим за осигуряване на мира…
Докато траяха нашите съвещания, пристигна втора нота, разгласена по цялата планета чрез радиото: в срок от две денонощия да се предаде властта; в противен случай Олан ще навлезе насилствено в нашите пространства и ще унищожи всичко, което се изпречи на пътя му. Чудовището бързаше, не искаше да ни остави време за подготовка. Но какво можехме да направим ние?
Множество от населението, близко до Олания, изглежда, познаваше разрушителните сили на диктатора и се струпа на границите да брани родината… Беззащитна жертва на отродените същества, които Олан се готвеше да хвърли като рояк месоядни зверове към границите ни… Непрекъснато нови и нови тълпи наводняваха районите, откъдето се очакваше настъплението на Олан. Никой от тези хора не можеше да си представи, че себеподобни същества ще вдигнат ръка срещу тях — от цял век у нас не се говореше за убийство, то се считаше за най-голямо престъпление, останало само исторически спомен. С голи ръце михите излизаха срещу унищожителните, фанатизирани отряди на Олан, прегръщаха ги, умоляваха ги да се смирят. Едва ли можете да си представите такава картина: от една страна, въоръжени до зъби древни воини, а от друга — напълно беззащитни, изтерзани същества…
Тяхната жертва обаче даде неочаквани резултати: стотици измираха, но оставаха хиляди и тези хиляди се побратимяваха с оланистите и ги усмиряваха. Не зная дали е записана в историята на други светове такава война…
Тогава челиченият глас на Олан прогърмя по радиото със заповед да се оттеглят всички жители навътре в страната и да се даде път на тежката му войска. Нашият народ обаче остана на своя пост. Тогава над струпаните по границите михи полетяха откъм Олания отровни газове. Полето се покри с трупове, а разложението им изпълни с миазми въздуха на цялата планета. Останалите живи наши съотечественици се изпокриха в големите градове, задръстиха подземните проходи, в които се помещаваха инсталациите ни за извършване на опасни технически операции около производството на различни видове машини и предмети. Принудихме се да оградим незаетите от неприятеля райони с магнитни полета. Олан обаче беше по-мощен от нас. Неговите самолети се издигнаха високо в космоса, където не можеха да ги достигнат парализиращите лъчи на лазерите, нито да ги спре магнитно поле, нито да действуват ултразвуковите уреди за топене на метали. И оттам полетяха първите атомни й водородни взривители върху най-големите центрове… Ето, вижте.
Ал Хас пусна в действие малък киноапарат и пред очите на покрусените слушатели на екрана се появи най-напред малка светеща точка, след миг тя се превърна в ярко слънце, което дори от екрана заслепяваше очите. Слънцето бързо разрастваше и се обвиваше с черен дим, превърна се в мътносив оловен гейзер и се издигна високо във въздуха, прие форма на огромна гъба, която започна да расте и взема чудовищни размери. Взривната вълна се надигаше отдолу със страшна разрушителна сила, изкореняваше дървета, дробеше канари, помиташе многоетажните сгради на един чуден град и сееше навред смърт. По улиците за миг се мяркаха фигури на живи същества и изчезваха, пометени от стихията като нищожни прашинки. Сред дим и пламъци, сред адския съсък на разрухата се счуваха стенания и вопли, без да се виждат живи същества… Навред се издигаха облаци дим и лава, които посипаха с огнен дъжд всичко.
— Не зная колко такива бомби са пуснати — унищожението обаче беше пълно. Сам Олан навярно не е предвиждал силата му. Не остана камък върху камък, не остана следа от постиженията на нашия многовековен неуморен съзидателен труд… Като отровна река навред плъзна опасният пожар. Хората се разлагаха на прах, изчезваха вековните градове, водните басейни се вдигнаха на пара високо в атмосферата. Атомната язва за два часа унищожи напълно цялата ни култура…
Развълнуван, Ал Хас прекъсна своя разказ. Всички мълчаха. Той напрегна волята си, овладя се и продължи:
— В тези фатални часове стотина души се намирахме на високо плато, където се помещаваха нашите обсерватории и космодрум с ракетни бази. Там бяха наличните космически ракети и двата нови фотонни кораба, на които възлагахме толкова надежди за връзка с другите светове… Атомните мъгли се издигаха все по-високо, опасността се приближаваше към нас. Трябваше да се предприеме нещо много бързо, за да се спасят поне останките от нашия свят… Взехме решение и издигнахме ракетите и фотонните кораби в космоса. Добре, че там се съхраняваха и големи количества синтетични храни за космически полети, които разпределихме по различните ракети. И ето: ние, жалка останка от някога славни народи, поехме трудния път към неизвестността…
Издигнахме се високо и там се свързахме: закрепихме ракетите една до друга; по този начин образувахме огромен изкуствен спътник на бившата ни родина. Оттам с трепетни сърца наблюдавахме по- нататъшното разрушение. Стана онова, което предполагахме и не смеехме да изречем високо: в огнена маса
