сдържа и ще наговори грубости, той изтича навън, като подвикна на доктора: — Говорете вие с него! Аз не мога! Не го разбирам, не искам да вярвам на ушите си!… Неговите думи са по-неразбираеми от мислите на тези жители на далечната Михелас! Те са се възпитавали на четиридесет билиона километра далече от нас, но с тях ние имаме повече допирни точки, отколкото с този тук!
Доктор Миндигул помоли Ксения Фьодоровна да отведе Ал Хас в климатическия салон, а сам се залови отново да увещава доларландеца да направи постъпките си пред властите, а не тук.
— Моята страна има сила да наложи искането си! — заяви гордо Джек, без да го изслуша.
— Не зная какви са намеренията на вашето правителство, но ще ви повторя онова, което ви казах и вчера: няма сила на света, която да застави някого да признае за своя родина една страна, в която случайно е попаднал. Та дори и да се е родил там. Това би било истинско престъпление. Родината на човека е там, където живее и където се чувствува щастлив.
— А ако той наистина има някакво формално основание? — запита Ксения Фьодоровна, върнала се от салона. — Може би… той чувствува сила зад гърба си, за да държи такъв тон и да бъде тъй настойчив.
— Нахален, искате да кажете — поправи я докторът.
— Формално основание ли? — викна влетелият отново при тях професор. — Вие, младите, винаги бързате! Ще видим, ще видим!… Досетих се, че за да се иска екстрадиция на чужди поданици, те трябва да са извършили някакво престъпление в родината си. — После се обърна към Джек на доларландски език: — Кажете да видим, на какво основание искате екстрадицията им?
— Обвинени са като съучастници в атентата в град Д. — неуверено отвърна Джек, след като помълча малко, въпреки че сър Арчибалд се бе постарал добре да го подготви за такива въпроси.
— Атентата ли? Имате ли ум?! — извика професорът.
Другите стояха озадачени.
След като се разходи два-три пъти из кабинета, Александър Егорович Липаев отново застана пред Джек и твърдо рече:
— Да приемем, че е така. Атентатът, както го изясниха вашите вестници, е бил акт от политическо естество. Конвенцията между нашите страни засяга само криминалните престъпници, не и политическите. Нямате право да искате екстрадицията им!
Джек не намери думи да възрази.
— Видяхте ли? Е-е?!… Но как се осмелявате да обвинявате тях, тях!… Тези велики умове!… Такава низост!…
По страните на Джек изби червенина.
— Още утре — продължи неумолимо професорът — ще подам оплакване в международната федерация на учените. Там ще се реши този въпрос, не другаде! Какво си мислите вие?!
Джек хвърли поглед към стъклената стена, около която се бяха събрали тримата чужденци без скафандри, вперили очи в тях. Сети се как се задуши в салона, когато влезе там, и съобрази, че са им осигурили подходяща атмосфера. Кой е създал всичко това? И кой го финансира? Защо се харчат луди пари, каква сметка има в това?… В Доларланд всички действия му бяха ясни — и банкетът на сър Арчибалд, и пътешествието до мините — там всеки правеше своя бизнес. А тук? Колкото повече мислеше, толкова повече изпадаше в недоумение, нещо го подтикваше да пита.
— Кой всъщност плаща всичко това? — обгърна той с един замах кабинета и салона на гостите.
— Кой друг освен държавата — отвърна иронично професорът.
— А с каква цел? В чий интерес?
— С каква цел ли? С каква цел? И питате за това, за това… — давеше се в думите си Липаев. — С цел… с цел… да…
— С никаква цел — отвърна със спокоен тон Миндигул. — Държавата се грижи за живота на гостите, както за всички хора.
— В интереса на науката и прогреса — допълни Ксения Фьодоровна. — За науката гостите са рядка ценност, каквато досега светът не познава. Но дори и да бяха най-обикновени хора, изпаднали в такава тежка беда, пак щеше да се погрижи за тях.
Думата „ценност“ събуди у Джек друг спомен:
— Както разбрахме, дошли са за злато, нямат го на своята планета. Специално ги разведохме да видят къде и как се добива.
— Нима се интересуват от златото? — попита заинтригуван професорът и веднага написа със ситни букви в мъничкия си бележник: „Да се провери наистина ли се интересуват от метала злато и защо; да им се даде на разположение от този метал за проверка дали наистина е неизвестен на тяхната планета — нещо, което ще внесе изменение в теориите за произхода на планетите.“ На Джек каза:
— Това не е по моята специалност. Но въпреки това ще проверим. Интересно е наистина дали те не познават този метал.
Най-сетне Джек се увери, че присъствието му тук е безпредметно. Той се отправи към изхода и се сбогува с всички неочаквано любезно. Сам се учудваше: трябваше да бъде сърдит, а не можеше. Всичките му планове се объркваха от тези хора, трябваше да ги ненавижда, а сам не знаеше с какво те го привличат.
Два чифта очи и уши бяха присъствували на целия разговор, незабелязани от никого — очите и ушите на Ванка и Льонка.
— Виждаш ли го — рече Льонка, като го изпращаше с ненавист в очите. — Все още настоява да ги отведе.
— Ще трябва да го следим… На смени — двама е трудно; може да ни види пак и току виж, скроил нещо друго — предложи Ванка.
— Виж какво ще ти кажа, Ванка: според мене няма смисъл Да ходим по петите му — кой го знае къде ще отиде и какво ще прави. Можем ли вървя постоянно след него? Не. Най-добре е да организираме непрекъснат пост край санаториума. Щом чуждопланетниците са тук — и ние ще бъдем тук. Тях ще вардим, а той нека се пръждосва където ще!…
Трябваше да привлекат в акцията си още някого, но кого? Нужен им беше нощен пост, а за такъв не можеше да се използува момче… Накрай изборът им падна на чичо Вася — той и без това си е тук на пост, при това е опитен в разузнавателното дело, бивш военен. Трябва само да бъде убеден вечер да не спи и да бди.
Взели това решение, те се успокоиха и надянаха с най-голямо удоволствие кислородните маски, за да отидат при гостите. Наближаваше време за разходката им в парка, а тогава именно момчетата им бяха най-полезни — и като придружители, и като хора, които им помагат да опознават света на земята…
Между момчетата и гостите се бе завързала тясна дружба. Звездолетците ги бяха обикнали не само защото те първи ги посрещнаха на този бряг, но и защото всички същества по цялата вселена са така устроени, че обичат малките и се стремят да ги покровителствуват. Особено се привърза към тях Хай Мел. Всеки ден ги развличаше с нови игри и демонстрации. Най-много им харесваше една игра, която сложи началото на взаимно разбирателство. И днес, още щом излязоха в парка, те го помолиха:
— Другарю Хай Мел, сложете, молим ви, невидимата стена!
Хай Мел отлично знаеше какво те разбират под думата стена и с радост застана срещу тях, напрегна волята си и ги накара да се почувствуват пленници в пространството, без да могат да се помръднат.
— Покажете ни как я правите! — помоли се Банка, докато Льонка пазеше пълно с достойнство мълчание.
Хай Мел поклати отрицателно глава и им показа ръст като своя, тоест: „Когато станете големи колкото мене.“ Двете момчета го разбраха. Отдадоха се на играта, въртяха се като слепи котета насам-натам и се заливаха в смях.
Другите двама звездолетци ги наблюдаваха със снизходителна усмивка. Дул Хай се пошегува:
— Хай Мел, вие имате едва сто и двадесет години… Не ви ли се струва, че е рано да се вдетинявате на тази възраст?
Недоизрекъл, Ал Хас незабелязано дръпна ръката му и като го отвеждаше настрана, прошепна:
— Оставете го, нека се порадва на децата. Вие и не подозирате колко е силна мъката му по неговите синове… Той нямаше деца от първия си брак. След смъртта на съпругата му…
— Та нима е била възможна смъртта й в ранна възраст?
