— Кой знае… Гъста населеност, както се вижда от този град. Налага се да решим дали да останем, или ще се връщаме веднага… Сигурно е, че планетата не отговаря на нашите изисквания. Ще се наложи да отлетим към друга звездна система.
— А горивото?
— Гориво имаме достатъчно. По-зле сме с хранителните запаси. Дали не бихме могли да ги увеличим тук?… Освен това трудно бихме насочили звездолета в правилна посока от този непознат за нас край към други светове. Ще ни трябва повече време, докато се ориентираме. Нека Мен Лу направи точни изчисления… Не бива да избързваме, още нищо не сме видели и проучили. А може да се окаже съвсем друго… Може да открием разумни същества с по-висока култура… Та нима тези, които видяхме днес, са могли да създадат космическите ракети, наблюдавани от нас? Нашата планета е много по-малка, а сами знаете какви различия съществуваха в психиката и културата на населението й.
Налагаше се Джек да обясни на чужденците, че трябва да напуснат кораба си и да се възползуват от гостоприемството на доларландци в един от най-луксозните им хотели. Той използува такива изразителни жестове за поканата си, че най-после бе добре разбран.
— Ще трябва да слезем — рече Ал Хас на другарите си. — Интересно е какво ще ни поднесат. Имам основание да се съмнявам в намеренията им, бъдете внимателни… Така или иначе — ще трябва да се подчиним. Координатите на кораба ни са ви известни; запасете се с пакет стимуланти и отбранителна игла. Проверете изправността на скафандрите, особено апарата за изменение състава на въздуха. Бъдете готови! Зареждам автомата на кораба да отговаря само на шифрованата радиовълна.
След няколко минути нарежданията му бяха изпълнени, стълбата се спусна и по нея слязоха и петимата чуждопланетници, олюлявайки се, като вдигаха тежко краката си, сякаш преминаваха през гъста каша. Настаниха ги в голямата полицейска камионетка. Пътуваха само няколко минути. Джек позна, че се намират пред хотел „Вселена“ по рекламните табла, елегантните коли и голямото движение на хора по улицата. Той потегна набърже своето късо палтенце, смутен от необходимостта да се яви така зле облечен в най- луксозния хотел под критичните и презрителни погледи на портиери и лакеи. „Най-забележителните хора на родината ми са започвали кариерата си в работнически комбинезон — рече си той и тази утешителна мисъл го изпълни с кураж. — Нима вече не съм достатъчно известна личност, за да се обръща внимание на облеклото ми?“
Той съвсем се ободри, когато до ушите му достигнаха виковете на вестникарчетата:
— Марсиани! — Значи, бяха възприели неговото становище! — В Доларланд се приземи космически кораб от Марс! Джек Молнар посреща пръв марсианите! Чудните приключения на Джек Молнар, първият човек, влязъл във връзка с марсианите! Джек Молнар разговаря с тях! Интересни сведения! Вземайте, четете, лейди и джентълмени!…
Едва ли вестникарчето можеше да се досети, че притичалият до него мъж с протрити лакти, който набърже грабна двадесет броя от вестника, е същият този Джек Молнар…
— Отведете ги е асансьора в апартаментите им на двадесетия етаж! — заповяда шерифът, който причакваше Джек и гостите пред хотела с голяма група полицаи. Той вече гледаше на Джек като на свой подчинен. — Изяснете им, че точно в девет часа ще бъде открит в голямата зала на палатата тържествен банкет в тяхна чест. Погрижете се за облеклото им — в този си вид не могат да се явят. Разноските се поемат от общината. Разбрано?
— Разбрано! — отвърна Джек със същия тон, с който шерифът отговаряше на сър Арчибалд. След това подкани към асансьора своите „марсиани“. Преди да влезе в него заедно с последната група, едва успя да отстрани ято репортьори, като им обеща интервю след един час. После остави гостите сами и като предупреди полицаите от охраната да бъдат бдителни, упъти се из града.
Отби се в първия луксозен универмаг и най-напред се постара да подбере облекло за себе си. Пари, разбира се, нямаше, но той добре знаеше, че сега това е най-дребният въпрос. С вид на страшно зает човек набърже подбра пет смокинга от най-големия съществуващ номер. Затрудни го подборът на обувки, защото бе забелязал особените крайници на „марсианите“, които по-скоро приличаха на мечи стъпала, отколкото на човешки крака. Навярно щеше да се наложи те да се явят на банкета в своите пластмасови ботушки, но въпреки това не биваше да се отказват от петте чифта обувки. Закупи и всичко останало: бельо, ризи, връзки и прочие, та дори до копринените кърпички за джобчетата на смокингите.
Предстоеше още много работа: гостите трябваше да вземат душ, да се преоблекат. Едва сега Джек проумя, че прекалената заетост на „големите“ хора, която досега му изглеждаше някаква поза, всъщност е жива действителност. Колко много работа имат наистина тези „големи“ хора! Присъствието само на един банкет е свързано е толкова грижи, а какво остава, когато това се върши всеки ден и дори по няколко пъти на ден!… Дори само смяната на облеклото поглъща две трети от времето ти! Та лесно ли е да се представиш в банкетна зала!…
Проникнат от уважение към задълженията на „големите“ — разбира се, и към себе си, — Джек бързаше. След като подбра всичко, с небрежния жест на стар милионер съобщи на продавачите, че всичка ще бъде платено от общината, даде адреса на хотела и пое надолу по стълбите.
Но преди да стъпи на четвъртото стъпало, пред очите му изникна от земята лакей в луксозна ливрея и с дълбок поклон го помоли да се отзове на поканата на мистър директора, като се отбие в кабинета му. Джек помисли за протритите си лакти, но това вече не можеше да го смути. Изпитваше дълбоко съмнение относно благородните намерения на „мистър директора“ и с облекчение съзна своята тактичност да не навлече някой от подбраните костюми. Но през този полуден у него се бе изработило уважение към собствената личност — чувствуваше се почти истински милионер. А на този свят нищо друго няма такова значение, както личното самочувствие.
С тези мисли Джек се изправи в целия си ръст — истинска върлина — пред нисичкия, дебел директор. И веднага има възможността да се увери в чудодейната сила на щастието. Кацне ли веднъж на раменете ти — всичко се нарежда от само себе си.
С най-любезната си усмивка директорът му съобщи, че подбраното няма да се заплаща — то е подарък от фирмата за гостите и за техния водач, мистър Молнар.
— Мистър Молнар може да направи още по-пълен подбор на облекло и домакински потреби за семейството си. А ако нямате време, както предполагам, предоставете на нас това, няма да съжалявате. Само дайте домашния си адрес — приключи той.
— Благодаря — смънка Джек, като премисляше какви изгоди може да вижда този врял и кипял в бизнеса човек във връзката си с него. Директорът не го остави да се лута в предположения:
— Струва ми се, чух, че мистър Молнар е един вид съмишленик… така да се каже… Ако не се лъжа, вие… вашата фирма е член на Дружеството за индустриална сигурност?
— О, да!…
— В такъв случай нямате нужда от съвет как да постъпвате с новите… как да се изразя?… Пришълци или там както щете… Към вас лично имам молба да съобщите на репортьорите в предстоящото интервю, че именно нашата фирма е постоянният снабдител… ваш и на марсианите… че единствена тя е могла да подготви веднага подходящо облекло.
— Разбира се! — облекчено въздъхна Джек и в същия миг се досети, че твърде бързо се съгласи.
— И още нещо — веднага ласкаво додаде директорът, — молим също да съобщите, че лично аз съм един измежду първите, които са се запознали с гостите и оказвали всякакво съдействие на… вас и на… властта… Нали ме разбирате?
Джек видя последицата от тактическата си грешка, но всъщност ’нямаше какво да загуби, затова прие с поклащаме на глава и това предложение.
— Разбира се, аз съм дълбоко убеден, че в резултат на всичко вие ще имате възможност да ми осигурите подходящо място в банкетната зала на тазвечерното тържество — заключи той, като стана.
Джек го гледаше изумен. Той сам беше доларландец и може да се каже, добре познаваше света на рекламата, сделките и бизнеса, но никога не му бе минавало и през ум, че това е толкова лесно и просто. Знаеше, че две неща движат доларландското общество: парите и сензацията, но нямаше още опит и не съобразяваше какви изгоди може да се извлекат от всяко нещо. И ето: този нисичък и дебеличък директор заставаше отпреде му тъкмо навреме, като живо олицетворение на онова, което не биваше да забравя. Не — отсега нататък Джек знае какво да върши и как да го върши!…
От тези мисли той смръщи вежди. Директорът почувствува, че противната страна няма да се предаде
