автомата, с който разполагаше всяка патрулна двойка. Бош внезапно се разколеба в намеренията си и се зачуди дали не би могъл да се промъкне в участъка, без да бъде забелязан от никого.
Но преди да успее да реши какво да прави, Брашър се измъкна от мястото на шофьора и тръгна към участъка. Вървеше с наведена глава, като човек, напълно изтощен от дългия ден. Можеше да е от умора, а можеше да е заради някакъв проблем. В начина, по който Еджууд не я беше изчакал, имаше нещо не наред. Брашър беше новобранец, въпреки че той беше поне пет години по-млад от нея — и беше неин обучаващ. Полът и възрастта може би ги поставяха в неудобна ситуация. Или пък имаше нещо друго.
Брашър не забеляза Бош на пейката. Беше стигнала почти до вратата на участъка, когато той се обади:
— Забрави да изчистиш повърнатото на задната седалка.
Тя хвърли поглед през рамо, без да спира. Когато го позна, се обърна и отиде до пейката.
— Донесох ти нещо — каза Бош и й подаде фенерчето. Тя се усмихна уморено и го взе.
— Благодаря, Хари. Нямаше нужда да ме чакаш, за да…
— Така исках.
За момент и двамата замълчаха.
— Тази вечер работи ли по случая? — попита тя.
— Донякъде. Започнах да се занимавам с бумагите. А и приключихме по-рано с аутопсията. Ако това може да се нарече аутопсия.
— По лицето ти личи, че не е било приятно преживяване.
Бош кимна. Чувстваше се странно. Тя все още стоеше права.
— Май и на теб не ти е било леко днес.
— Не е ли винаги така?
Преди Бош да успее да отговори, двама полицаи в цивилно облекло излязоха от участъка и тръгнаха към личните си коли.
— Горе главата, Джулия — каза единият. — Ще се видим, нали?
— Разбира се, Кико — отвърна му тя.
После се обърна отново към Бош и му се усмихна. — Ами…
— Не се притеснявай. Като те гледам, и ти имаш нужда от едно питие.
— Така е. Всъщност точно затова те чакам. Просто не съм сигурен дали съм в групово настроение за бар.
— Какво предлагаш тогава?
Бош погледна часовника си. Беше единайсет и половина.
— В зависимост от това колко ще се бавиш в съблекалнята, може би ще хванем последната поръчка на мартини в „Мусо“.
Усмивката й стана по-широка.
— Обичам „Мусо“. Дай ми петнайсет минути.
И тръгна към участъка, без да дочака отговор.
— Ще те чакам — извика Бош след нея.
10.
„Мусо и Франк“ беше заведение, сервирало мартини на обитателите на Холивуд — известни и не толкова, цяло столетие. Предната зала, с червена кожена тапицерия, беше за тихи разговори — позастарели сервитьори с червени сетрета се движеха бавно между сепаретата. В задната част се намираше дългият бар, без места за сядане през повечето време, където редовните клиенти даваха мило и драго да привлекат вниманието на бармани, които биха могли да бъдат бащи на сервитьорите. Бош и Брашър влязоха в бара точно когато се освободиха две места и се пребориха за тях с конкуренцията на двама типове, облечени в черно като студийни звезди. Един от барманите — познаваше Бош — се приближи до тях и те си поръчаха мартини.
Бош вече се чувстваше съвсем свободно с нея. Бяха обядвали заедно и през двата дни на огледа, а и тя не беше излизала от погледа му по време на претърсването на района. Усещането беше като за трето или четвърто излизане заедно. На път за бара, в колата му, си разменяха клюки за отдела и за последния случай — поне това, което той смяташе, че може да сподели с нея. Когато барманът сложи пред тях чашите с коктейлите, Бош беше готов да забрави за известно време за кости, кръв и бейзболни бухалки.
Чукнаха се и Брашър каза:
— За живота.
— Да. Да оцелеем и утре.
— Някак си.
Бош знаеше, че моментът е подходящ да я заговори за проблемите й. Ако не искаше да приказва за това, нямаше да настоява.
— Онзи, Кико — попита той. — Защо ти каза: „Горе главата“?
Тя отпи и не отговори веднага.
— Ако не ти се говори…
— Не точно. По-скоро, не ми се мисли за това.
— Познато усещане. Извинявай, че попитах.
— Няма нищо. Партньорът ми ще ме докладва и понеже съм в изпитателен период, може да има последствия.
— За какво?
— Пресичане на канала. — Значението на израза беше заставане пред дулото на автомат или друго оръжие, използвано от друг полицай.
— Какво стана? Ако искаш да ми кажеш, разбира се.
— О, битова разправия. Мразя битовите. Някакъв се беше заключил с пистолет в спалнята си. Не знаехме дали мисли да стреля по себе си, по съпругата си или по нас. Изчакахме подкрепление и влязохме в стаята.
Тя отпи отново. Безпокойството прозираше в очите й.
— Автоматът беше у Еджууд. Кико трябваше да изрита вратата. Фенел, партньорът на Кико, и аз чакахме да нахлуем. Кико е як и отвори вратата с един ритник, и двамата с Фенел влязохме. Онзи тип беше трупиран на леглото. На пръв поглед никакъв проблем, само дето Еджууд реши, че аз му създавам проблем. Каза, че съм била пресякла канала.
— Така ли беше?
— Не мисля. Но ако аз съм го направила, тогава и Фенел го е направил, а на него не каза и гък.
— Е, ти си новобранецът на изпитателен срок.
— Да. И вече ми писва. Ти как го изтърпя, Хари? Сега си имаш работа и е различно. Това, което правя аз, е да тичам безспир по обаждания, от боклук на боклук, все едно да гася пожар с плюнка. Не правим никакви рекордни постижения и отгоре на това тоя надменен идиот ми повтаря през две минути как съм се орезилила.
Позната история за всяко униформено ченге. Ежедневната работа те поглъща до степен да мислиш, че просто друго в живота няма. Бездна. Затова Бош никога не би се върнал към патрулната полиция. Все едно да запушваш огнестрелни рани с памуче.
— Други очаквания ли имаше в академията?
— Не знам какво съм мислила тогава. Не знам дали ще издържа до момент, в който ще ми се струва, че върша нещо полезно.
— Мисля, че ще се справиш. Трудни са първите две години. После се окопаваш по-стабилно и започваш да виждаш перспектива. Избираш битките и тактиката си. Ще оцелееш.
Насърчението не звучеше убедително и за самия него. Дълго време съмнението за собствения му избор не го беше оставяло. Почувства неистинността в думите си.
— Да говорим за нещо друго — каза тя.
— Добре. — Бош отпи голяма глътка и реши да смени насоката на разговора. Остави чашата си на бара и й се усмихна. — Значи, както си се разхождаше из Андите, изведнъж ти просветна: „Божичко, искам да
