— Сам няма да се справите… Потърсете хора — ще се намерят. Хайде по-бързо! На добър час!
И се отдалечи.
Джек си спомни срещата с четиримата мъже и прокле в душата си Пинкертон, който бе станал причина да ги изгуби от очи. Сега те щяха да му бъдат много полезни…
Гледаше как тънката фигура на жената се губеше в мрака на улицата и скоро изчезна зад ъгъла на пресечката. Една жена!… Кое я беше накарало да се вмеси в тази опасна авантюра?…
„Очевидно тук няма никакъв бизнес“ — помисли той и се усмихна.
Колата леко се плъзгаше по платното на улицата, а Джек не преставаше да мисли за непознатата жена, която сигурно принадлежеше към бандата, и за онова, което му предстоеше. Прехвърляше през ума си своите приятели от времето на безработицата и се мъчеше да прецени кой от тях би могъл да го свърже с работническите синдикати. „Трябва да се отбия най-напред у дома!“ — тревожно помисли той и забрави всичко друго.
Погледна часовника си: наближаваше десет. Увеселенията в баровете започваха, по улиците кръстосваха развеселени мъже, смееха се жени, крещяха продавачи на цветя и шоколад. Той сви през шумното авеню и гледайки пияното неосъзнато веселие, помисли какво ли биха направили хората, ако видеха товара в колата му…
Овладяваше го все по-голямо безпокойство.
Най-сетне Джек спря колата си успоредно с няколко други пред квартирата си и когато се обърна да я заключи, чу гласа на Морион: „Джек Джек!“, а след нея извикаха и децата: „Татко!“
Обърна се: идеха Морион с куфар в ръка, след нея децата и някакъв мъж с двата куфара, които бе видял приготвени в хола.
По-нататък всичко се разви с такава бързина, че Джек нямаше време не само да мисли кой е този мъж, но и дъх да си поеме. Човекът остави куфарите на земята и бръкна в джоба си; в ръката му светна револвер. Джек се закри зад колата и напипа своя револвер. Двоен изстрел!… Куршумът профуча край ухото му. Тони се хвърли към непознатия и увисна на ръката му. Джек вече не можеше да стреля — край мъжа в кръг се завъртяха децата и Морион. Нов гръм и ново изсвирване край ухото. Още четири. Тогава той остави прикритието си, направи завой и изтича. Докато другият се опитваше да освободи ръцете си, Джек го удари по главата с револвера веднъж и още веднъж.
По улицата вече притичваха хора, привлечени от гърмежите, но не смееха да приближат, а стояха на отсрещния тротоар.
Джек грабна куфарите и ги натика в багажника.
В колата нямаше място за всички. Без да мисли, той блъсна Тони отзад при чужденците, а Морион и Рики — на предната седалка, седна и подкара. Под виковете на хората, озадачени и малко объркани отначало при вида на децата, той даде пълен газ и изчезна.
Морион стенеше, децата мълчаливо трепереха.
— Как стана това? — попита Джек през стиснати зъби, всецяло устремен в наблюдение на потока коли срещу себе си, под пронизителните свирки на полицаите, които искаха да го спрат, разтревожени от тази струпана на предната седалка в паника група.
— Ох, не зная! — изстена жената. — Най-напред те търсиха по телефона. Сега разбирам: проверявали са. След това пристигна този с писмо от тебе да тръгнем веднага с него… Ето писмото — още тогава се усъмних, почеркът ми се видя чужд…
— Защо ви нямаше, когато се върнах?
— Децата бяха изчезнали… Случайно ги намерих — нека ти кажат къде са били!
По-късно те си признаха, че ходили „на разузнаване“ за марсианите и се заблудили.
„Сър Арчибалд остана измамен!“ — ликуваше Джек, все още изтръпнал от преживяното. Излязоха из града. Като се досети, че може да са дадени нареждания за спирането им, той кривна по друг път. По същото онова шосе, на което не много отдавна видя светкавицата в небето…
Сърцето на нещастния щастливец продължаваше да бие често, но по-спокойно и в него вече се промъкваше радостното чувство, че всичко бе завършило все пак щастливо. До него бяха Морион и децата, зад него — чужденците, в чиито премеждия и страдания той беше станал неволен съучастник.
Светлините на града се губеха зад тях, но фаровете осветяваха напред гладко шосе, което мамеше със спокойствието и тишината си…
То все щеше да ги изведе някъде!…
ГЛАВА IX
НАЙ-СЕТНЕ ПРИ СВОИТЕ
На плажа беше шумно и весело. Тълпи деца се гонеха по брега, тичаха след топките си, плуваха в морето върху гумени дюшеци, гмуркаха се, припичаха се на пясъка. Възрастните бяха малко, лежаха лениво, от време на време се потапяха във водата и се оставяха да ги люлеят топлите вълни.
Слънцето и песента на морето омайваха, Льонка и Ванка се измъкнаха от зеления пояс на тропическата растителност край вилите и тичайки, събличаха леките си дрешки… — Хайде да играем на индианци! — извика Ванка, — Ти обеща, Льонка, този път да бъдеш Черния бик!
— Кога пък съм обещавал?
— Забрави ли? Е, Онази сутрин, когато намерихме другарите михеласи.
— Е-хе-е, много отдавна помниш!
— Помня я! Хайде, лягай!
Льонка се изтегна на пясъка и лениво рече:
— Чудно ми е как ти харесват такива бебешки игри! Отдавна трябваше да поумнееш.
— Аха-а — бебешки! — Не искаш да… бъдеш Черния бик — зная те аз! — протестира Ванка и задърпа приятеля си да го обърне по очи.
— Мирувай! — строго рече Льонка. — Мирувай, че нашите идат. Няма да се излагаме сега пред тях — на война ще ми играеш!
Ванка се обърна: откъм вилите се задаваше цяла група възрастни хора. Помежду им се очертаваха три много високи фигури, каквито рядко може да се видят на земята: това бяха хората от Михелас, без скафандри и с леки костюми, ушити по тукашна мода. Приспособяването беше вече привършено и те се ползуваха до насита от живителния въздух на планетата Земя.
С тях вървяха Ксения Фьодоровна, чудно красива в бялата си рокля, доктор Миндигул, Лида Андреевна със съпруга си Пьотр Алексеич, професор Степнов и асистентката му. Накрая, накуцвайки с левия си крак, навехнат преди няколко дни, вървеше и професор Липаев.
Те пристигнаха на плажа, със смехове и закачки се съблякоха в кабинките и се изтегнаха върху пясъка — някои под пъстрия чадър край професора, други — на слънце около тях. Момчетата палуваха, тичаха до морето и обратно.
Професор Липаев се настани край Ал Хас, повел научен разговор, който, по всичко изглежда, интересувате и чуждоземния астроном, но повече МУ се искаше да се полюбува на морето. Природата на Артек то беше покорила.
— Александър Егорович, няма ли най-после да оставите навика си винаги и навсякъде да говорите за наука и работа? — стана от пясъка Ксения Фьодоровна, като покани с ръка Ал Хас да я последва в морето. Той веднага скочи леко и за да не оставя професора в неудобно положение, подвикна, отдалечавайки се:
— Когато жената казва, за мъжа това значи заповед — така казват на Михелас…
След тях с бавни стъпки се отправи Дул Хай. — Вашите жени обичат ли спорта? Плуват ли? — запита лекарката.
— Ние нямаме жени — тъжно отвърна Дул Хай. — Как?! Неведнъж сте ги сравнявали с нас!
— Ах, да — ако говорите за жени изобщо — разбира се. Помислихме, че питате за нашите собствени жени — отвърна Ал Хас.
— Разбира се, изобщо.
— Жените у нас също спортуват, но нямат възможност Да плуват, защото нямаме нито морета, нито реки.
— Възможно ли е? — изненадана се обърна тя към тях, като стъпи на крака, за да ги вижда по-
