Ксения Фьодоровна и сама се увери в това: когато влезе при пациентите си, Ал Хас набърже постави в устата си изкуственото небце и като се ръкува с нея, рече учтиво и сърдечно:
— Здравейте, Ксения Фьодоровна! Щастлив съм, че мога най-сетне да ви поздравя на вашия роден език и да ви благодаря от името на моите другари за всичките грижи, които полагате за нас.
— Моля ви, моля! — отвърна тя смутена, изненадана и с радостни сълзи в очите. — Аз изпълнявам само своя дълг на лекар и човек.
За два-три дни те усвоиха толкова понятия и думи, че вече можеха да водят обикновен разговор. Помагаха им и двете момчета, които по цели дни стояха при тях, а биха стояли и през нощта, стига да им позволяха.
Успехите на чужденците в езика се дължаха и на друго: те записваха уроците със своите миниатюрни магнитофони и ги слушаха вечер през време на сън. Подсъзнанието им приемаше знанията и ги запечатваше още по-здраво, отколкото при съзнателно учене. Отдавна на тяхната планета бе възприета тази практична система на запаметяване, известна и на земята под името хипнопедия, но ненамерила широко приложение.
Джек прояви упоритост и доби достъп при михеласите през време на приемните часове, пък и те го посрещаха приветливо. Но той нямаше възможност да се възползува от успехите им в езика, защото му беше непознат. А така му бе необходимо да узнае тайната на металното стъкло, за чието производство наистина бе зарегистрирал патент на свое име. Трябваше да намери кораба им и да ги отведе с него в Доларланд. И не само за да се проучи съставът на стъклото, но и да изпълни поръчението на сър Арчибалд, който финансира цялото пътешествие на Джек от Доларланд дотук. Джек внимателно разпита тукашните хора и за голямо свое съжаление научи, че корабът не се намира в този град, а е изпратен на поправка в специалните ракетостроителни заводи, чието местонахождение никой не можа да му каже. Джек разбираше: производството на ракети е и трябва да остане държавна тайна; ако не искаше да го сметнат за шпионин, следваше да се откаже от издирването на кораба. Една по една се проваляха всичките му задачи — трябваше с прискърбие да се прости и с патента. С помощта на разговорник дума по дума той състави няколко израза, с които попита самите чуждопланетници за състава на стъклото, но и това се оказа празна работа: те не можаха да му кажат на никакъв език нито имената на елементите в него, нито на материалите, от които то се произвежда.
Оставаше само документалният филм за пристигането им на земята: до него трябваше да стигне със зъби и нокти. Зае се най-старателно да обмисли как да ги отведе обратно. Доброволно те нямаше да дойдат; и защо ли биха дошли?… По лицето на Джек избиваше червенина при спомена за преживяванията им в неговата родина, като виждаше какви грижи полагат тук за тях.
Свикна да отива всеки ден в санаториума, да ги причаква в парка, без вече да се чуди на нещо. Безцелно се разхождаше с тях, преследван от недружелюбните погледи на двете момчета. Стараеше се да запомни разпределението на времето, навиците на заобикалящите ги хора — петнадесетте му дни изтичаха и трябваше да се реши на нещо. Посъветваха се надълго в търговското представителство и начертаха план за действие, който трябваше да се изпълни. Джек се заподготвя още по-старателно. Най-важното беше да се отстранят момчетата — те нито за миг не се отделяха от своите приятели. Милиционерът не го тревожеше — той обикновено оставаше на пост пред главния вход. И Джек скрои плана в подробности.
Ето как описва този случай Ванка в писмо до свой съотечественик и приятел от детинство в София:
„Драги Стефчо,
Получих последното ти писмо и ти благодаря за поздравленията по повод необикновеното ми щастие да бъда един от онези, които посрещнаха първите гости от друга планета — Михелас. Сега навред се говори само за тях. Знаеш ли колко е интересно да виждаш как те постепенно свикват с тукашния живот, започват да разбират и говорят руски език! Но аз искам да ти разкажа нещо много интересно — как се опитаха да ги отвлекат; то беше толкова ужасно, че няма да го забравя цял живот.
Доларландецът, който пръв ги видял, като се приземяват — за него писаха всички вестници, навярно си чел в софийските, казва се Джек Молнар, — пристигна тук с намерение да ги отведе обратно в Доларланд. Не го е срам — още не са освободили от гангстерите другите двама, дошъл и нашите да отведе!
Ние с Льонка разбрахме от пръв поглед, че не му е чиста работата. Почнахме да го следим. Разбира се, не можехме денонощно да летим след него, но не изпускахме нито един от подозрителните му опити да остане насаме с другарите от Михелас. Приготвихме си за всеки случай едно колело, ако стане нужда да предприемем нещо бързо.
Преди една седмица същият този Джек Молнар пристигна при нас в парка, а ние си се разхождаме с другарите както винаги и не му обръщаме внимание. Постовият милиционер повървя с нас, пък после му омръзна и остана на разговор с портиера чичо Вася. Изведнъж доларландецът почна да се разпорежда: Льонка да отидел в хотела и да донесял пакети с подаръци за чужденците, че бил ги забравил там. Льонка се поколеба, но нали става дума за подаръци на приятелите ни — не отказа. На тръгване ми смигна: «Не го изпускай от очи! Ако задълбаете навътре в парка — този парк е много голям, като гора е — и се случи нещо, знаеш къде е колелото… И оставяй следи! Сега ще се върна!»…
А щом той се отдалечи, Молнар ми показа окървавената си ръка. Видях аз как се беше порязал — не случайно, ами нарочно! И ме праща в аптеката на санаториума за йод… Какво да правя? Мисля си: «Ако се отдалеча чак до аптеката, сигурно ще направи нещо. Ще успея ли поне да предупредя милиционера?»
Спуснах се аз уж право нататък, а като се поотдалечих, свих по една странична алея и — обратно. Скрих се в храстите, гледам… А той, проклетникът, върви и говори, върви и говори — нещо им разказва, сякаш може да го разберат на доларландски! И ги води право към една малка вратичка на парка, от която се излиза на полето. Те, чисти души, нищо не се досещат. А аз гледам: на полето голяма кола. Ясно: ще се пътува с нея надалече. Къде ще ги води, като не познава нищо от нашия град. Направо отвличане! Гангстерска работа!
Заведе ги до колата и нещо им показва, сякаш им обяснява устройството й. Те се загледаха и отведнъж: от колата излязоха двама души, блъснаха ги някак — сам не разбрах как — и ги натикаха за минута в колата… Настани се и Молнар при шофьора — ще тръгват!…
Колелото беше наблизо; знаехме си ние, че този неофициален изход е опасен. Ненапразно този Молнар беше обикалял край него веднъж с друг един. Льонка поръча «оставяй следа». Каква следа, като нямам нищо на ръка — ни камъчета, нито дори трохи като в приказките. Ядосах се, че навреме не предвидих и това… Грабвам тогава една пръчка и се хопвам на колелото. Държа с една ръка пръчката. Колата тръгна. Изчаках я да поотмине, да не ме видят — следя ги отдалече. Добре, че вървеше бавно — минавахме през полето, без път, право към пристанището. Ти разбираш защо не минават през града, нали?
Влача пръчката по земята. Радвам се, че след нас остава диря и от нея, и от колелото; който разбира от следи, веднага ще ги види. А Льонка ги знае тези работи.
Ето ни скоро до океана, ала не на пристанището, ами по-далече. Параходът им се мотае под пара. Като видяха колата, от него спуснаха моторница. «Лоша работа» — мисля си и се чудя какво да правя. Ясно е, че Льонка няма да дотича навреме. Лодката наближава, доларландецът започна с поклони и усмивки да кани михеласите да слязат с него от колата. А те, вече всичко разбрали — отказаха да излязат доброволно. И май направиха невидимата стена — аз съм ти писал за нея, та този Молнар и двамата му другари застанаха неподвижно, не могат да мръднат…
Обръщам колелото тогава и хуквам. При кого да отида? Тичам на пристанището, че е най-близо. Зърнах там един милиционер, но и той на пост, не може да го напусне. Сетих се тогава за годеника на Лида Андреев — на Чарская, сестрата на Льонка. Той е инженер и работи на пристанището, близо до митницата. Питам за него — чак на третия етаж! Как съм изкачил стъпалата — не помня. Пък съм му и забравил името, толкова се бях изплашил, докато стигна до етажа му. Едва говоря, глас не ми излиза от гърлото.
— Моля ви се, годеник — точно така му казах, да умреш от смях, ала тогава съвсем не ми беше до смях, — тичайте! Михеласите ги отвлякоха!
— Как ги отвлякоха? — скочи той веднага.
— До пристанището са, тръгвайте! Параходът им е под пара, спуснаха вече и лодка!
Разбран човек, хич не ме разпитва, ами скочи и веднага хукна. Извика на един човек по стълбите да повика милиция и да тичат в посоката, по която и ние, защото се е случило нещастие с чуждопланетниците. Метна се на колелото, аз — на кравай зад него.
Озовахме се до колата. Гледаме: от моторницата слезли нови доларландци, всеки хванал по един от
