Докторът вече го гледаше с нескрита насмешка.
— Значи, те са, така да се каже, „ваши“?
— Мои — без колебание отвърна Джек.
— Странно чувство за собственост… Изглежда, забравяте едно дребно нещо, мистър… Забравяте, че говорите за личности, стоящи много по-високо от редица учени на земята.
Джек като че почна да го разбира.
— Казвам „мои“, имайки пред вид. моята страна — поправи се той. — Скоро ще бъде издадена правителствена нота за тяхната екстрадиция.
— Мистър Молнар — отсече докторът, който имаше много работа и бързаше, — с тези въпроси ще запознаете съответните власти в страната ни. Ние сме длъжни да ви уведомим, че от нас тук вие не само няма да получите разрешение да отведете пациентите ни, но едва ли ще можете вече така… така (той търсеше по-деликатна дума, но като напук на устните му изникваха само остроти)… да нахълтвате и да рушите режима ни… И още нещо: без да ангажирам правителството на моята родина, лично от мое име искам да ви кажа: вашата страна носи ужасна вина, че е допуснала те да бъдат изложени на такъв страшен риск при атомния взрив и бурята в океана; не разбирам какво още може да иска тя от тях.
— Но… — започна Джек и спря, защото съзря в очите на доктора такова ледено изражение, което го накара по-бърже да напусне негостоприемния санаториум и неучтивия доктор, който всъщност беше напълно прав и Джек не можеше да отрече това. Не му оставаше нищо друго, освен да направи постъпки чрез доларландското търговско представителство.
Двете момчета бяха свидетели на цялата сцена. Много от разговора остана неясен за тях, тъй като имаха слаби познания по доларландски език, но те почувствуваха нещо нередно и подозрително в тази история.
Щом доларландецът затръшна след себе си вратата, те се спогледаха, смигнаха си и за голямо учудване на сестра Юнус съблякоха престилките и изтичаха навън. А бяха най-редовни посетители при тримата чужденци, желани другари в разходките им!
Льоня и Ванка вървяха отначало мълчаливо, сами не знаеха кое ги накара да следят този сърдит чужденец, хукнал отпреде им с дългите си крака. Когато стъпките му станаха по-бавни, и у момчетата настъпи известно успокоение.
— Защо ли е дошъл, а?
— Тръгнал чак от Доларланд!… Крои нещо!
Но в поведението му не се забелязваше нищо подозрително за голямо тяхно разочарование. Не поглеждаше часовника си, не се озърташе, нито веднъж не се обърна да провери дали не го следят, както се полагаше за един диверсант…
Като излезе от градината на санаториума, Джек навлезе в градския парк. По това време на деня тук се срещаха само старци и старици пенсионери, майки и баби с малки деца, които возеха своите автомобилчета и носеха кофички с пясък. Спря се до една група деца от детска градина, цъфнали като истински цветя в престилчиците си. Дори отиде след тях до детската площадка. Когато те се пръснаха по нея с весели викове, изпита непреодолимо желание да ги погледа и се отпусна на една скамейка. Обхвана го тъга по собствените му деца, изоставени в гонитбата на бизнеса.
Льоня и Ванка също се спряха. Но как можеха да гледат пързалките, без да ги опитат!… Направиха бърз съвет на крак и решиха, че ако си поиграят малко, без да изпущат из очи подозрителния чужденец, това с нищо няма да повреди на целта им. Напротив: никой няма да подозре с каква задача са заети.
Бърже приведоха в дело решението си, като се отпуснаха с удоволствие в двойна люлка. Тогава и Джек ги съзря. Нещо във вида им му се стори познато и близко, но не можа да се сети, че именно с тях се сблъска при вратата на санаториума — отдаде чувството си на приликата им с неговите синове. Дълго гледа тяхната игра и от умиление реши да заплати таксата за люлката им. Приближи и потърси с очи собственика на люлките; никъде обаче не видя пазач, нито пък някой човек с билети в ръка. Поогледа се по-внимателно и тогава забеляза колко свободно се разхождат децата от люлка на люлка, от пързалка на пързалка. Не ще съмнение: игрите бяха без такси… Джек си спомни с какво неудобство трябваше да страни от градинските люлки в своя град по времето, когато момчетата му бяха по-малки, и да избягва погледа им, за да не среща укора в очите им, че няма пари да им достави поне това дребно удоволствие… Да, в Доларланд бизнесът стоеше над всичко…
Той продължи замислен пътя си. Харесаха му широките улици на града със сенчести алеи за пешеходци; харесаха му и ниските къщи, заобиколени като по правило със зелени градини. И хората му харесваха: съсредоточени, делови, с вестници в ръка. Всички бяха добре облечени; нямаше ги познатите образи на безделници, суингските фигури, на сръчните джебчии, изпитите лица на безработните, евтините крещящи рокли на уличните жени, които срещаше в родния град.
Разходи се из улиците, после се върна отново в парка и навлезе навътре в него. Приятният хлад на дърветата действуваше освежително на неговата запалена от пътуването и от грижи около предстоящата работа глава.
Случайно в един ъгъл на парка той видя нещо, което го изуми: в сенчест кръг под дърветата бяха разположени не твърде близко една до друга маси. На повечето от тях седяха млади хора — девойки и младежи, тук-там някой по-възрастен, които бяха вперили съсредоточено очи в книгите и тетрадките отпреде им. Тихо прииждаха нови хора, сядаха на свободните столове и веднага отваряха своите книги. И всичко това при пълна тишина. Нито един амбулантен търговец не бе привлечен от обстоятелството, че може да предложи стоката си на събраните тук хора…
Онемял от учудване, Джек се отпусна на стол и зачака да види дали няма да се случи нещо, което да му изясни смисъла на всичко: може би ще се появи някой оратор, някой протестантски проповедник?… Зает с тези мисли, той не видя двете момчета, които пристигнаха непосредствено след него, седнаха до една маса и завряха нос в книгата, която едното извади от джоба си. Джек все още недоумяваше: толкова млади хора, а нито танцуват, нито лудуват, нито дори флиртуват: седят на сянка и четат!…
След известно време от павилиона, който се намираше в средата на кръга от маси, се раздаде лек звън. Един по един хората ставаха от местата си, отиваха до павилиона и се връщаха с чаша питие и кифла в ръка. От любопитство Джек също отиде и получи закуска. И пак никакъв търговец: закуската се подаваше от автомат, и то без пари.
Тогава доларландецът стигна до убеждението, че тук е някакъв пункт за подпомагане на бедняци, където всеки гладен може да получи храна. Като си подсвиркваше, той тръгна между масите, изгарян от любопитство да види какво правят тези хора. Строен младеж го загледа по-внимателно и, види се, разбрал, че е чужденец, заговори го най-напред на непознат език, а после и на доларландски:
— Тук, гражданино, е читалня на открито. Забранено е да се шуми.
— Читалня?! — смая се Джек.
— Ами да… Тук идва всеки, който иска да подиша чист въздух, без да губи ценно за своите занимания време.
— А закуските?
— Закуските се дават, с оглед да не се губи време за излишно ходене в града. Както виждате: пести се времето на хората, които са принудени да работят без почивка — отвърна младежът и се усмихна някак съчувствено на невежеството му.
— Интересни, интересни нрави! — мърмореше си Джек, докато се отдалечаваше от тази чудновата читалня, без да изпълни изискването да пази тишина. Малцина обаче от четящите вдигнаха очи да го погледнат — те, изглежда, притежаваха рядкото качество да се съсредоточават при всички условия. „Чудни хора, наистина чудни!“… Джек разбираше, че има хора, които са принудени да четат: студенти, ученици… Но някои се занимаваха с вестници и списания… защо се лишават от почивката си?
В съзнанието му изникнаха думите на разни оратори в родината му и статии във вестниците, които представяха тази страна населена едва ли не с людоеди… Той се усмихна скептично и си даде дума да разбере колко от онова, което беше чувал, отговаря на истината…
Доларландецът тръгна из улиците спокоен, убеден, че няма нужда от водач: почти всеки гражданин знаеше неговия език или веднага намираше някого за преводач. Как бяха успели да усвоят чуждия език?
Едва по-късно Джек се опомни от множеството въпроси, които изникваха в съзнанието му, без сам да ги
