безчувствени… освен ако се отнася до някакъв летаргичен сън.
Михеласите не бяха чували досега думи като „мъртви, летаргичен’ сън“ и затова не разбраха точно какво се говори. Професорът приближи до тях и като ги помоли да седнат, с трептящ глас им каза:
— Дълбоко ви съчувствуваме, другари! Но не бива да се отчайвате и при най-лошото. Станалото — станало! Нещастието е голямо, но… ще се постараем да им помогнем… ще видим…
— Но какво всъщност е станало с другарите ни? — запита нетърпеливият Дул Хай. — Добре ли сме разбрали: нали са ги довели у нас… във вашата страна?
— Да, но в тежко състояние. Съмняват се дали ще оживеят. Били изпаднали в дълбок, непробуден сън.
Тримата михеласи се спогледаха. Хай Мел рече на своя език:
— Подложили са. се на летаргия. Изясни на другарите, Ал Хас — не бива да се тревожат напразно.
— Няма нищо опасно — каза на руски език Ал Хас. — Нашите другари съзнателно са предизвикали това състояние. Не е ставало дума, че у нас е познато изкуството да се спират временно нормалните функции на организма, да се предизвиква сън, при който тялото не се нуждае от храна и въздух. Навярно са били поставени при много лоши условия и са се принудили да направят това.
— Така ли? — зарадва се професорът. — Пък аз… Въздишки на облекчение се понесоха из хола. Хората отпуснаха лица и се усмихнаха.
— Ще ги съживим — обясни Хай Мел. — Трябва да отидем при тях час по-скоро, защото това състояние все пак е вредно и не бива да продължава много дълго.
— След два часа те ще бъдат тук — поясни професорът. — Ще ги отвозят с реактивен самолет. Властите са наредили това.
Със сериозно лице Хай Мел помоли доктор Миндигул и Ксения Фьодоровна:
— Моля ви да ми помогнете, ще трябва да се подготвим до тяхното Пристигане. В нашия кораб имах всички видове медикаменти, но той е далече, а аз съм взел само най-необходимото. Ще ни трябват двама масажисти. Жалко е, че не зная наименованието на всичките ви лекарства. Доставете ми такива, които употребявате при сърдечни кризи, при тахикардия, за повишаване на жизнения тонус и за регулиране обмяната на веществата.
— При съживяването им трябва да се намират в подходящ за техните организми въздух — разпореди Ксения Фьодоровна. — Засега ще ги оставим във вашите климатически спални, но до вечерта ще трябва да се подготви поне още едно помещение. Телефонирайте в града да изпратят апаратура — обърна се после към доктор Миндигул и Пьотр Алексеич.
Всички се отдадоха с готовност и радост на работа.
— Най-чудното от всичко — обърна се професорът към Ал Хас, когато младите излязоха — е това, че ги довел не друг, а същият оня доларландец, който се опита да ви отвлече… Джек Молнар.
— О, нашият Джеймол? — учуди се астрономът, но след малко рече: — Той всъщност имаше добро сърце, като изключим алчността му.
— Едва ли можем да го виним за нея: системата им е такава — отвърна професорът.
Двете момчета се сгушиха едно до друго на входа, нещастни, че не им възложиха никаква работа.
— Ние пък ще отидем на летището да ги посрещнем! — изведнъж реши Льонка.
— Ще ни пуснат ли? — усъмни се Ванка.
— Как няма да ни пуснат! Пък и кой ли ще ни види — сега всички са толкова заети, че не им е до нас. А за посрещането не се сещат; ами че и това е работа!
— Я по-добре помоли Пьотр Алексеич да ни отвози с колата!
— Една кола не стига за всички, трябват две — загрижено пресметна Льонка, — Сигурно ще отидат и доктор Миндигул, и доктор Ксения Гурко. Става дълга и широка. Я ние да тръгваме — като дойде време, те сами ще се сетят за колите.
И наистина не забелязаха отсъствието им, нито пък някой се учуди, като ги намериха на летището. Всичко днес беше необичайно — дори и появата на Джек, хванал за ръка момче на Ваньовата възраст.
Тримата лекари се занимаваха с новодошлите в една от климатическите стаи. Радостта на михеласите беше голяма, но другарите им още не идваха в съзнание; не се знаеше дали това ще стане нормално, без сътресения.
— Повечето от нас притежават способността да спират дишането си за известно време — това е част от упражненията — подготовка за космически полет. Асимилацията и дисимилацията спират, настъпва нещо като клиническа смърт — обясняваше Хай Мел на двамата лекари. — Вие добре знаете, че по време на обикновен сън жизнената дейност на човешкия организъм рязко се забавя, намалява се интензивността на физиологичните процеси: газообмяната, пулсацията на сърцето, дишането и така нататък. Същото е и при изкуствената летаргия, която ние предизвикваме с помощта на волята и свръхнапрежение на нервната система. Жизнената дейност се поддържа само за сметка на запасите, натрупани в организма по време на нормалния живот.
— И у нас познават това изкуство — рече доктор Миндигул. — Има една страна, където от древни времена тъй наречените йоги се учат на умението да спират временно нормалния живот на организма. Казвали са ми, че те могат да прекарат дълго време в гроб, без въздух и храна.
— Това, разбира се, трябва да се върши само в краен случай, защото е вредно. Но нашите другари са били в условия, които са им наложили да прибягнат до това средство… Не намерих у тях радиостанциите им, отнели са им ги… Ей защо не се обаждаха… Какво ли са преживели, нещастните! — промълви Хай Мел.
С масаж, специална гимнастика и етерни масла двамата спящи бяха съживени.
— Ал Хас, Хай Мел? Да вярвам ли на очите си? Или всичко е само сън? — пръв се свести Ли Фай. След него отвори очи и Мен Лу, стисна мълчаливо ръцете на другарите си, сякаш се боеше да не ги изпусне, и от очите му бавно се стичаха едри сълзи:
— Не мога да Повярвам, че сме наедно… — Да. Трябва да благодарим на Джеймол, било е крайно време — рече Хай Мел, като свали от ушите си малкия апарат, приличен на обикновена лекарска слушалка, всъщност — електрически активизатор на сърдечната дейност, чието засилване до степен на нормално пулсиране лекарят зорко следеше.
— Джеймол ли? — запита Ли Фай.
— Да. Първият човек, който ни посрещна на планетата. Впрочем — намираме се в друга страна на Земята, където срещнахме истински приятели. По-нататък Ще узнаете всичко. Сега вземете закуска — подаде им той по един от стимулиращите бонбони, които най-бързо щяха да им набавят необходимите калории.
Наредено бе да легнат неподвижно и да почиват, докато напълно се възстанови обмяната на веществата в организмите им. Те гледаха другарите си, земните приятели, непознатата обстановка, чудеха се на въздуха и най-после заспаха нов, оздравителен сън.
Тогава доктор Миндигул пое дежурството при тях, а останалото общество се събра на терасата. Присъствуваше и Джек Молнар, стиснал ръката на своя син, чужд на хората, чийто език не разбираше. Постараха се да го приобщят и включат в разговора. ’
— Как успяхте да ги доведете? — запита го пръв Пьотр Алексеич приветливо, давайки му да разбере, че, е забравил произшествието край океана.
— Със самолет — отвърна кратко Джек.
— Не питам това… Но нали те бяха отвлечени от гангстери? Как са били освободени от тях?
— Отвлякох ги… Като не успях да отвлека оттук тримата, реших поне двама да отвлека — с болка се надсмя на себе си Джек.
Пьотр Алексеич го погледна учуден, но не запита нищо повече. Едва по-късно Джек трябваше да разкаже всичко на стария професор, чиито неумолими и точни въпроси изискваха ясен отговор:
— Един човек ми помогна да ги намеря и изнеса от подземието, където ги бяха захвърлили… Една жена, навярно член на бандата — доуточни той. — Дори името й не зная. После ги скрих при познати работници… и у нас има съчувственици на комунизма, има и убедени привърженици… Те приютиха на сигурно място и жена ми с малкия ми син, които се разболяха след преживения ужас: бандитите ме преследваха и се опитаха да отвлекат семейството ми… По-големия си син взех със себе си — нямаше къде да го оставя… Същите хора ми помогнаха да отпътуваме до съседката страна, дадоха ми писма за свои идейни другари… Там намериха самолет и осигуриха пилот, после ме отпратиха насам. Това е.
