— Откъде те ще вземат долари!
— Приятелите им ще намерят. Но — да свършваме! Няма какво повече да разговаряме! — стана той от масата и се отдалечи.
Джек се повъртя още малко: не му се искаше да вярва, че от хубавото му намерение нищо не излезе. Сам не можеше да си даде сметка за какво му са тези същества, от които вече не можеше да извлече полза. Знаеше, че трябва да ги освободи, и толкова. Тикаше го не само озлоблението срещу сър Арчибалд, но и жалост към тях, чувството за вина и някакво ново властно чувство да изпълни един дълг — дълг на човещина, който сам още не можеше да назове.
Пуснаха го да си отиде само след като му взеха исканите пет хиляди откуп. Когато му свалиха кърпата от очите и се намери сам на улицата, мисълта, че не взеха нито стотинка повече от него, го накара да се усмихне скръбно: „Честни изнудвачи!“…
Здрачаваше се. Беше обещал на Морион да отиде за тях след два часа, а бе изминало два пъти повече време. Луминесцентните тела хвърляха зеленикава мъртвешка светлина по лицата на редките минувачи в този краен квартал. Излезе към центъра, но и там ярките светлини на рекламните витрини не можеха да разпръснат мътилката пред очите му. Градът тръпнеше под черната си орис и напразно се опитваше да я удави в блясък…
Джек изкара колата си от мястото, където я беше гарирал, и в трескаво състояние запали мотора: по- скоро в къщи! Там го чакат с тревога… Нека всичко е загубено — оставаха му Морион и децата. Ще ги вземе и ще избяга… По-бързо! С тях, някъде далече, в незнаен град, където няма да го намерят и където Арчибалд Мърфи ще бъде безсилен!… А за чуждопланетниците навярно ще се погрижат — приятелите им отвъд океана няма да ги оставят, в това човек можеше да бъде сигурен.
С тези мисли той загаси мотора пред тридесететажния дом, заключи колата и с бързи стъпки заизкачва стъпалата, като нямаше търпение да изчака асансьора… Отвори вратата на квартирата: имаше нещо зловещо в тишината и мрака, които го посрещнаха. Странно!… Къде ли могат да бъдат! Морион бе обещала…
В хола стояха напълно стегнати три куфара и в цялата квартира личаха следите от бързото събиране на багажа. Къде може да са Морион и децата?… В ума му се редяха едно след друго предположения, едно от друго по-невероятни и страшни…
Изведнъж го стресна силен звън.
Кой ли можеше да бъде?!…
Изтри с ръкав потта от челото си и като се олюляваше, отиде до писалището, отвори едно чекмедже и без да вижда, напипа револвера. Не — той нямаше да им се предаде лесно!…
Приближи до вратата, ослуша се. Звънът се повтори, този път по-дълго и настойчиво. Още се колебаеше дали да отвори, когато отвън се счу лека кашлица: жена!… Открехна с лявата си ръка вратата, стиснал в дясната револвера: жената беше сама. Силно черноока креолка с небрежно и сякаш неспокойно спуснати на раменете коси, като че пръснати от вятъра при тичане. Беше Изабела, но Джек не я познаваше.
Тя не го дочака да се отмести, а леко го побутна навътре и влезе.
— Трябва да говоря с вас… нали вие сте Джек Молнар?
Той успя само да кимне утвърдително с глава.
— Сами ли сме тук? — оглеждаше се тя, като навлизаше към хола, и зашепна бързо, задъхано:
— Бягайте! Веднага, незабавно! Те ще ви убият! Търсят ви!
— Все ми е едно — рече той вяло, без да осъзнае думите й.
— Не е все едно. Тръгвайте, поне тях спасете. Те са още живи.
Джек грубо я стисна за раменете:
— Кого да спася? Кои са още живи? Морион? Децата?!
— Кои? — учудена се дръпна тя. — Аз говоря за марсианите. Затова съм дошла. Тръгвайте!
Той я гледаше с тъп поглед. Нямаше воля нито да стане от креслото, в което беше паднал при нейните думи, нито да проговори. Краката му бяха подкосени. Не му беше ясно какво искаха от него.
— Да вървим! — заповяда властно тя. — Бягайте оттук! Имат заповед да ви унищожат — зная, чух… Ядосваха се, че са ви изпуснали… Заповедта дойде по-късно… Не мога повече да търпя. Но… сега не е работата до мене — спасете чуждопланетниците! Нещастните! Какво са преживели, само аз мога да кажа! Помагах им, после ме отстраниха. Зная къде са. Спасете ги, спасете! Ще ви разкрия всички подли машинации срещу тях… всичко зная! Те устроиха атентата… лъжа е, че марсианите са участвували!
— И аз зная — промълви Джек, докато обличаше, без да съзнава какво върши, едно връхно, неподходящо за сезона палто, оставено от Морион върху масата.
— Знаете ли? Толкова по-добре — да тръгваме! — отправи се Изабела към вратата и Джек я последва.
Едва долу, когато се настаняваше до него на предната седалка в колата и спускаше малката завеска, тя каза:
— Чух разговора ви с шефа. Той ви излъга.
— За какво?
— За всичко… Ами че те отдавна са… — Как?!… Убити?… Ранени?
— Не… Впрочем не зная какво да ви кажа… Чудна работа: лежат като мъртви, а телата им топли. Едва личи да дишат. Всички се чудят. Сякаш са заспали летаргичен сън — и двамата. Не ядат, не пият, откак им отнеха скафандрите — вече месец. Трябва да се отведат при другарите им. Ако някой може да им помогне, това са само те — имат чудни лекарства. Викаха наш лекар, но той не можа нищо да направи. Само каза, че не е сигурен в смъртта им.
Нещата бяха добили такива форми, че Джек губеше представа за действителността. Всичко му изглеждаше като някакъв ужасен сън. Седеше до волана, обръщаше колата в посоката, която сочеше жената, и не виждаше нищо наоколо. По чудо не катастрофираха.
— Най-напред да ги извадим от подземието — отново рече тя. — Надяват се, че техните събратя от онази страна ще измолят да бъде заплатен откупът, затова ги пазят. Но пази ги само един човек, защото са като мъртви… Лесно ще се справим с него; успях да взема от марсианите игла: с едно убождане упойва… Смятах да им я върна, но после те… вече нямаха нужда от нея… После — ще видим.
Като насън Джек тръгна след Изабела по някаква стълба. Тя превърза главата си с кърпа и сложи черни наочници.
— Кой е? — раздаде се в тъмнината груб мъжки глас.
Изабела не отговори. За миг се притаи, прилепна към стената. Джек дори не забеляза как използува иглата, за която говореше. Видя само, че приближаващата в тъмнината неясна сянка залитна, опря се с гръб на стената и бавно се свлече надолу.
Двамата пипнешком се промъкнаха до една врата. Когато жената отключи и освети с фенерче, в полумрака пред тях се откроиха два нара, върху които, захвърлени като в морга, лежаха двамата чуждопланетници без скафандри. Мъртвешки бледи лица от кожа и кости, измърсени дрехи — Джек едва ги позна.
— Бързо! — прошепна жената и хвърли неуверен поглед към Джек. — Трябва да ги изнесем, преди някой да ни е усетил… На пазача ще пусна след няколко минути още една доза… Предвидила съм и това, но все пак…
Изнесоха ги един по един и настаниха на задната седалка в колата. Сега Джек помисли с благодарност и уважение за Морион, която не бе се задоволила с обикновена кола, а бе купила луксозна, просторна кола.
Цял час мина, както се стори на Джек, докато най-сетне той можа да седне отпред и изчакваше жената, когато тя се изправи отвън.
— Сбогом! — рече просто тя. — Олекна ми на душата. Карайте сега, не се бавете никак! Оставете ги на сигурно място, а после търсете начин да ги отпратите там…
Джек знаеше за какво там става дума.
— А вие?
— Не се безпокойте: в мене няма никой да се усъмни, аз съм си осигурила алиби. Но вие не бива да останете в града до сутринта.
Тя помълча, докато той се занимаваше с мотора, и отново се наведе ниско над него:
