другарите и го дърпа към лодката — вече бяха ги измъкнали от колата навън. Те се съпротивяват, но къде ти — пречат им скафандрите! А — да не забравя: Молнар и другите двама, първите с него, тъй си стоят на едно място.
Нахвърлихме се тогава върху гангстерите и — бой! Пьотр Алексеич — чак после се сетих за името му — с един удар свали най-близкия. Свали го, но и другарят Хай Мел, хванат от него, падна. Пьотр Алексеич се опита да му помогне и вика на мене:
— Тичай, Ванка! Помогни на другаря да стане, да не губя време!
Като видяха това, доларландците събориха и другите двама михеласи на земята; хитри, дяволите: видяха с кого имат работа и ги събориха да не им пречат. И всичките трима право срещу Пьотр Алексеич. Ама той — мъжага! Да беше отнякъде да погледнеш!… Хвърли се сам срещу трима, че като развъртя юмруци! На този цапне един, другия хлопне по главата — изпосъбори ги. Гангстерите се озвериха. Гледам тогава — и Молнар с двамата се съвземат, види се, стената престана да действува, тъй като михеласите бяха повалени по очи. Няма как да помогна на Пьотр Алексеич: приближа ли се, с един удар ще ме ликвидират.
В това време от парахода изпратиха нова лодка и от нея още четирима. Загубени бяхме!… Почнах да викам за помощ. Дера си гърлото колкото мога, а един от тях рече: «Цапни това змийче!» Хубаво го разбрах, колкото и малко да зная езика им. Спусна се един към мене. Изчаках го аз и като се изсили да ме удари — туп! — между краката му. Избягах и още по-силно се развиках. От пристанището вече тичаха предупредените от Пьотр Алексеич. Само че са още далече. Доларландците усетиха каква е работата и решиха да форсират. В ръката на единия светна бокс. Извиках: «Пазете се, Пьотр Алексеич, имат бокс!»
Чу ме той и се огледа, а в това време оня с бокса се засили. Успях да го хвана за палтото. Че като цапна Пьотр Алексеич с бокса, веднага го свали на земята… От главата му рукна кръв. Изтичах до него, забравих всичко друго. Страшно беше: затворил очи като мъртъв. А доларландците веднага се заловиха с михеласите — направо ги влачат по пясъка към лодката. Не ги и виждах хубаво, защото се бях навел над Пьотр Алексеич и се опитвах да го свестя.
Изведнъж чувам гласове. Като се обърнах, видях най-напред Льонка, след него трима милиционери, двама санитари от санаториума, после доктор Миндигул, а накрая и самия чичо Вася… По моята следа вървели. А и откъм пристанището идат другите… Викове, суматоха!…
Гангстерите почнаха да стрелят. Завърза се бой. Не мога да ти го опиша с подробности — всичко се разви сякаш в секунди.
Като видяха, че противникът се увеличава, доларландците току обърнаха гръб и — на моторницата си. Дадоха газ и за минута се намериха на парахода си. Избягаха с него като същински пирати. От нашите имаше още двама ранени. Веднага ги откараха в санаториума.
Пьотр Алексеич и досега лежи в санаториума. Колко плакаха за него Лида Андреевна и майка й!… Не го оставиха нито минута сам. Ние с Льонка идем при другарите михеласи и най-напред се отбием него да видим. Не ни позволяват да влизаме, само от вратата надзъртаме. Получил бил мозъчно сътресение от силния удар. Но вече се оправя. Доктор Миндигул каза, че ако не съм бил аз да дръпна за палтото оня доларландец с бокса, направо щял да го убие, но благодарение на мене се намалила силата на удара. Цапнал го в челото между двете вежди — да му пръсне черепа! Сега там има белег, малко го грози, но Лида Андреевна не е от онези, които обръщат внимание на такива работи. Обича си го повече от всякога. И как няма да го обича, такъв герой, толкова безстрашен!
Та така, мили Стефчо. Трябваше да бъдеш и ти тук — славни приключения! Искам още да ти се похваля, че ни наградиха. Тържествено ни връчиха ордени, дойде човек от самата столица — просто ме е срам от такова внимание. На Пьотр Алексеич вече му се полага, за малко не загуби живота си, човекът! На него — Златна звезда и Герой на Съюза, а на нас с Льонка — Златни ордени на труда «За заслуга към родината и човечеството» — така казаха. Мама много се гордее; казва, че мога да го нося на гърдите си при тържествени сборове и проверки. Тук е така: за всяко нещо награждават. На всички останали има грамоти.
Ние с Льоня се радваме обаче повече на другата награда: ще отидем на летуване в Артек. Чакаме само Пьотр Алексеич да се привдигне и другарите михеласи още малко да свикнат със земните условия. Ще отидем всички. Този въпрос е решен. Отредена е за нас цяла вила. Ще бъдат другарите михеласи, Лида Андреевна с мъжа си — ще се разписват тази неделя, другаря Ал Хас и Ксения Фьодоровна ще им бъдат свидетели. Михеласите се радват, че ще видят нашенска сватба. Ще бъде и професорът-астроном, за когото ти бяха писал по-рано — Александър Егорович Липаев. Той е добър човек, разказва ни много неща за звездния свят. При него сме абонирани за шоколад, всяка сутрин по един. Внуците му са далече в Москва и вместо тях — ние ядем шоколад. Казва, че щял да изпрати тях вместо себе си в Артек, но аз не му вярвам: няма да има сили да се раздели с другаря Ал Хас, много се е привързал към него. Нали и двамата са астрономи, разбират си от приказката, по цял ден са наедно…
Артек! Кой пионер не мечтае за него! Радостта ми стана двойна, когато прочетох писмото ти. Хвала на вашето звено, че е спечелило в съревнованието за изработване на училищни пособия националното първенство и за награда ви изпращат на летуване в международния пионерски лагер в Артек. Но едва ли ще съвпадне престоят ни, та да се видим. Не мога да забравя нашето приятелство. Не зная дори кого повече обичам: тебе или Льонка. Макар че с него ме свързват вече много подвизи в живота. Приеми и от него топли привети — той е над главата ми, чака ме да тръгваме към санаториума — там ще се чудят къде се бавим. Искам още да ти кажа, че мама ми обеща като награда от нея след летуването в Артек да прескочим до България. И на нея й е мъчно, както на мене, за родината. След една година договорът на баща ми изтича и ние ще се приберем окончателно.
Нека си пожелаем доскорошно виждане, аз вярвам в това!
Твой другар и приятел: Ванка Стоянов
П. П. Поздрав на всички другарчета, които питат за мене. И на нашата учителка, другарката Лалева, и на слънчевата Витоша!“
ГЛАВА VII
СЪР АРЧИБАЛД СЕ СЪРДИ
След пълния си неуспех Джек Молнар се завърна в родината си много загрижен. От парахода се отправи в лошо настроение право към къщи, без дори да се досети, че децата му с нетърпение очакват от него чуждестранен подарък.
Морион се ужаси от вида на потъмнялото му и отслабнало лице.
— Джек — рече тя тихо, — не е ли по-добре да се откажеш от цялата тази работа? Откак се зае с нея, нямаме нито минутка спокойствие. Почнах да мечтая за нашия малък стар дом, където много неща не ни достигаха, но бяхме щастливи и спокойни… Сера й да те видим не можем. Момчетата непрекъснато ме питат кога пак ще ги водиш на разходка и на кино както по-рано.
— Ще дойде и това време — отвърна той разсеяно. — Сега трябва да уредя някои неща, защото иначе…
— Какво иначе? Откажи се най-добре, послушай ме! Не исках да те обезпокоявам веднага, но трябва да ти кажа: в твое отсъствие се получи второ заплашително писмо за откуп. И понеже те нямаше, отворих го — ето го на!
Джек пое писмото, прочете го набърже, захвърли го смачкано на земята и изруга.
— Ето резултата — каза тя печално. — По-рано никога не съм те чула да ругаеш, а сега… И това ли ще научат от тебе децата.
— Ще потърпиш, Морион — извини се Джек, като я прегърна. — Толкова ми е тежко!… Но нали виждаш: няма друг изход. Затънал съм и с двата крака, ще трябва да намеря начин да се освободя… Сега е невъзможно другояче. После всичко ще тръгне като по-рано.
Джек с прискърбие помисли за това „по-рано“: отново ще трябва да пестят всяка стотинка, отново над главите им ще надвисне немотията. Загубил беше и работата си. Но той и не помисляше да се върне в търговската фирма „Стерн сие син“. Сега повече от всякога изпитваше отвращение към нея. А да си намери нова работа — това беше неразрешима проблема. Имаше само един изход: да се освободят от гангстерите двамата чуждопланетници и да се изпълни договорът с филмовата къща; тогава можеше някак да скърпи положението.
