— От ЦОТКО.
Маккейлъб се върна при чантата си и откри списъка, който му даде Бони Фокс. Обърна се и едва не се сблъска с Уинстън, която го бе последвала навън от камбуза. Подаде й листа.
— Ето, вземи.
Тя напрегнато четеше, сякаш очакваше да види името на господин Х.
— Откъде го взе?
— Не мога да ти кажа.
Уинстън вдигна поглед.
— Засега трябва да запазя източника си в тайна. Но е съвсем законен. Тези хора са получили органи от Глория Торес.
— Даваш ли ми го?
— Ако имаш намерение да направиш нещо с него…
— Естествено. Ще започна още утре.
Маккейлъб напълно съзнаваше какво й дава. Разбира се, това можеше да е ключът към неговото реабилитиране и към залавянето на убиец от най-опасния тип. Но в същото време й даваше и билет за пътуване към върховете. Ако успееше да реши случая, докато лосанджелиското управление вървеше по погрешен път, за професионалното й бъдеще нямаше да има граници.
— Как ще ги провериш? — попита той.
— По всички възможни начини. Ще търся пари, криминални досиета — всичко. Нали знаеш, обичайните неща, цялото минало. А ти какво ще правиш?
Маккейлъб погледна към чантата си. Тя беше претъпкана с документи, записи и пистолети.
— Още не зная. Можеш ли да ми кажеш нещо? Как стана така, че всичко се стовари върху мен? Какво насочи всички ви срещу мен?
Уинстън сгъна списъка и го пъхна в джоба на блейзера си.
— Бюрото. Невънс ми съобщи, че са получили информация. Не искаше да ми каже откъде. Но в нея се посочвал конкретен заподозрян. Това вече ми каза. Според източника ти си убил Глори Торес заради сърцето й. И те започнаха от това. Провериха протоколите от аутопсиите и на трите жертви и откриха, че кръвната им група е еднаква. После беше лесно, всичко съвпадаше. Трябва да призная, че успяха да ме убедят. Тогава ми се струваше, че наистина всичко съвпада.
— Как? — ядосано попита Маккейлъб. — Това изобщо нямаше да се случи, ако не бях започнал да се занимавам със случая. Балистичният аналог, който ни доведе до Кениън — аз бях причината да го открием. Това включи в играта бюрото. Мислиш ли, че би го направил виновен човек? Това е лудост.
— Разговаряхме за всичко това. Тази сутрин седнахме и го обсъдихме. В крайна сметка се оформи теорията, че онази жена — сестрата — е дошла при теб и ти си разбрал, че няма да остави така нещата. Затова си решил, че е по-добре да се заемеш със случая, преди да го направи някой друг. Започнал си разследването и си го саботирал. Измислил си онзи кьорфишек с Болотов. Хипнотизирал си единствения жив свидетел, вече загубен за нас в евентуален съдебен процес. Да, ти си причината да получим балистичния аналог, но това може да те е изненадало, може да не си го очаквал, тъй като първия път си използвал дум- дум.
Маккейлъб поклати глава. Не можеше да се постави на тяхното място. Все още не беше в състояние да повярва, че са съсредоточили вниманието си върху него.
— Виж, не бяхме сто процента убедени — продължи Уинстън. — Смятахме, че имаме достатъчно основания да получим заповед за обиск — така и се оказа. Смятахме, че обискът или ще докаже, или ще обори теорията ни. Или щяхме да открием доказателства и да продължим нататък, или щяхме да свалим подозренията от теб. Но после разбрахме, че имаш черен „Чероки“ и под онова чекмедже намерихме три адски сериозни улики. Можеше да е по-лошо само ако открием и пистолета.
Маккейлъб си помисли за оръжието, което се намираше в чантата му. И отново разбра какъв късмет е извадил.
— Но както сама каза, било е прекалено лесно.
— За мен, да. Другите не го виждаха така. Както казах, ужасно се надуха. Вече виждаха заглавията във вестниците.
Маккейлъб поклати глава. Разговорът бе изсмукал силите му. Влезе в камбуза и седна до масата.
— Всичко това е инсценирано — каза Маккейлъб.
Уинстън се приближи до него.
— Вярвам ти — рече тя. — И онзи, който го е инсценирал, си е знаел работата. Замислял ли си се защо са избрали тъкмо теб?
Маккейлъб кимна и започна да рисува с пръст в разсипаната по масата захар.
— Когато погледна на нещата с очите на убиеца, разбирам защо.
Той изчисти с длан захарта.
— След като се е провалил с Кениън и е разбрал, че трябва да продължи нататък по списъка, убиецът е съзнавал, че рискът се удвоява. Знаел е, че еднаквата кръвна група може да доведе до свързването на случаите. Знаел е, че трябва да отклони вниманието. И е избрал мен. Щом е бил в списъка на ЦОТКО, убиецът е знаел, че аз чакам за сърце. Навярно ме е проучил също като другите. Знаел е за „Чероки“-то и е използвал същия джип. Взимал е сувенири от жертвите, за да може да ми ги подхвърли, ако се наложи. После, когато всичко е било готово, навярно тъкмо той е информирал Невънс.
Маккейлъб замълча. После бавно се изправи.
— Трябва да си оправя багажа.
— Къде ще идеш?
— Не съм сигурен?
— Утре ще трябва да поговоря с теб.
— Ще поддържам връзка.
Той се спусна по стълбите, като се държеше за релсата на тавана.
— Тери.
Маккейлъб спря и се обърна.
— Поемам голям риск. Слагам си главата в торбата.
— Зная, Джай. Благодаря ти.
И изчезна в мрака надолу.
37.
По време на обиска бяха прибрали „Чероки“-то му. Маккейлъб взе форда на Локридж и пое на север по шосе 405. Когато стигна до детелината, Маккейлъб се отправи на запад към океана и после отново продължи на север покрай брега. Не бързаше и беше уморен от високите скорости на магистралите. Реши да пресече към Долината през каньона Топанга. Знаеше, че този път е достатъчно изолиран, за да може да разбере дали Уинстън го е проследила. Или някой друг.
Когато стигна до брега и пое покрай черната вода, която се разбиваше в пясъка, вече бе девет и половина. Над пътя се спускаше гъста нощна мъгла и скриваше острите скали, които се издигаха над палисадите. Тя носеше със себе си силен мирис и усещане за море. Напомняше на Маккейлъб за нощния риболов с баща му. Винаги се плашеше, когато баща му изключваше двигателя, за да се носят по вълните в мрака. Дъхът му секваше, когато накрая старецът отново завърташе ключа, за да запали. Като момче го измъчваха кошмари, в които се носеше сам на яхта в тъмното. Не сподели с баща си тези сънища. Никога не споделяше с друг страховете си.
Включи радиото и потърси някакъв блус, но накрая се отказа и го изключи. Спомни си за колекцията от хармоники на Бъди и бръкна в джоба на вратата. Включи лампичката на тавана и погледна надписа. После я избърса в ризата си и засвири. През повечето време се получаваше пълна какофония, която го караше да се смее на глас. Но понякога успяваше да изкара няколко ноти. Веднъж Бъди се беше опитал да го научи и стигна дотам, че можеше да свири началото на „Среднощен скитник“. Опита се да си го спомни, но не успя и се получи звук, който по-скоро приличаше на старческо хъркане.
Когато зави в каньона Топанга, Маккейлъб остави хармониката. Пътят лъкатушеше и трябваше да държи
