— Какво? Казвай. Трябва бързо да направя нещо.
— Ами ти мислеше само от гледна точка на това кой е получил органите след смъртта на Глория Торес, нали така?
— Да. Органите на Кордел и Кениън не са били годни.
— Зная. Не говоря за това. Но винаги има списък с чакащи, нали?
— Да, винаги. Аз чаках почти две години заради рядката си кръвна група.
— Е, някой може би просто е искал да се придвижи нагоре в списъка.
— Да се придвижи нагоре ли?
— Нали разбираш, те са били като теб, чакали са и са знаели, че дълго ще чакат. Може би дори фатално дълго. Не са ли ти казвали, че при твоята кръвна група не е възможно да определят кога ще има налично сърце?
— Да, казаха ми да не храня големи надежди.
— Така, възможно е нашият човек просто да чака, но като убива Глория Торес, той минава едно място напред в списъка. Увеличава шансовете си.
Маккейлъб се замисли. Струваше му се вероятно. Внезапно си спомни как Бони Фокс му беше казала, че в отделението има друг пациент, който е в същото положение като него. Сети се за момчето, което бе видял в болничното легло. Можеше ли то да е въпросният пациент? На какво ли би бил готов бащата, за да спаси детето си. Възможно ли беше това?
— Може да излезе нещо — отвърна той. Адреналинът му отново се покачваше.
— Точно така. И имам намерение да получа заповед, да отида в ЦОТКО и да получа всичките списъци с чакащи и данните за кръводарителите. Сигурно ще е интересно да видя реакцията им.
Маккейлъб кимна, но мислите му бяха далеч напред.
— Чакай малко — каза той. — Прекалено е сложно.
— Кое?
— Всичко това. Ако някой иска да се придвижва напред в списъка, защо да не очиства хората от самия списък?
— Защото е прекалено очевидно. Ако отпаднат двама-трима души, нуждаещи се от трансплантация на сърце или черен дроб, все някой ще се усъмни. Но смъртта на донорите не е толкова явна. Никой не беше забелязал връзката, докато не се появи ти.
— Но ако си права, това би могло да означава дори, че убиецът ще нанесе нов удар. Трябва да тръгнеш надолу по списъка с донорите с кръвна група АВ. Трябва да ги предупредиш, да ги защитиш.
Тази вероятност отново разпали вълнението му.
— Зная — каза Уинстън. — Когато получа заповедта, ще се наложи да разкажа на Невънс и Улиг, и изобщо на всички какво правя. Затова трябва да се предадеш, Тери. Това е единственият начин. Трябва да дойдеш тук с адвокат, да изложиш всичко това и да си поемеш риска. Невънс и Улиг са умни хора. Ще разберат, че са допуснали грешка.
Маккейлъб не отговори. Виждаше логиката в думите й, но се колебаеше, защото така щеше да остави съдбата си в чужди ръце.
— Имаш ли адвокат, Тери?
— Не, нямам. Защо ми е адвокат? Не съм извършил нищо лошо?
Беше чувал безброй престъпници да казват същото.
— Питах те дали познаваш адвокат, който може да ти помогне? — уточни тя. — В противен случай мога да ти препоръчам няколко.
— Познавам достатъчно адвокати, ако ми се наложи. Ще си помисля.
— Е, позвъни ми. Аз ще се погрижа за всичко останало.
Маккейлъб си представи килия в областния затвор. Като агент от ФБР бе обикалял много затвори. Знаеше колко отвратителни и опасни са те. И разбираше, че невинен или не, няма да се предаде.
— Там ли си, Тери?
— Да, извинявай. Просто се бях замислил. Как да се свържа с теб?
— Ще ти дам номера на пейджъра и домашния си телефон. Ще остана тук докъм шест, после ще се прибера в къщи. Непременно ми позвъни, независимо от часа.
Маккейлъб си записа номерата. Остави бележника и поклати глава.
— Не мога да повярвам. Седя тук и се уговарям с теб как да се предам заради нещо, което не съм извършил.
— Зная. Но истината е мощно оръжие. Нещата ще се оправят. Просто ми позвъни, Тери. Когато вземеш решение.
— Ще ти позвъня.
Той затвори.
39.
Намръщената секретарка в кабинета на Бони Фокс съобщи, че лекарката цял следобед е на операция и че навярно няма да я има още два-три часа. Маккейлъб едва не изруга. Остави номера на Грасиела вече се канеше да затвори, когато се сети:
— Хей, кой получава сърцето?
— Моля?
— Казахте, че доктор Фокс е на операция. Кого оперира? Момчето ли?
— Съжалявам, нямам право да давам такава информация.
— Добре, но непременно й предайте да ми позвъни.
Маккейлъб прекара следващите петнайсет минути с илюзорната надежда, че Фокс скоро ще му се обади.
Накрая успя да овладее безпокойството си. Трябваше да реши дали да си търси адвокат. Знаеше, че Уинстън е права — беше разумно да си осигури юридическа защита. Но не можеше да се остави в ръцете на някой друг.
Върху масичката в дневната бяха останали само видеокасетите. Маккейлъб изпитваше отчаяна нужда да прави нещо. Взе най-горната касета и я зареди във видеото, без да гледа коя е. Нямаше значение. Просто искаше известно време да мисли за нещо друго.
Но когато се отпусна на дивана, той дори не погледна към екрана. Майкъл Холър, да, той беше добър адвокат. Не чак толкова, колкото стария, легендарния Мики Халър. Но легендата отдавна бе мъртва и синът беше заел мястото на един от най-изтъкнатите адвокати в Лос Анджелис. Щеше да го измъкне. Маккейлъб го знаеше. Но, разбира се, дотогава медиите щяха да направят репутацията му на пух и прах. И след най- благоприятния край пак щеше да носи дамгата на подозрението.
Завинаги.
Маккейлъб се вгледа в екрана. Какво ли беше пуснал. Обективът сочеше в краката на някой, стъпил върху маса. Позна собствените си обувки и се сети. Хипнотичният сеанс. Камерата вече работеше, когато се беше качил върху масата, за да свали няколко от луминесцентните тръби. Джеймс Ноуан се появи в кадър и протегна ръка към една от тръбите, които му подаваше Маккейлъб.
Маккейлъб взе дистанционното и натисна бутона за бързо превъртане. Беше забравил да изгледа записа от сеанса, както обеща на капитан Хичънс. Реши да прескочи встъпителната част. Превъртя първоначалния разговор и упражненията за релаксация. Стигна до действителния разпит на свидетеля под хипноза. Искаше да чуе как Джеймс Ноуан излага подробностите от убийството и бягството на маскирания.
Маккейлъб се съсредоточи. Изпита същото разочарование. Ноуан беше съвсем подходящ за хипноза. Колко жалко, че не е видял добре шофьора.
— По дяволите — изруга Маккейлъб, когато записът свърши.
Реши да го върне. Протегна ръка към дистанционното, но внезапно замръзна с показалец над бутона.
Току-що бе видял нещо, което не беше наред и което бе пропуснал по време на самия сеанс. Върна записа малко назад, после отново пусна последните въпроси, които бе задал.
Беше опипване на тъмно и разочарованието му ясно личеше. Попита за стикери по прозореца на
