добре.
— Да. Нямаме вода. На Михелас тя беше в такива малки количества, че бяхме принудени да пестим всяка капка. За нас водата беше едва ли не най-голямата ценност. Изкуствените басейни, в които я съхранявахме, се пазеха най-зорко. А след като изоставихме родината си, изобщо нямахме никаква вода. Произвеждахме по синтетичен път малко, колкото бе необходимо да поддържаме живота си.
— Другарю Ал Хас, вие бяхте обещали да ни разкажете за родината си и за сполетялото я нещастие, все отлагахте за времето, когато ще научите добре езика. Не ви ли се струва, че това време е вече дошло? Толкова съм любопитна да узная всичко за Михелас… пък и не само аз.
— Ще ви разкажа. Но това е дълга и печална история, която всички си спомняме с болка… Не подхожда на този слънчев бряг и на тия пеещи вълни… Да оставим по-добре за вечерта — рече Ал Хас и се гмурна във водата сякаш да изличи и спомена за онова, което изникна пред очите му.
Дул Хай веднага се спусна да го догони — откак се бяха научили да плуват, това стана най-голямото им удоволствие.
Двете момчета се бяха разположили край лекаря Мел. С него се чувствуваха най-свободни, а и сам той търсеше обществото им.
— Другарю Хай Мел, обяснете ни устройството на вашите скафандри, много отдавна исках да ви помоля — каза Льонка.
— На кои? Ние имаме няколко вида скафандри.
— На всички, на всички! — викна Ванка.
— Най-напред на онези, с които доскоро се движехме под вашето небе — Започна Хай Мел. — Те са направени от много издръжлива, но лека материя, за да не пречат на движението. Състоят се от два пласта, между които има фина електрическа мрежа; нейното предназначение е да създава противонатиск. По този начин налягането на тукашната атмосфера, много плътна и тежка за нас, до известна степен се уравновесява и тялото не усеща съкрушителната й тежина. Освен това в маската на главата е монтирано малко апаратче, което абсорбира излишния кислород.
— Но нали кислородът е основата на живота! С него съживяват хората, когато припаднат.
— Вярно. Само че е опасен за непривикналите организми — става дума за количеството му. Ето, след приспособяването ни нашите дихателни органи свикнаха да поемат по-големи количества кислород, но ние не го усвояваме изцяло. С други думи, дисимилацията в нашите организми не става като във вашите, а в известна степен по-ограничено. Нали забелязвате, че ние сме по-бавни от вас, по-тежки.
— Ами другите скафандри? Те защо са ви били нужни?
— Всеки от тях има свое предназначение… Пътешествието в космоса не е така леко, както може да ви се струва; за него е нужна дълга и внимателна подготовка, ако не искаме да загинем из непознатите необитавани светове… Имаме например аварийни скафандри; те ни осигуряват възможност да се задържаме на повърхността, когато попаднем в течна среда. Те са също така от два пласта, а между тях пространството по желание се запълва с лек газ; така се намалява тежестта на тялото. Този газ играе ролята на вашите парашути; помага за по-бавното и безопасно приземяване, ако е нужно да се спускаме от височина. Запасени сме и с биологични скафандри, чиято материя е просмукана с антисептични вещества; при докосване до тях вредните за нас болестни микроорганизми измират. Същата материя има способността да отблъсква опасните за живота газове. Не пропуща например вредните гама-лъчи, които се образуват при разложението на атома и проникват дори през няколко сантиметра дебела металическа стена. Както знаете, при досега на кораба ни с атомния взрив бяха повредени командните му системи, но ние останахме невредими благодарение на тези скафандри.
— Как сте успели да направите такива скафандри и защо у нас още ги няма?
— Вашите космонавти също имат различни видове скафандри за космически полети, макар да са излитали на неголеми разстояния в непродължително време. Науката е способна да създаде всичко… Докато пораснете, навярно на планетата Земя ще станат много преобразования. Ние бяхме стигнали до такъв напредък, който ни позволяваше да хвърлим поглед към безсмъртието… Но… не ви ли се струва, момчета, че слънцето и водата се сърдят на нашите сериозни разговори? Ето, викат ме и другарите — скочи от мястото си Хай Мел и се отправи с едри крачки към морето. Момчетата изтичаха след него, попляскаха из водата, но после ги привлече по-силен магнит — вмесиха се в игрите на пионерите от международния лагер.
А между това на плажа дотърча чичо Вася — портиерът от санаториума, когото бяха взели в Артек да „позатопли старите си кокали“, както сам се изразяваше. Никой не му обърна внимание, защото той винаги си намираше някаква работа във вилата, пристигаше на плажа последен, сядаше под чадъра и мълчаливо слушаше разговорите. Сега обаче, щом приближи на разстояние да бъде чут, викна:
— Александър Егорович, ставайте! Търсят ви по телефона.
— Кой може да ме търси? Не им ли казахте, че съм в почивка и нямат право да ме безпокоят? Няма да се обадя!
— Търсят ви от нашия град… Слушайте, новината си струва: казват, че пристигнал самолет от Доларланд и довел още един от нашите чуждопланетници.
При тези думи всички скочиха на крака. Михеласите, които освен силното зрение имаха и силно развит слух, в същия миг изтичаха на брега, но не пропуснаха да подадат ръка на Ксения Фьодоровна и да я изведат от водата.
— Защо един? — запита неспокойно Дул Хай. — Те са двама.
— Е, казаха един — отвърна чичо Вася.
— Да вървим на телефона — забърза професорът. — Там ще разберем всичко. Отворен ли оставихте апарата?
— Не. Казах им, че сте на плажа и те поръчаха да ви повикам; ще позвънят отново след двадесет минути. Бързайте! — подкани чичо Вася и сам пое нагоре с пъргавината на младо момче.
Никой не искаше да пропусне новините. До един се упътиха към вилата.
Двете момчета, които бяха се заиграли с децата и не чуха нищо, видяха отдалечаващите се едва когато навлизаха в зеленината на градините.
— Защо ли се връщат толкова бързо? — попита Ваня, който пръв ги съзря.
— Случило се е нещо. Я да отидем да видим! веднага тръгна Льоня. — Но какво пък може да е станало? Да не е пристигнал внукът на Александър Егорович? Той го очакваше…
Те хукнаха и бързо настигнаха групата, преди да влезе във вилата.
— Международната федерация на учените е издействувала освобождаването им. Бяха ми обещали за идната седмица — поразмърдали са се… Ами че така, разбира се! — мислеше на глас професорът, без да очаква отговор от някого.
Още на вратата ги посрещна продължителният звън на телефона. Професорът грабна слушалката, а другите се наредиха в кръг около него и със затаено дишане следяха разговора. Александър Егорович се обръщаше от време на време към тях и съобщаваше най-важното:
— Наистина са двама, чичо Вася е сбъркал — подхвърли той и по лицата на другите се изписа голямо облекчение.
— Води ги оня доларландец… Джек Молнар — пак подхвърли професорът и този път останалите се изгледаха с недоумение.
— Но какво говорите, кажете ясно: живи или мъртви? Не било ясно ли? Трябва ли да дойдем? Кой казва това? Така ли? В такъв случай много добре… Колко? Два часа? Добре — чакаме!
Той отпусна слушалката и с наведени очи приближи към развълнуваните си другари. Изражението на лицето му говореше, че новините не са приятни, но никой не се решаваше да запита, чакаха сам да им съобщи.
— Другари от Михелас — започна той с някаква тъжна тържественост, — май не ще ви зарадваме много… Казват, че другарите ви нещо не са добре…
— Защо? — запита напрегнато Ал Хас.
— Не можаха да ми обяснят. Така са ги довели…
Доларландецът твърдял, че са в такова състояние от няколко седмици.
— Изяснете се, Александър Егорович! Когато и да е, другарите ще трябва да узнаят самата истина — рече Пьотр Алексеич.
— Какво да изясня, когато и аз не разбрах добре. Казаха ми, че били като мъртви, съвсем
