— Оставете ме — аз сам. си отивам! Но вие, вие, който играете ролята на благороден общественик, вие ще видите своето истинско лице! И няма да ви спасят натрупаните милиони! Мислите, не зная кой е вдъхновителят на бандата, която отвлече марсианите? Вие! Цял град знае това!… Сега ви казах всичко, олекна ми! — завърши той и хукна надолу по стълбите.
— Задръжте го! — крещеше на секретаря си сър Арчибалд цял червен и натискаше копчето за вдигане в тревога прислугата. — Дръжте го! Той не бива да прекрачи прага!…
Сякаш напук, външната врата беше оставена само на секрета; Джек го завъртя, измъкна се на улицата и потъна сред тълпата.
В съзнанието му владееше само една мисъл: „Загубено! Всичко е загубено!… Край!… Ето ти и щастие! …“
ГЛАВА VIII
И В ДОЛАРЛАНД ИМА ХОРА
Джек се скиташе из улиците на родния си град без посока. В къщи не смееше да се прибере. Хората на сър Арчибалд навярно щяха да го потърсят най-напред там. Пред очите му падна мъгла, в главата му господствуваше смут. Опитваше се да намери път и се блъскаше като пеперуда в някаква светлинка, която ту проблясваше, ту изгасваше… За пръв път в живота си прозря много неща. В ума му се въртяха мисли, каквито никога досега не бяха го спохождали. Мъглата пред очите му бавно се разсейваше, мислите му вземаха все по-определена посока. В душата му се надигаше бунт. Сър Арчибалд се очертаваше като символ на всичките му страдания и несполуки от самото му рождение и до днешния кошмарен ден. Той беше живо олицетворение на онази черна съдба, преследвала го от детинство и през дългите дни, когато, капнал от умора, обикаляше канторите за безработни и най-сетне се принуди да се примири с незавидната участ на презрян от всички „човек за свръзка с работниците“, за да спаси от гладна смърт Морион и децата…
Рухнаха всичките му планове и мечти да излезе от този страшен кръг. Горчилката от униженията заседна на гърлото му, давеше го и предизвикваше жажда за разплата… По-рано животът му изглеждаше някак в реда на нещата, съдба на всички бедни с надежда някой ден да забогатеят… Но сега той знаеше: има на света страна, където хората са равни, грижат се по братски един за друг, мислят за щастието и спокойствието на всички… Има такава страна! Какво щастие за чуждопланетниците, че попаднаха именно там!… „Как биха постъпили хората от онази страна на мое място?“ — питаше се Джек.
Мисълта му работеше трескаво. Взря се в миналото, сякаш търсеше да намери себе си, и се зачуди на всичките си действия от срещата с чуждопланетниците и до този час… Сега разбираше: още от първия ден беше прозрял намеренията на Арчибалд Мърфи, но замълча! Замълча, защото смяташе в реда на нещата всеки да се ръководи от собствения си бизнес… Много добре бе видял, че дошлите са същества от друг свят и шерифът умишлено ги представя за комунистически пратеници с провокаторска задача. Подложи ги на нечувани изтезания, а той, Джек, мълча! Мълча, за да не увреди на своите интереси!… Знаеше също, че обвинението в атентат беше чудовищна измислица на сър Арчибалд, че той е подстрекателят на куклуксклановците, че негърчето в нищо не бе виновно, че параходът искаше да вземе на борда си звездолетците, за да ги отведе на сигурна смърт… Мърфи го изпрати в онази страна не за друго, а за да постави отново под властта си нещастниците и за да разкрият конструкцията на кораба им… Джек знаеше всичко от самото начало! И мълча! Непрекъснато и позорно мълча! Мълча, загледан в печалбата, която непрестанно гонеше. И нито за миг не помисли да прецени постъпките си, не се вгледа в поведението си, затваряше очи за собствените си действия!…
Дори до днес всичко му се виждаше напълно естествено. Как стана тъй, че сега вижда всичко в друга светлина и се срамува от себе си? Сега му беше невъзможно да мълчи. Познал беше един нов свят и светът на бизнеса, живял сред него от рождение, сега му изглеждаше жалък, нищожен и дори престъпен…
Подтикван от такива мисли, които все още не бяха станали напълно негова същност, но го владееха с огромна сила, той взе определено решение.
Най-напред отърча до банката и изтегли всичките си влогове от времето, когато „щастието“ го беше споходило. След това се обади в къщи от телефонна кабина:
— Ти ли си, Морион? Търсил ли ме е някой? Не?… Добре. Веднага събери всичко ценно и приготви децата и себе си за път.
— От един час ги търся, просто не зная къде са… Ще отида да видя дали не са при мама… Но какво се е случило, мили?
— Ще научиш. Нямам възможност да ти обясня. Засега толкова. Не плачи — всичко ще се уреди. Намери веднага децата и най-късно след два часа да сте готови.
Със свито сърце и мрачни предчувствия той тръгна към мястото, посочено в заплашителните писма. Намери го лесно, но трябваше дълго да чака, докато гангстерите стигнат до решение дали да го отведат при главатаря, както настойчиво пожела, уверявайки ги, че иде с много важно предложение. Търпението му съвсем се изчерпа, докато го водеха из разни улички и задни дворове с превързани очи. Най-сетне снеха превръзката и той се видя в мрачна кръчма сред няколко мъже с черни наочници. Един от тях го запита:
— Да чуем какво ще ни предложиш.
— Дойдох за марсианите — рече Джек. — Искам да платя откуп за тях.
— Най-напред плати за себе си, че после за тях.
— За себе си няма какво да плащам — да не съм някаква птица!
— Ние знаем какво искаме — отвърна строго другият. — Ни по-малко, ни повече: десета част от онова, което спечели.
— Готов съм да ви дам всичките си налични пари, тоест — всичко, каквото имам, за да ги освободите.
— А какво прави то? — запита главатарят, като се замисли за секунда.
— Петдесет хиляди долара.
— Ъх! — свирна презрително маскираният. — И мислиш, че ще ни измамиш?
— Нямам такова намерение, пък и вие може да проверите.
— Ние сме казали своята дума: те струват два милиона долара. Или толкова, или нищо. Чувал ли си нашата организация да се отказва от думата си? Не, приятелче, не — няма да го бъде!
— Каквото е казал шефът, то е казано! — потвърди едър мъж, застанал прав зад говорещия.
— Ти не се бъркай, Джими, тебе не те засяга!
— Всички ни засяга — изръмжа високият, но: все пак се оттегли настрана.
— Само с толкова разполагам — примоли се Джек искрено. — Ако имах повече, щях да ги дам.
— Не сме искали от тебе нищо за тях; има кой да даде.
— Там е работата, че няма — отвърна Джек:
— Ще видим…
— Няма какво да видите: всички са вдигнали ръце от тях. Ако мислите за сър Арчибалд…
— Не обичам да се споменават имена! — сряза го шефът.
— …той няма да даде за тях пукнат грош, не два милиона!
— Откъде си така осведомен?
— Бях при него… Неговата работа е свършена и няма какво да чака от тях.
Шефът пак се замисли.
— Ако не даде за живите, ще даде за мъртвите.
— И за мъртвите няма да даде. Такива свидетели не са никак опасни за него, — Той ли те изпрати?
— Ти по-добре знаеш, че не ме е изпратил — имате си човек за свръзка с него…
— Тук ми харесваш! — засмя се гангстерът, без да възрази.
— И тъй: ще ги освободите ли? Нося парите. — Аз казах: два милиона долара. За всекиго по милион!
— Тогава няма да получиш нищо.
— Ба-а, не се знае: те са ценни риби. Помисли си само откъде са долетели.
— Откъдето и да са, тук за тях никой не дава пет пари. Друг беше въпросът, ако имахте под ръка кораба им.
— А, има кой, има! Ако не нашите, ще дадат другите… другарите им…
