да го направим със знаци или да си пишем съобщения.
— Но накрая, когато разбрах, че всичко е изгубено, аз се ядосах. И те попитах „Нещо друго?“, а ти отрицателно поклати глава. Наруших собственото си правило. Въпросът е, че те попитах на глас. И Ноуан трябваше да ми отговори. Ако наистина беше в хипнотичен транс, трябваше да ми отговори, защото не е можел да знае, че въпросът е отправен към теб. Но той не отговори. Това показва осъзнаване на ситуацията.
— Преструвал се е.
— Точно така. И ако се е преструвал, отговорите му не са били верни. Това означава, че е част от инсценировката. Преди да дойда тук, занесох записите да ги сравнят. Снимките са в колата ми. Джеймс Ноуан и Добрия самарянин са един и същи човек. Убиецът.
Уинстън поклати глава. Погледът й обходи помещението в търсене на място, където да седне. Нямаше друг стол, само леглото.
— Искаш ли да седнеш тук? — попита Маккейлъб и се изправи.
— Искам да седна, но не тук. Трябва да вървим, Тери. Трябва да се свържа с капитан Хичънс и после с другите — с лосанджелиската полиция и бюрото. И да обявя Ноуан за издирване.
Маккейлъб бе удивен, че тя все още не е свързала всички части от мозайката.
— Чуваш ли ме? Няма Ноуан. Той не съществува.
— Какво искаш да кажеш?
— Името4. То върви с всичко останало. Измислено е. „Аз съм никой.“ Всичко си е било там през цялото време и аз не съм го забелязвал.
Той поклати глава и отново се отпусна на стола. После скри лицето си в длани.
— Как ще… Не мога да живея така.
Уинстън отново постави ръка на тила му, но този път Маккейлъб не се стресна.
— Хайде, Тери, не мисли за това. Иди в онази кола и почакай. Трябва да повикам групата за оглед, да вземем отпечатъци, за да идентифицираме този тип.
Маккейлъб се изправи, заобиколи бюрото и се насочи към вратата. Заговори, без да се обръща.
— Кодовият убиец никога не е оставял отпечатъци. Съмнявам се, че се е променил.
Два часа по-късно Маккейлъб седеше във форда, паркиран на „Атол Авеню“ зад жълтите полицейски ленти, които бяха опънати между двата реда складове. Стотина метра нататък по отбивката можеше да види оживената дейност в и около ярко осветения гараж на Ноуан. Имаше неколцина детективи — някои от тях Маккейлъб познаваше от спецгрупата, занимаваща се с Кодовия убиец — криминолози, оператори от поне две от институциите, участващи в разследването, и пет-шест униформени полицаи.
Нощни пеперуди край пламък на свещ, помисли си той. Наблюдаваше всичко със странно безразличие. Мислите му бяха обсебени от други неща. Грасиела и Реймънд. И Ноуан. Не можеше да престане да мисли за човека, нарекъл себе си Ноуан. Беше стоял в една и съща стая заедно с него. Толкова близо.
Трябваше да пийне нещо, копнееше за изгарящия вкус на уиски в гърлото си, но знаеше, че това е все едно да опре пистолет в челото си. Знаеше, че въпреки болката, която го прорязваше, няма да направи това удоволствие на Ноуан, който и да бе той. В мрака на колата реши, че ще живее. Въпреки всичко.
Забеляза хората, които се приближаваха по отбивката към него едва когато стигнаха до форда. Включи фаровете и позна Невънс, Улиг и Аранго. Изключи фаровете и зачака. Те отвориха вратите и влязоха — Невънс отпред, другите двама отзад. Аранго седна точно зад него.
— Има ли някакво отопление в тази кола? — попита Невънс. — Навън става студено.
Маккейлъб запали двигателя, но първо го остави да загрее. Погледна в огледалото към Аранго. Беше прекалено тъмно, за да види дали от устата му стърчи клечка за зъби.
— Къде е Уолтърс?
— Зает е.
— Добре — каза Улиг. — Е, дойдохме да ти кажем, че очевидно сме допуснали грешка, Маккейлъб. Извинявай. Съжаляваме. Явно Ноуан е онзи, който ни трябва. Ти свърши добра работа.
Маккейлъб само кимна. Извинението бе половинчато, но това не го интересуваше. Онова, което беше открил, за да свали позора от името си, щеше да направи живота му по-тежък, отколкото, ако публично го бяха обвинили в убийствата. Извиненията не означаваха нищо за него.
— Знаем, че си прекарал изтощителна вечер и искаме да те освободим. Мислех си, че бихме могли само да те попитаме как разкри всичко това и после утре да дойдеш, за да дадеш официални показания. Какво ще кажеш?
— Става. Колкото до официалните показания, ще ги дам на Уинстън. Не на вас.
— Ясно. Разбирам. Но засега ни кажи каква според теб е цялата тази работа. Ще го направиш ли?
Маккейлъб включи отоплението. Преди да започне, той внимателно подреди мислите си.
— Ще го наричам Ноуан, защото не знаем името му и може никога да не го научим. Всичко започва с Кодовия убиец. Това е бил Ноуан. Тогава ръководех спецгрупата на бюрото. Според уговорката ни с лосанджелиското управление аз станах официален говорител на разследването. Давах брифинги, репортерите идваха при мен за интервюта. За десет месеца лицето ми стана синоним на Кодовия убиец. И Ноуан се насочи към мен. Пращаше ми писма. Във въображението му аз съм бил неговият противник. Въплъщение на спецгрупата, която го преследваше.
— Не си ли придаваш прекалено много важност? — попита Аранго. — Искам да кажа, че ти не си бил единственият…
— Млъкни и слушай, Аранго. Може и да научиш нещичко.
Маккейлъб го изгледа в огледалото и детективът му отвърна. Маккейлъб видя, че Невънс прави успокоителен жест към Аранго.
— Той ми придаде тази важност — продължи Маккейлъб. — Накрая, когато е разбрал, че рискът става прекалено голям, Кодовия убиец изчезна. Убийствата престанаха. Приблизително по същото време се появиха…проблемите ми. Нуждаех се от трансплантация и това стана новина, защото вече имах телевизионна известност. Ноуан го е разбрал. И е замислил най-великия си план.
— Решил е да те спаси, вместо да те убие — каза Улиг.
Маккейлъб кимна.
— Това е щяло да му донесе върховната победа. Да ме елиминира, да ме убие — това е щяло да му донесе само мигновено удовлетворение. Но да ме спаси… в това е имало нещо уникално, нещо, което е щяло да му извоюва огромна слава. И аз винаги съм щял да му напомням колко е умен и каква власт притежава. Разбирате ли?
— Разбирам — отвърна Невънс. — Но това е психологическата страна на въпроса. Искам да зная как го е направил? Как е получил имената? Откъде е разбрал за Кениън и Кордел, а после и за Торес?
— От компютъра си. Вашите хора ще трябва да го разглобят на съставните му части.
— Повикахме Боб Клиърмаунтин — каза Невънс. — Спомняш ли си го?
Маккейлъб кимна. Клиърмаунтин бе компютърният специалист на лосанджелиското оперативно бюро. Беше и изключителен хакер.
— Добре. Той ще отговори на този въпрос по-добре от мен. Накрая. Аз лично предполагам, че в компютъра ще откриете специална програма, с помощта на която Ноуан е проникнал в системата на ЦОТКО и е получил от там имената. Избрал е целите си въз основата на възраст, физическо състояние и близост. И се е захванал на работа. С Кениън и Кордел нещата са се объркали. С Торес всичко е минало както трябва. От гледна точка на Ноуан, разбира се.
— И през цялото време е имал намерение да стовари вината върху теб, така ли?
— Предполагам, че просто е искал да тръгна по следата и лично да открия какво е направил. Знаел е, че ако стана заподозрян, това ще се случи. Защото ще ми се наложи да се заема с разследването. Но отначало това не се случило, защото детективите пропуснали уликите.
При тези думи той погледна в огледалото към Аранго и видя, че очите на ченгето потъмняват от ярост. Още малко и щеше да избухне.
— Аранго, факт е, че си приел случая за обикновен грабеж, придружен от убийство, нито повече, нито по-малко. Просто не си догледал. И затова Ноуан дал нов тласък на нещата.
— Как? — едновременно попитаха Улиг и Невънс.
— Аз се включих в разследването заради статия, публикувана в „Таймс“. Тя е била предизвикана от
