търси, и се упрекна, че се занимава с неща, които никак не му са нужни. Тогава се упъти към доларландското търговско представителство, за да поиска съвет и подкрепа. До вратата, с надпис на роден език, в душата му трепна радостна и горда нотка: каквото и да се казва, неговата родина държи първенство в света!… Той бръкна в джоба си да извади получените от сър Арчибалд документи и препоръчителни писма и изведнъж напипа празно място: портфейлът липсваше!…
Ледена пот изби по челото му: не само паспортът и препоръките, но и всичките му налични пари в доларландска и тукашна валута, заедно с чека от филмовата къща, който още не се бе решил да осребри, липсваха! Откраднали! Откраднали са му портфейла!… Къде е могло да стане това? Той се сети за младежа в читалнята на парка: ето защо му е било нужно да се приближи до него! Трябваше да се досети веднага.
Джек се обърна с намерение да отърчи до градината, макар да знаеше, че крадецът няма да го чака там. И изведнъж съзря двете момчета, които някак гузно, се прилепиха до оградата на съседното здание. Обстоятелството, че ги виждаше не за пръв път след себе си, техният изплашен вид го наведе на мисълта, че именно те са крадците. Той хукна към тях и с всички сили закрещя:
— Крадци! Крадци! Крадци-и!…
Редките минувачи се спряха да узнаят защо вика този чужденец. Момчетата не разбраха виковете му, но инстинктивно усетиха, че не ги чака нищо добро и си плюха на петите. Джек тичаше бърже, но му пречеха онези, които идваха на помощ: всъщност те помогнаха на момчетата безнаказано да се скрият из съседните улици.
На дотърчалия милиционер доларландецът обясни, че две момчета са му откраднали портфейла с парите и документите. Милиционерът си взе бележка, хвана го под ръка и като го успокояваше, че всичко ще се уреди, поведе го към хотела му. Отчаян, той едва съзнаваше къде отива и какво върши — забрави дори намерението си да се отбие в търговското представителство.
А още щом го зърна, портиерът на хотела му подаде портфейла цял-целеничък с всички пари и пълномощия — не липсваше стотинка. Доларландецът го прехвърляше в разтрепераните си ръце и не можеше да повярва на очите си: донесли го от пощата, където го бил забравил. И в същия миг той ясно си спомни как изпрати телеграма на Морион и как го беше оставил отстрани на гишето, когато се бъркаше за дребни пари. Той изтри челото си, извини се на усмихнатия милиционер и отиде в стаята си да почине от този богат с впечатления и приключения ден.
В същото време на ъгъла срещу хотела двете момчета гледаха с интерес излизащия милиционер, който разясни на събраните граждани станалата грешка и че портфейлът е намерен в пощата.
— Грешка ли? Хубава грешка! — рече скептично Льонка. — Никаква грешка! Ясно ли ти е сега?
— Ясно — измънка Ванка, но по очите му личеше обратното.
— Искаше да ни отстрани — това е всичко. Видял ни е, че го следим… макар да не се обръщаше… Опитен! И ни е обвинил в кражба нарочно: ще ни затворят в участъка, а през това време той да си свърши работата; сигурно доказателство за лошите му намерения! Не трябва да го изпущаме нито миг от очи!
— Че да кажем на милиционера — несмело предложи Ванка.
— Какво ще му кажем? Много ще ти повярва той на тебе! Не! Ще уредим пост. Тръгвай сега в къщи да обядваш — аз ще вардя тук, докато ти дойдеш. Разбрано? Хайде — не се бави!
Ваня тръгна озадачен: ще бъде трудничко да излезе веднага от къщи, майка му твърде много държи на обедната почивка… Но — нима може да признае такива унизителни подробности на един приятел като Льонка?… Някак трябва да се справи: или да помоли майка си под благовиден предлог днес по изключение да не спи и да излезе, или… да се очисти незабелязано през прозореца… Второто е за предпочитане.
ГЛАВА IV
ЮРИДИЧЕСКИ СПОРОВЕ
Беше ранно утро. Ал Хас стоеше прав до прозореца, отдръпнал настрана завесата, и се любуваше на пейзажа. Под самите прозорци започваха лехи с цветя, едно от друго по-ярки и красиви. Между тях синееше басейнче с водоскок. Лехите се губеха надолу в храста и дървета, чийто зеленина се простираше напред почти до плажа, а встрани — до синята линия на далечна планина.
Малка синя птичка с жълто около врата кацна на прозореца, погледна го с почти разумен поглед и зацвъртя.
— Гледайте, Дул Хай — рече той, без да откъсва възхитените си очи от птичката. — Гледайте какво разточителство! Тук водата се лее вероятно само за красота — не виждам да се използува за друго. А ние строяхме специални помещения, за да спестим всяка капчица влага… И виждали ли сте нещо по-красиво от сините пера и пръстена от жълт пух около врата на тази птица? Сякаш в тях се е отразил целият светлинен спектър! Какво ли биха направили нашите художници, ако видеха за миг всичко това?
— Най-силното въображение у нас не е могло да си представи такава прелест. Нашите старинни палати със стени от разноцветни кристали в орнаменти бледнеят пред тази красота, която самата природа тук е създала. Интересно е да се знае какво изкуство имат земните хора.
— Защо им е изкуство: на тях природата им е дала достатъчно — вмеси се в разговора на двамата и Хай Мел.
— Мислите ли? Не е възможно такава красота да не е вдъхновила мислещия човек да твори в съревнование с най-големия художник — природата. Жадувам да опозная тяхното изобразително изкуство — разгорещи се Дул Хай.
— Сега си спомням, че там, на Михелас, вие, Дул Хай, между другото бяхте страстен колекционер на художествени картини — меко рече Ал Хас. — А аз винаги съм предпочитал да се любувам на живата красота. Сега например жадувам да изляза навън спокойно, без скафандър, да отпусна тялото си върху тази пищна зеленина, да се търкалям върху нея и да ПИЯ от тази влага, която тъй изобилно хвърчи нагоре, сякаш иска да достигне небето! — викна възторжено Ал Хас и почувствувал необикновеното в тона си, допълни: — Виждате ли какви странни настроения ме обхващат? Това е може би от голямото количество кислород, който гълтаме, въпреки че се намираме в климатическа камера. Как ви се струва: ще дойде ли време да напуснем салона и да се полюбуваме на природата без ограничения?
— Разбира се! — веднага отвърна Хай Мел. — Ние вече сме доста издръжливи на съприкосновението с тукашния въздух. Не е далечен денят, когато ще стигнем до продължителен престой сред него. Разбира се, ще се налага нощите да прекарваме в родна среда, за да бъде спокоен сънят ни… Хайде, тръгвайте, другари — нашата лекарка ни вика навън! Радвам се отсега да вдъхна земния въздух, макар че той като с нож прорязва и гори гърдите ми — има нещо много приятно в това по начало болезнено усещане.
Ксения Фьодоровна ги поздрави с кимване на глава и усмихната им направи знак да я последват на терасата. Навън сърцата им забиха бърже-бърже в борба с нахлулия кислород.
Внезапно стана нещо съвсем особено: Ал Хас, който беше най-близко до вратата на терасата, отскочи и едва не падна. Дул Хай го задържа, сам губейки равновесие. Те се обърнаха изненадани към вратата, защото не можеха да си представят как тези хора, наблюдавани от тях доста дни, днес допускат такава небрежност.
В същия миг. влетя Джек Молнар: След него тичаха цяла група сестри в бели престилки и прислужници с лопати и метли в ръка, неуспели в бързината да ги оставят някъде.
— Олрайт! — викна Джек, като разтърси с всичка сила за раменете Ал Хас. — Най-сетне, най-сетне ви намерих!
Тримата михеласи гледаха смаяни Джек, когото най-малко бяха очаквали да видят тук. Ал Хас леко се отстрани от грубата прегръдка, Дул Хай се спусна, обърна доларландеца с лице към себе си и попита с гърлен, плътен глас на своя пеещ език:
— Кажете, какво направихте с нашите другари? Къде са те? Защо ги откъснахте от нас?
То се знае, Джек не можеше да го разбере, но в тона и погледа му имаше нещо, което го накара веднага да се досети за какво може да го питат с такава заплаха, обаче реши да изхитрува и се усмихна невинно.
Тогава Дул Хай се обърна развълнуван към Ал Хас, който напразно се опитваше да откъсне ръцете му от Джек, увещавайки го тихо да бъде по-въздържан:
— Ал Хас, питайте го, моля, питайте го какво става с нашите другари, къде са те! Той не може да не знае.
