Голямо събитие за момчетата беше пътешествието до радиостанцията; те дълго говориха и се подготвяха за него. И за голяма тяхна радост на тръгване ги настаниха и трите в отделна кола.
— Сега ще видите как ще се свържем с Михелас — гореше от нетърпение Льонка.
— А те няма да говорят с Михелас, а с изкуствения спътник — важно го поправи Ванка.
— Вярно, забравих… Колко ли нещастни трябва да са без земя — отвърна Льонка, загледан в зелените дървета, които ограждаха пътя им и будеха в сърцето му патриотичен трепет.
— Да,… Всеки обича най-много от всичко родината си. Аз винаги мисля за България — рече внимателният Ванка на доларландски език, за да не се чувствува Тони изолиран от разговора.
— А защо не живеете там? — попита Тони.
— Живея с родителите си, баща ми работи на полуострова… Разбира се, по собствено желание — той е строител! — отвърна Ванка с гордост. — Но ние ще се върнем в България след две години.
— А къде е България? — отново запита Тони.
— Ех, и ти! Уж ходиш на училище!… България е най-красивата страна в света! — разпали се Ванка, но после се поправи: — На Балканския полуостров. Ела ми на гости, когато се завърнем там. Наистина: обещай! Да видиш какви планини и какви реки имаме!
— И ние имаме планини и реки… при това златоносни! — ревниво се похвали и Тони.
— Аха, „съкровището на планетата Земя“ се намира твърде изобилно у вас — иронично вметна Льонка. — А пък аз плюя на вашето злато, защото…
Ванка го щипна така силно за крака, че той се принуди да спре думите си под укорния му поглед. Ванка не обичаше да се засягат скъпите на сърцето неща. Той познаваше силата на любовта към родината у ония, които по някакви причини живеят далече от нея.
Надеждите на момчетата обаче да видят и чуят нещо необикновено останаха измамени: радиостанцията се оказа съвсем обикновено здание, а ултракъсите вълни, които се използуваха за връзка с космоса, не можеха да добият зрителен образ. При това чак тук им стана ясно, че няма да има никакъв разговор, а само ще се изпратят съобщения, които ще пристигнат на изкуствения спътник на Михелас чак след години… Пьотр Алексеич малко коварно им се изсмя, а те обидени обърнаха гърбове и се заиграха навън. Оставиха сам Дул Хай, заместил болния Мен Лу — последният като инженер изпълняваше и функцията на радист на кораба, — да изпраща по етера своя, повик към далечните събратя:
— Михелас! Михелас! Тук Михела едно. Обаждаме се от планетата Земя. Експедицията сполучлива. Всички сме здрави. Предстои завръщане. Очаквайте ни. Привет от прекрасните жители на Земята. Чакаме новини за децата на Хай Мел.
— Поне едно от съобщенията ще стигне — уверяваше Пьотр Алексеич, силно заинтригуван и развълнуван.
И никому не мина през ум каква огромна работа отвориха тези съобщения на шпионските подслушватели на етера в Доларланд, озадачени от вече известните им сигнали, чийто шифър не бяха успели да разгадаят по-рано. Особено на мистър Мърфи, вбесен от подвига на Джек. Но и този път съобщението остана неразгадано.
Скоро приключи приспособяването и на новите двама пациенти на Ксения Фьодоровна. Вилата в Артек запустя още в първите есенни дни. В нея остана само чичо Вася, когото, убедиха, че тук е много нужен, с цел да го освободят от тежката работа като портиер на санаториум в Далечния изток — здравето му изискваше по-мек климат. Той се разхождаше по цял ден из запустелия парк и си спомняше за малките си приятели, които заминаха за училище. С часове четеше и препрочиташе писмата им, дълго и внимателно съставяше отговорите си. Вечнозелените дървета в парка му навяваха радостни мисли, че зимата ще отмине и идното лято вилата отново ще се изпълни със смеха на децата, които старият самотник бе обикнал от все сърце.
Чуждопланетните космонавти се пръснаха до деня, когато трябваше да започнат заседанията на научния съвет. Мен Лу замина за ракетостроителния завод да проконтролира поправката на кораба им и строежа на новия, а другарите му — съответно в научните институти по биология, медицина, астрономия и космонавигация.
Професор Липаев не се откъсваше от Ал Хас. Двамата се вдълбочиха да разглеждат направените от Ал Хас снимки и наблюдения по време на пътешествието из космоса; откъснаха се от целия свят в един от кабинетите на Централния институт по астрономия. Материалите даваха възможност на астрономи, астрофизици и математици да преопределят редица физически величини и да внесат някои изменения в досега властвуващите хипотези за произхода на небесните тела, които трябваше да бъдат обсъдени от научния съвет. При това Ал Хас имаше впечатления от свои посещения на две близки до Михелас планети.
— Да, да! — мърмореше, вдаден в мисли, професор Липаев. — Във вселената много неща не се движат така, както ние си мислим… Ще трябва да се коригираме, да!… Но това се очакваше: полетите в космоса неминуемо трябваше да изменят нашите представи за физическите величини!…
— Според мене земната космология е достигнала големи успехи; вашите радиотелескопи ви дават възможност да прониквате далече в космическите измерения.
— Нужна ни е обаче обсерватория вън от атмосферата — рече Липаев загрижен.
— Крайно време е да си построите такава на спътника Луна. Там и без друго ще имате нужда от междупланетна транспортна станция — съгласи се Ал Хас. — Засега важното за вас, според мене, е обстоятелството, че след излитането на научни лаборатории с живи хора в космоса земната наука е прекрачила прага на теоретичните изследвания и смело върви по пътя на научната експериментация. Всъщност аз не ви разкрих нищо ново освен някои доуточнявания и допълнения.
— Както винаги — скромен! — трогна се Липаев.
Докладите на учените от Михелас и на самия професор Липаев бяха готови, когато неочаквано пристигна професор Степнов с причудливото искане да се включи в съвета и негов доклад.
— Ъх! — изпъшка Александър Егорович. — Сега пък и вие… Май ще продължавате да ме мъчите като тогава… Ами че разберете: това е… как да ви кажа… Съветът и без друго е претрупан с доклади!
— Между които с нищо няма да натежи още един — твърдо заяви Степнов.
— Но как така, моля ви се: астрономия, космогония, космология, астрофизика, биология, геология, медицина — все точни науки и… между тях — лингвистика!
Не, моля ви — това не мога да си представя! Откажете се от тази си идея!
— Лингвистика, без която не може да вирее нито една наука, защото езикът е средство…
— За изказване на мисли — зная! — нервно го прекъсна Липаев. — Не ми повтаряйте всеизвестни неща!
Поспориха, но най-сетне Липаев се принуди да включи доклада на Степнов, който доказа, че съветът не може да не се занимае и с въпроса за езиковата връзка с разумните същества от други планети.
Заседанията на научния съвет се състояха в голямата аула на университета, носещ името на Ломоносов. Събраха се учени от цял свят; интересът им да видят и чуят докладчиците беше голям.
Пръв застана пред катедрата професор Липаев, единодушно избран за председателствуващ. Най-напред представи учените от Михелас, заели почетни места сред най-прославените учени на земята. Той свърши приветственото си слово с думите:
— Слава на учените от планетата Михелас, които първи прекосиха космическото пространство между две звездни системи и извършиха този невиждан подвиг в името на живота!
Ръкоплясканията — нещо необичайно за мъдростта — екнаха гръмогласно в аулата. Най-близко стоящите се спуснаха да прегръщат и целуват чуждопланетниците, а тези, които не можеха да достигнат до тях, се прегръщаха един друг. Напразно председателят вдигаше треперещата си ръка да въдвори ред, но и той бършеше очилата си, които се замъгляваха непрестанно.
Реда възстановиха младите учени, подели лозунга; „Мир за цялата вселена!“
След като настъпи затишие, думата взе Ал Хас. Заговори на руски език, превеждан от автомати — преводачи на езика на всички представени в залата нации по земята. Разказа накратко историята на родината си и пусна на екрана проспекти от нея. Учените можаха да видят чудни градове с къщи, изградени не от тухли и бетон, а леки постройки от прозрачна пластична материя, чиито стени по желание се закриваха с непрозрачна завеса от същата материя.
Домакините на тези къщи не метяха, нито използуваха прахосмукачки: те натискаха само едно копче й
