Агентът пред вратата зае позиция за стрелба, изкрещя оглушително: „ФБР“ и влезе. Екнаха нови изстрели, но с доста по-различен резонанс — от пистолета на агента.
В момента, в който стигна до постройката, от вратата се появи агентът, беше вдигнал радиостанцията пред устата си.
— Двама улучени в тоалетната — съобщи той. — Мястото е обезопасено.
Останал без дъх, Бош протегна ръка към вратата.
— Местопрестъпление, детектив — предупредително се обади агентът и опря ръка в гърдите му.
— Пет пари не давам! — извика Бош, блъсна ръката му и влезе.
Прат и Антъни Гарланд лежаха на мръсния цимент. Прат беше улучен два пъти в лицето и два пъти в гърдите. Гарланд беше получил три куршума в гърдите. Пръстите на Прат докосваха сакото на Гарланд. Локвичките кръв се стичаха една към друга и скоро щяха да се слеят в една.
Застинал, Бош гледаше широко отворените очи на Гарланд. Яростта в тях беше изчезнала, заменена от бездънната празнота на смъртта.
Излезе и погледна към пейката. Ти Рекс Гарланд седеше със скрито в дланите лице. Бастунът с лъскавата драконова глава лежеше забравен в тревата.
38
Полицията затвори целия Ехо Парк. За трети път в рамките на една седмица Бош даваше показания относно стрелба, но този път го разпитваха агенти на ФБР. Самият той не беше стрелял и това му определи второстепенна роля в разследването. Веднага след като приключи, той тръгна към камионетката на ъгъла — един находчив търговец предлагаше стоката си на насъбралата се тълпа. Бош си поръча тако със скариди и сос „Доктор Пепър“, после тръгна към спрялата наблизо полицейска кола. Облегна се на нея и с наслада отхапа от сандвича. В следващия момент пред него цъфна Рейчъл Уолинг.
— Оказа се, че Антъни Гарланд е имал разрешение за носене на оръжие — каза тя и наглед небрежно се облегна на колата до него. — Работата му го изисквала…
— Да, трябваше да проверим. — Бош дояде сандвича и пъхна използваната салфетка в станиола.
— Онази история, която ми разказа… — почна тя.
— Коя история?
— За хлапетата, които измъчвал на сондажната площадка.
— И какво?
— Ти спомена, че това му било доставяло удоволствие.
— Така си беше.
Тя замълча и се извърна към езерото. Бош поклати глава, не беше сигурен какво става. Накрая Рейчъл проговори.
— Ти си знаел за разрешителното и си очаквал, че Антъни ще е въоръжен, нали?
Въпросът прозвуча по-скоро като установен факт.
— Какви ги говориш, Рейчъл? — Той я погледна учудено.
— Знаел си. Още преди години си бил наясно, че Антъни носи оръжие. И прекрасно си знаел какво може да се случи днес.
Бош безпомощно разпери ръце.
— Виж, тази история с момчетата се случи преди дванадесет години. Как мога да знам, че и днес ще носи оръжие?
Тя отлепи гръб от колата и се обърна да го погледне.
— Колко пъти си разговарял с Антъни през всичките тези години? Колко пъти се опита да го извадиш от релси?
Бош несъзнателно стисна алуминиевото фолио в ръката си.
— Виж какво, аз никога…
— Да не искаш да кажеш, че през цялото това време не ти е хрумвало, че може да носи оръжие? Че не си проверил разрешителните и не си допуснал, че е твърде вероятно този човек да е въоръжен? Особено на подобна среща? Ако знаехме, че има пистолет, никога нямаше да организираме операцията по този начин!
Бош се усмихна криво и поклати глава.
— Помниш ли какво каза преди време за фалшивите конспирации? Че Мерилин не умряла от свръхдоза, а била ликвидирана от клана Кенеди? А сега Бош бил знаел, че Антъни ще дойде с пистолет и ще започне да стреля… Не знам какво да ти кажа, Рейчъл…
— Кажи ми какво означава да си истински детектив, както го каза вчера! — хладно отвърна тя.
— Виж какво, такива неща няма как да се предвидят. Никой не може да…
— Да се предвидят, да се задействат случайно — каква е разликата? Помниш ли какво каза снощи на Прат там, до басейна?
— Много неща му казах.
— Каза му за избора, пред който се изправяме всички. — Тя въздъхна тъжно, после махна с ръка към дървената постройка. — Предполагам, че това е кучето, което си избрал да храниш, Хари. Дано да си доволен. Сигурно съвпада напълно с представата ти за истинския детектив.
После се обърна и тръгна към служебните лица, които се тълпяха пред дървената къщичка.
Бош не я спря. Стоя неподвижен дълго, сякаш сразен от думите й. Те отекваха в съзнанието му като грохота на някакво странно влакче на ужасите: с пронизителен вой, който се сменяше от тежък тътен. Опипа алуминиевото топче между пръстите си, после рязко замахна и го запрати към кошчето за боклук до количката за сандвичи.
Не го улучи с почти цял километър.
39
Двойната врата се отвори и сестрата избута в коридора инвалидната количка на Киз Райдър. Бош я чакаше с букет — беше го купил на излизане от метрото. Тя погледна сестрата, след което стана от количката и го прегърна.
— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — прошепна в ухото му.
— Спрял съм точно пред входа — рече той, прегърна я през талията и я поведе към мустанга, паркиран на забранено. Помогна й да се качи, остави в багажника торбичката с поздравителни картички и подаръци, след което заобиколи и отвори шофьорската врата.
— Искаш ли да отидем някъде другаде, преди да се прибереш у дома?
— Не, не! Искам вкъщи, да си легна в собственото си легло!
— Добре де, разбрах.
Потеглиха. Мълчаха. Когато минаха покрай продавачката на цветя на входа на метрото, Райдър погледна букета в ръцете си и се засмя — разбра, че партньорът й се е сетил за цветята в последния момент. Бош само се усмихна.
— Господи, още ме боли! — Райдър се намръщи и се пипна по шията.
— Съжалявам.
— Няма нищо, Хари. Хубаво е да те боли от смях.
Той кимна и попита:
— Шийла ще дойде ли да те види?
— Да, след работа.
— Това е добре.
Отново се възцари тишина.
— Аз послушах съвета ти, Хари — каза след малко Райдър.
— Какъв съвет?
— Казах им, че не съм стреляла, защото съм се страхувала, че ще улуча Оливас.
— Добре си направила. — Помълча малко, после добави: — Това означава ли, че няма да си върнеш значката?
