— Тя загина трагично, единствен случай на нашата планета може би. Попаднала случайно при летене с кресло в натоварени с противоположно електричество облаци… Той дълго страда за нея. Децата са от втория му брак и той безумно ги обича. Не се отделяше никога от тях — ето защо те се намираха при нас на космодрума в деня на катастрофата и бяха в числото на спасените… Дълго мислих дали да го вземем с нас, но както знаете, единственият останал жив освен него лекар беше жена в особено положение, нея не можехме да вземем на такъв път… Да… Ето как се наложи да се отдели от децата си…
Те се излегнаха на една пейка и следяха момчетата, докато Хай Мел, без да жали нервната си система, играеше с тях.
В същото време доктор Миндигул, след дълъг размисъл, вдигна телефонната слушалка в кабинета си и набра номера на милиционерското управление.
— Моля да ми изпратите милиционер за нашите гости. Е, да — по-рано сам се отказах, защото беше излишно. Но сега се налага. Защо ли? Пристигнал е някакъв доларландец, който разказва, че е натоварен от правителството си да отведе в Доларланд гостите. Погрижете се да узнаете какъв е този човек… Да… Разбирам — чужд поданик е, трябва да бъдете внимателни, но би могло въпреки това да се уреди следенето му… Подозрителен е въпреки привидния му наивитет… Добре. Дочуване. Чакам милиционер!…
ГЛАВА V
ДРЕБНИ ТРЕВОГИ
Лида Андреевна се прибираше в къщи в най-добро настроение. След необикновено топлия ден вечерта беше особено приятна. Влагата намаля и хладът приятно галеше лицето. По някакво чудо не духаше както обикновено силен вятър откъм океана. Една от онези рядко прекрасни вечери, когато по чистото небе блестят огромни бистри звезди, сякаш надничат към планетата Земя, усмихват й се приветливо и се учудват на нейния живот, с който жадуват да се запознаят.
— Погледнете, Петя — рече Лида на придружаващия я млад мъж. — Не ви ли се струва, че звездите ни се усмихват и ни канят на гости? В такива вечери имам чувството, че това е съвсем дребна разходка…
— Не е добре човек да се пристрастява към работата си до такава степен… Прекаленото задълбочаване в една област поражда опасност за човека да… да загуби представа за действителността. Особено при вашата професия, Лида.
— Ах, Петя, нима не чувствувате колко е красиво? И как можете да философствувате така студено над онези проблеми, които карат сърцето ни да тръпне в предвкусване на близкото бъдеще, когато мечтите ни ще станат действителност? Кажете, Петя, не изпитвате ли и вие желание да литнете нагоре?
— Чини ми се, че тези настроения се засилиха у вас, откак дойдоха гостите от Михелас. Все с тях ли се занимавате?
— Петя!… Струва ми се, моето настроение ви дразни?
— Никак, Лидочка! Радвам се, когато мечтаете — мечтите са плод на богат духовен живот… Но…
— Никакво „но“! Хайде, влизайте! Мама отдавна не ви е виждала, а тя ви обича… Направете й удоволствието да изиграете с нея едно домино — каза Лида, като отвори вратата на бащиния си дом и тичайки като малко момиченце, завика:
— Мамо! Мамо!… Къде сте? Не знаете кого ви водя!… Пьотр Алексеич иска да ви каже добър вечер!
Зад къщата имаше втора градина и оттам по терасата се показа възрастна жена, запазила чертите на своята хубост от младини, с почти детинска миловидност, която правеше старостта й красива. Тя прегърна дъщеря си и се ръкува с младия мъж:
— Здравейте, Пьотр Алексеич! Радвам се, че ви виждам — напоследък сякаш ни забравихте.
— Не аз, а вие ме позабравихте — поправи я той. — Лида няма за мене никакво време, вечно е заета.
— Е, да: създаде й се много работа с пристигането на неочакваните гости. Седнете — помоли тя и запали лампата. После придърпа плетеното канапе и грижливо постави върху него възглавница за госта. — Разположете се. — Лида, позанимай се малко с милия гост, погрижи се да го почерпиш, докато прескоча да видя дали Льонка е у съседите — тъкмо се бях запътила нататък.
— Как? Не се ли е прибрал още?
Майката искаше да скрие от госта тревогата си, за да не разваля настроението на двамата млади, но не успя да я потисне:
— Цял ден не се е прибрал! Сутринта изтича, дори не закуси както трябва. Бърза — чакат го в санаториума! Такива едни важни са станали и двамата с Ванка — ще речеш, че от тях зависи чуждопланетниците да живеят, или не. Ще изтичам до Ваньови.
— Седнете, мамо — сложи ръце на раменете й Лида. — Аз ще отида. Вие поседете с Пьотр Алексеич, отдавна не сте го виждала.
И без да дочака отговора на майка си, изтича през градината до съседната къща, където живееше Ваньовото семейство. Върна се скоро, също загрижена и неспокойна.
— И него го няма. Очевидно двамата са някъде. Навярно са се забавили в санаториума… Но до това време да ги търпят там, не е за вярване…
— Ще се приберат — не се тревожете! — опита се да ги успокои гостът. — На неговите години кой не е бил такъв! Той вече се смята израсъл мъж, а вие тук го третирате като дете — затова и бяга от къщи. Вън има възможност да прояви себе си… трябва да се зачита у него мъжът…
Майката донесе доминото, Лида принесе закуски и студен квас. В къщата цареше уютност, която разнежваше. Пьотр Алексеич изпита особена тъга: тук беше толкова приятно, а скоро трябваше пак да се прибира в своята неприветлива ергенска квартира. Искаше му се да каже онова, което от дълго време таеше. Но като премисли, прецени, че моментът не е удобен: бащата на Лида, капитан на кораб, отсъствуваше на дълъг рейс в океана, а да говори в негово отсъствие, беше некоректно. Пък и те с Лида се бяха уговорили сватбата да стане след завръщането на бащата.
Играта на домино като че разсея за малко мислите на майката, но времето течеше и тревогата й отново се усили.
Не! Не можеше повече да се търпи! Трябваше нещо да се предприеме!
Това решение съзря изведнъж и едновременно у тримата и щом майката с разтреперана ръка отстрани доминото, двамата млади скочиха заедно с нея.
— Ох, ако само зная къде е!… Нека ми се върне!… Така е то, момче без баща. Момичетата не са такива — Лида не ми е създавала никакви грижи, но този!… Нека се върне само! Нека се върне баща му!
— Маря Василевна, не се тревожете! Ето, аз ще изляза да го потърся. Вие останете с Лида, а аз ще видя къде може да е закъснял.
— Не, Петя — ще дойда и аз — заяви Лида.
— Но Маря Василевна ще остане сама и ще се тревожи.
— Нека дойде и тя с вас, Петя — така е по-добре.
— Хайде, тръгвайте тогава, Лида! А вие не се тревожете — ще ви го доведем след малко — каза тихо, топло Пьотр Алексеич.
— Мамо, кажете на Ваньовата майка, че сме излезли да ги търсим, да не се безпокои и тя — подметка Лида на излизане, намерила средство да изпрати майка си при други хора, да не остава сама.
— Да, да — ще отида! — отвърна Маря Василевна.
— Къде мислите да ги потърсим? — попита Пьотр Алексеич, зарадван от възможността още малко да се поразходи с любимата девойка.
— Просто не зная… Нека най-напред надникнем в санаториума — все може да ни насочат нанякъде… може пък да ги срещнем по пътя. Нима е възможно да остават там до това време! Ех, че хлапета! Всички ги глезят и те загубиха чувство за мярка.
Отправиха се към санаториума. Не беше близо, трябваше да се прекоси целият градски парк. Лида прихвана годеника си под ръка и несъзнателно забави ход, когато навлязоха в полумрака на парка. Алеите бяха безлюдни. Тук-там само се мяркаше някоя влюбена двойка.
Повечето от прозорците на санаториума тънеха в мрак, дрямка лежеше върху всичко. С голямо неудобство Лида натисна звънеца, но зад вратата веднага се обади познатият глас на портиера:
— Кой е? Какво искате?
