гледайте!
Лида Андреевна се опита да освети с лампа написаното, за да го разчете, но и това не помогна: знаците бяха почти микроскопични.
— Зрението, им е невероятно силно — четат такива дребни знаци без помощта на лупа.
От своя страна чуждопланетниците се увериха, че хората не виждат добре и тогава Дул Хай посочи четвъртата планета в системата на Проксима и на друг лист написа едри знаци, като бавно разчете няколко пъти: „Михелас“!
— Той произнася седем звука, а пише шест — развълнува се лекарката. — Няма съмнение: последния звук произнася с придихание, означено върху буквата със знак. Ето важно откритие за другаря Степнов — трябваше и той да присъствува.
— Не викайте, не викайте, Ксения Фьодоровна — прекъсна я лукаво професорът. — Нашите гости се нуждаят от пълен покой и са поверени именно на вас!
— Не ви ли е достатъчно, че днес се потвърди вашата теза? Стана ясно, че не идат от Марс, а от съзвездието Кентавър — отвърна тя и намуси лице като сърдито дете.
— Да, стана ясно… Един свят, за достъпа до който ние дори не сме мечтали… Знаете ли какво значи това? Тези другари са истинско съкровище, което ще тикне науката ни години напред!
— И затова вече ще ви ги отнема! За днес е достатъчно — заяви лекарката и направи знак на гостите да се приготвят за път.
В очите на професора трепна истинско зло пламъче: наистина, ще се наложи по някакъв начин тази досадна лекарка да се отстрани поне за един ден…
— Отиваме ли си? Толкова бързо! — изненада се Дул Хай.
— На мене също не ми се напуска този кът — призна си Ал Хас.
— Понякога ми се струва, че вниманието на нашата лекарка граничи с тирания… Надявах се да останем през нощта, когато бихме могли поне да зърнем нашата планетна система. Обяснете й, Ал Хас, или…
— Дул Хай, престанете! — спокойно го прекъсна Ал Хас. — Помислете си в каква светлина бихме се представили. Тя е наш лекар и навярно не случайно е определена именно тя. Длъжни сме да й се подчиняваме, щом вече сме убедени, че всичко се върши в наша полза, за нашето здраве… Вземете пример на търпение от Хай Мел!
При тия думи назованият, отминал напред с Ксения Фьодоровна, се обърна и за тях не беше трудно да забележат дори през наочниците на скафандъра мъката в очите му. Дул Хай наведе виновно глава и ускори крачките си.
Сам професор Липаев тръгна да ги изпрати, без да намери сили за възражение на тази малка, но твърда и упорита жена.
ГЛАВА III
НА СЦЕНАТА ОТНОВО ДЖЕК МОЛНАР
На борда на презокеански параход, който се готвеше да хвърли котва в пристанището на града, нетърпеливо се разхождаше с малко куфарче в ръка Джек Молнар. Той оглеждаше брега, сякаш търсеше нещо познато. Първото, което му се хвърли в очи, бе зданието на обсерваторията. То се издигаше на високия бряг зад града с блестящите си куполи над гъста зеленина. Джек го сметна за дворец. Самият град, разположен непосредствено до пристанището, не правеше особено впечатление с невисоките си къщи и Джек сви устни: няма друга страна в света с небостъргачи като Доларланд; те се свързваха в съзнанието му с мощта и величието на голяма държава.
В митницата на пристанището го посрещна първата изненада: чиновникът го заговори на чист доларландски език. На въпроса му знае ли къде са настанени „марсианите“ и дали са още в града, той веднага отговори:
— Да, тук са — в санаториума — и посочи с ръка нататък.
— ’Вие навярно сте ги виждали?
— Лично не съм ги виждал освен в предаванията на телевизията, но местният вестник ежедневно отпечатва бюлетин за здравословното им състояние — отвърна спокойно чиновникът.
Ако мълния беше паднала над главата му, едва ли повече би изненадала доларландеца. В съзнанието му веднага изникнаха думите на шерифа, че са агенти на чуждо разузнаване. Как иначе да си обясни такава грижа за тях?
Втората изненада го настигна, когато дойде кола да го отведе в санаториума, след като беше съобщил, че е делегиран от Доларланд специално за чуждопланетниците. Пътем Джек се отби в хотела да остави багажа си. Но в санаториума го чакаше неприятност: съобщиха му, че сега няма възможност да бъде допуснат до чужденците, а трябва да чака приемните часове. Не можаха да му помогнат нито молбите, нито увещанията, нито дори връзката долари, която предложи на дежурната сестра. Той изхвръкна навън възмутен и озадачен.
На вратата се сблъска с две момчета и едва не ги събори на земята. Техният вид му напомни неговите собствени синове и той несъзнателно погали едното по главата, като промърмори някакво извинение. Те влязоха вътре, без да ги спрат, и това събуди у него нови надежди. Когато се върна, момчетата обличаха бели престилки. Той отново застана срещу дежурната сестра и умолително настоя да му се разреши още сега среща с неговите приятели, защото иде чак от Доларланд и има специални пълномощия. Сестрата вдигна рамене, но едно от момчетата й пошепна нещо.
— Е, че какво? — отвърна тя, но смръщи вежди и се заоглежда загрижено. — Май че трябва да кажем на главния лекар, а?
— Кажете му, кажете, лельо Юнус! — настоя момчето.
Сестрата посочи на Джек едно кресло, а сама завъртя телефона.
— Доктор Миндигул, тук е дошъл гражданин… Не му разбирам от езика, но Льонка е при мене и казва, че бил специален пратеник на доларландското правителство. Настоява непременно да види нашите чужденци. Какво да правя? Ще слезете ли? Добре, чакам ви.
След минута в хола влезе висок лекар в бяла престилка. Той учтиво поздрави Джек на доларландски език и го попита какво желае.
С поток думи Джек се постара да му обясни, че е получил пълномощия от правителствени лица да намери и отведе обратно в Доларланд марсианите, случайно попаднали тук при корабокрушение. После извади папка с книжа.
— При нас има лица, пристигнали от планетата Михелас, а не от Марс — учтиво го поправи лекарят, без. да погледне пълномощията.
— Е, все едно… Те обаче са наши гости и аз ида да ги отведа обратно.
— Това не е наша работа… искам да кажа: на персонала в санаториума. Ние сме само лекари, които имат задача да възстановят здравето на далечните гости. Дали те ще останат по-дълго време, или скоро ще бъдат изписани — не зависи от нас и не мога да ви отговоря кога ще стане това. А дотогава решително ще се противопоставим, на всякакво тяхно преместване, което може да бъде фатално за здравето им. Струва ми се още, че дълго време ще мине, докато се приспособят към условията на земята, докато стигнат до положение да се движат спокойно навсякъде, без лекарски контрол.
— Какво, какво? — не се стърпя Джек. — Та аз не мога да чакам! Визата ми важи за петнадесет дни. Освен това ние ще трябва да вземем обратния рейс на парахода, с който пристигнах и в който има запазени кабини за тях.
Докторът го изгледа с любопитство. Искаше му се да запита дали в тези кабини има климатическа инсталация, но се въздържа и само вдигна рамене.
— Но аз имам пълномощия от правителствени лица! — повиши тон Джек.
— Може — съгласи се докторът. — Представете вашите пълномощия на лицата, до които са адресирани. Ние тук нямаме права нито да ги получим, нито да ги обсъждаме.
— Аз, то се знае, ще сторя това, но не разбирам… никак не мога да разбера как се осмелявате… да присвоявате…
— Какво? Да „присвояваме“ ли, казахте? Добре ли съм разбрал?
— Да; да присвоявате чужди гости. На вас трябва да ви е известно — вестниците писаха това, — че аз съм човекът, който пръв ги посрещна на земята, пръв ги запозна с нашия свят.
