— Как да го попитам? И как ще ни отговори? Но… Джек го прекъсна, като се обърна сърдито към слисаната лекарка:
— Какво правите, ще ги уморите! Нима е възможно да им отнемете скафандрите — това е истинско изтезание! Ами че те не могат да дишат нашия въздух! — скара се той, без да помисли дали ще го разберат.
Но Ксения Фьодоровна го разбра:
— Това са упражнения за приспособяване към нашите условия. Всичко се върши по строга програма.
— Приспособяване? Как?!…
Ксения Фьодоровна се готвеше да отговори, но Ал Хас, който с интерес следеше разговора им, предприе нещо. Хвана ръката й, посочи Джек и се опита да й внуши: „Питайте го какво става с нашите двама другари, които останаха в тяхната страна. Моля ви, моля ви — питайте го! Разбирате ли ме?“
Той искаше да я използува като междинна станция, защото разбирателството с нея по-лесно се удаваше; от опит знаеше, че колкото е по-висока културата на човека, толкова по-чувствителен е мисловният му апарат.
Ксения Фьодоровна изпърво недоумяваше какво се иска от нея, но после си спомни, че двама от звездолетците са в Доларланд и мисълта на Ал Хас й стана ясна. Тя се обърна към Джек:
— Моите пациенти се интересуват за другарите си, останали във вашата страна. Настояват да им кажете какво става с тях.
Джек не очакваше такъв въпрос и замънка: — Още са във властта на гангстерите… Но ние… аз и… правителството, разбира се, полагаме всички усилия да ги издирим… Искат за тях много голям откуп — два милиона долара. Но правителството може би ще даде откупа и тогава…
— Правителството ще даде откуп на гангстерите?! — възкликна изумена лекарката. — Та какво представляват тези ваши гангстери, щом самото правителство е длъжно да изпълнява исканията им?
— Там е работата, че не иска! А няма как да ги намерим! Аз лично — вярвайте — дори детектив ангажирах, обаче и той не можа да ги открие. Но тези господа — посочи той тримата чуждопланетници — трябва да дойдат с мене в Доларланд и тогава ще имаме възможност…
Лекарката погледна часовника си и престана да го слуша; тя беше педантична в изпълнение на дълга си и веднага даде знак на пациентите си да се прибират: определените минути бяха изтекли. А и по самите им лица се виждаше, че е крайно време да се върнат в климатическия си салон.
Всички тръгнаха, а след тях и Джек. Той се вмъкна безцеремонно в салона, но почувствувал задух, веднага поиска да му се даде маска. Тук, разбира се, звездолетците не можеха да му помогнат, защото не бяха в своя кораб. Видя се принуден да изтича обратно при Ксения Фьодоровна с молба за маска.
— При нас е прието другарите да не бъдат обезпокоявани по всяко време; сега те имат почивка, а след половин час ще облекат скафандрите за разходка на чист въздух. Дотогава ще чакате — сухо отвърна тя и се наведе над писалището върху болничните листове на пациентите си, за да нанесе данните от днешните си наблюдения. По този начин даде на доларландеца да разбере, че е заета, но той нямаше намерение да си отива. Тъкмеше се да й зададе нов въпрос, ала му попречи влизането на стария професор Липаев. Лекарката се ръкува сърдечно с него и му каза:
— Ето ви нов гост: дошъл е от Доларланд за нашите приятели.
— Кой? Този ли? Да не е същият, който бил при Миндигул?
— Изглежда.
Предупреден от персонала, в този момент пристигна и доктор Миндигул. Той застана строго пред Джек и мълчаливо му даде да разбере какво се иска от него.
— Вие не може да пречите на срещите ми с моите приятели! Дойдох…
— И дойдохте отново в забранено време. Казах ви, повтарям ви и сега: тук нямате работа. Направете постъпките си както му е редът.
— Какво иска той? — попита професорът.
— Иска да изпиша от санаториума нашите пациенти и да му ги поверя, за да ги отведе в Доларланд. Твърди, че те били „негови“, защото пръв ги бил посрещнал на земята и запознал с нашия свят.
— Той по-добре нека каже къде са другите двама! — възмути се Ксения Фьодоровна. — Бърбори, че били отвлечени от гангстери и че правителството се колебаело да даде за тях искания откуп. Представете си!… Струва ми се обаче, че този тук не е напълно нормален — в двадесетия век не може да се случи нещо подобно!
— Наистина, кажете какво сте направили с тях? — застрашително пристъпи към Джек професор Липаев, сложил ръце на гръб и вперил в него сурови, неумолими очи.
— За онези, които са в Доларланд, ние отговаряме — предизвикателно отвърна Джек, засегнат от държанието на стария човек, — а тези ще трябва да бъдат отведени обратно под мое ръководство.
— Защо? — все тъй сурови и изпитателно запита Липаев.
— Защото са поданици на Доларланд, а правителството има сериозни причини да иска тяхната екстрадиция!
— Кой закон ви позволява да ги зачислявате като поданици на вашата страна? Те, разбира се, сами не са могли да сторят това.
— За пръв път видяха слънцето в наша земя; фактически — те се родиха в нея. Можете ли да оспорите това? Следователно Доларланд е тяхна родина и за поданството им правителството е издало специален законодателен акт!
— В неговите думи има частица истина — промърмори озадачен професорът на докторите.
— Каква истина може да има в неговите думи! Той навярно съчинява. Не зная какви са причините, които го карат така настойчиво да търси контакт с гостите, вместо да направи постъпки пред нашето правителство, както си му е редът и както вчера го посъветвах, но ми се струва, че тук се крие нещо нередно… Едва ли има някакви пълномощия… Какво трябва в такъв случай да направим ние? — ядоса се и винаги отмереният доктор Миндигул.
— Онова, което сме длъжни да направим: ще поискаме от тяхното правителство незабавно да освободи двамата! Това е наш човешки дълг! Пътували цели петнадесет години, за да бъдат отвлечени от гангстери и затворени далече от света! Позор за цялата земя!
И се обърна вече на доларландски към Джек:
— Вие, друга… господине… или мистър ли — не зная как се обръщате там един към друг, — сте длъжен незабавно да се върнете, откъдето сте дошъл, и да съобщите на вашето правителство, че то е длъжно в най-кратък срок да освободи двамата гости от планетата Михелас, да ги остави свободно да направят това, което счетат за разумно и добро за себе си. А що се отнася до това, че били ваши поданици — извинявайте! Те са гости на планетата Земя. Тоест — на цялото човечество. И още по-точно, ако щете: на учените, защото именно те имат за какво да разговарят с тях, какво да научат от тях и какво те да научат от нашите учени. Толкова! Никой на земята не е в състояние да пречи на това. Ако не — ще потърсим международен съд!
Ксения Фьодоровна погледна с възхищение разгорещилия се професор и едва сега разбра на какво се дължи неговият авторитет: непоколебимост и решителност в действията, бързо схващане на обстановката и правилно решение на възникналите въпроси — това беше ореол над голямата му специална научна ерудиция, който внушаваше дълбок респект. „Това се казва човек!“ — помисли тя и погледна иронично Джек, ненамерил думи за отговор.
При тях се появи Ал Хас, който искаше чрез размяна на мисли да потърси отговор на въпроса си за другарите. Професорът веднага разбра това по израза на очите му.
— Отговорете, отговорете на този човек! Отговорете му къде са неговите другари! Той има право да знае това. И той ви пита! — възмущаваше се Александър Егорович. — Какво предприема вашето правителство за тях, а? Защо не ги е освободило още? В какво състояние са те, кой се грижи за тях, как издържат нашите условия?… Това на обикновен език се нарича убийство — ето как!
— Не зная какви са намеренията на правителството — измънка притиснатият Джек. — Негова работа е да прецени дали да плати откупа… Това са държавни пари и не така лесно се гласуват… Но какво ви засяга вас всичко това? Да не би да са ви сродници или… или е вярно, че…
— Не ни засягало! — не го доизслуша ужасеният Липаев. Почувствувал, че повече не може да се
