— Аз съм, чичо Вася, аз — Лида Андреевна. Само за минутка! Извинете ме, но… кажете: моят брат и неговият приятел не са ли случайно насам?
— Що? Не са ли се прибрали още? — тревожно запита старецът. — Ами че те отдавна излязоха, сам аз ги подканих да се прибират. Има оттогава повече от два-три часа!
— Да вървим, Лида — подхвана я под ръка Пьотр Алексеич. — Ще трябва другаде да ги търсим. Къде ли могат да бъдат?
— Я стойте — спря ги портиерът. — Чакайте малко… Щом не са се прибрали в къщи, трябва да са някъде тъдява…
Той влезе в стаичката си и се върна с електрическо фенерче в ръка:
— Не бива да напущам входа, но вие търсете. Дръжте се все около оградата на нашия парк — непременно ще ги намерите!
— Сигурен ли сте? Че какво може да търсят там?
— Зная аз какво търсят, мене слушайте!
Но понеже Лида и годеникът й се бавеха, заинтригувани от недомлъвките му, той им поясни:
— Абе взели са на око оня, доларландеца. Все им се струва, че нещо кроял. Молиха ме да го следя вечер, бил обикалял насам… Тръгнали са да вардят край оградата, ще видите!
— Кой е този доларландец? — попита Пьотр Алексеич годеницата си.
— Някакъв побъркан… Казват, че дошъл да отведе звездолетците обратно в Доларланд — не зная точно. Имат с него разправия, професорът много се ядосваше.
Тръгнаха полека край тъмната ограда на санаториума. От парка вече лъхаше истински хлад, повя и вятър откъм океана.
Пьотр Алексеич не вярваше, че тук ще намерят момчетата: страшничко е в нощта, едва ли са се решили да стоят сами. Но за успокоение на Лида вървеше, а и в неговата душа се промъкваше тревога. Стигнаха до края на парка, който граничеше със самото поле. Погледнаха нататък, ала там владееше такъв мрак и тишина, че им се видя невероятно да има живи хора. Повикаха високо, осветиха с фенерчето оградата, ослушаха се и решиха да се връщат.
— Къде ли може да са? — помисли на глас Пьотр Алексеич.
— Просто не зная… Страх ме е вече… Как ще осъмне до утре мама, ако тази вечер не се приберат… Какво момче — не помисли за майка си!
— Да не би пък да са слезли към брега?
— Ох, точно това не искам да помисля! Не бива да споменавате такова нещо пред мама!
— Не вярвам да са толкова глупави… Най-сетне каква работа може да имат вечер към океана! А старецът каза, че са били до късно тук.
— Страх ме е, Петя!
— Не се безпокойте, Лида — ще ги намерим!
Тя опря глава на рамото му и тихичко захълца. Колкото и спокойна да се показваше досега, неизвестността и мракът изгониха самообладанието й. Тя продължаваше да хълца, когато от оградата се откъснаха две черни сенки и плахо приближиха.
— Лидочка! — прошепна тихо един неуверен глас. Лида се обърна и малката сянка се намери в прегръдката й.
— Льонка! Ох, как ни изплаши!… Къде беше? — полека-лека си възвръщаше спокойствието сестрата, а заедно с това — и строгостта. — Как не те е срам да тревожиш така мама! Къде беше?
— Тук.
— Къде „тук“?
— Ами че ей там, до оградата.
— А какво търсиш по това време тук?
Льонка мълчеше. Пьотр Алексеич мълком се смееше. Лида забеляза втората сянка, която подсмърчаше тихо настрана:
— И ти ли си тук, Ванка? Наистина, какво правите толкова късно из тези пущинаци?
— На пост сме, Лида Андреевна — отвърна важно Ванка.
Пьотр Алексеич вече не можеше да се сдържа и даде воля на смеха си.
— Я ги виж ти — нашите стражи! Вардят!
— Наистина вардим, Пьотр Алексеич. Вардим михеласите.
— И от какво?
— Има от какво… Тази вечер „те“ обикаляха насам. |
Двете хлапета разказаха подробно, че човекът от Доларланд тази вечер идвал тук с още един, оглеждала и мерили нещо, продължително разговаряли. Децата не разбрали какво, но решили тази нощ да бдят.
— Трябва наистина да се предупреди управителят — каза замислен Пьотр Алексеич. — Струва ми се, че се налага милиционерски пост.
— Но такъв вече има — отвърна Лида Андреевна. — От деня, в който пристигна доларландецът, пред входа на първия етаж застана милиционер.
— Да, застана! — възрази недоволно Льонка. — Стои, ама какво вижда, не се знае!… А пък ония обикалят ли, обикалят!…
— Е, помагайте тогава, наблюдавайте околния терен, само че не през нощта, когато гостите си спят спокойно и милиционерът бди пред спалните им! — приключи разговора развеселен Пьотр Алексеич.
Прибраха се късно, изморени, но щастливи, че зарадваха майките, които ги очакваха пред къщата със свити сърца.
На другия ден професор Липаев, научил от Лида Андреевна за приключението през нощта, реши, че вече няма време за отлагане и подаде от името на научните работници в страната до световната федерация на учените и до Доларландското правителство петиция за освобождаване на двамата чуждопланетници. Той напомняше, че отговорността за техния живот носят наистина преди всичко доларландци, но и хората от цялата планета; призоваваше доларландските учени да вземат в свои ръце защитата на отвлечените в неизвестност и да се погрижат за откриването им. Като се позоваваше на обстоятелството, че звездолетът на чуждопланетниците се намира в територията на неговата родина, изхвърлен от океанските вълни и напълно изоставен от гражданите на Доларланд, той настояваше тук да се събере целият му екипаж.
Въпреки огромната си работа Александър Егорович не забрави малките си приятели: подари им по един голям шоколад и ги похвали за обичта им към изстрадалите пътешественици и за високото им чувство за обществена отговорност.
ГЛАВА VI
ДЖЕК ДЕЙСТВУВА
В санаториума течеше нормален живот. Чуждопланетниците прекарваха своите определени, увеличавани всеки ден минутки на въздух, после обличаха скафандри и правеха редовните си разходки из парка. След това започваха заниманията им по изучаване на езика. Професор Николай Павлович Степнов бе успял да открие, че да говорят, им пречи съществен недостатък — устната им кухина беше твърде висока и не даваше възможност да се учленяват звуковете на земната човешка реч. Всъщност липсваше им небце в познатия у нас вид. Той дълго обикаля стоматологични институти, отлетя със самолет чак в столицата и намери човек, който се зае да отстрани този недостатък.
Сутринта след бденията на двете момчета бяха донесени готови апаратчетата, нагодени да се поставят при говор в устата на гостите от Михелас. И изведнъж урокът по езика потръгна с необикновен успех. Ал Хас и другарите му се радваха: още една преграда между тях и обитателите на земята беше премахната. Професор Степнов остави при тях своя асистентка, която с любов и търпение разгъна албуми, табла и скици. Те вече познаваха много думи, но едва сега добиха възможност да ги произнасят. Когато напущаше уморена и щастлива заниманията, на въпроса на лекарката как отива работата по езика, тя каза:
— Свръхнадарени същества. Фактически това не са уроци по езика, а по земезнание, така да се изразя. Въпреки че работим по най-новите методи на сугестопедията, сама не зная как те запомнят толкова бързо думите: достатъчно е да ги чуят само веднъж. Работим всъщност само върху разкриване на понятията. Според мене след седмица ще говорят свободно.
