съм ченге“?
Тя се засмя.
— Не беше точно така. И никога не съм била в Андите.
— Ами богатият, изпълнен със съдържание живот преди да си закачиш значката? Каза, че си обикаляла света.
— Така и не стигнах до Южна Америка.
— Ааа, там ли били Андите? Винаги съм си мислил, чеса във Флорида.
Тя пак се засмя и Бош се зарадва на успешната смяна на темата. Харесваха му зъбите й. Бяха точно толкова леко изкривени, че да не изглеждат чак идеални.
— Сериозно, как стана?
Тя се обърна в стола така, че рамената им се допряха. Погледите им се срещаха в огледалото на бара, зад бутилките.
— Известно време бях адвокат. Само по граждански дела, така че не се вълнувай. После разбрах каква мръсотия е, зарязах адвокатството и започнах да пътувам. Работех, където намеря. Грънчарство във Венеция. Обучавах коне в швейцарските Алпи известно време. Готвачка на туристическо корабче на Хаваите. Видях много свят… но Андите не успях. После се прибрах у дома.
— В Лос Анжелис?
— Тук съм родена и израсла. А ти?
— Също.
Тя протегна чашата си и се чукнаха.
Бош свърши питието си и си сипа ново, без да го е грижа, че е доста по-напред с материала от Брашър. Чувстваше се приятно отпуснат. Хубаво беше да забрави работата за малко. Хубаво беше да си в компанията на човек, не директно замесен в случая.
— И в кой район по точно?
— Не се смей. Бел Еър1.
— Бел Еър? Май нечий татко не е доволен от това, че дъщеря му е станала ченге.
— Особено при положение, че той беше собственик на адвокатската фирма, която тя напусна и не се видя, нито чу цели две години.
Бош се усмихна и вдигна чашата си. Чукнаха се пак.
— Смело момиче.
— Да приключим с въпросите — каза тя, след като отпиха.
— Добре. И какво да правим?
— Заведи ме у вас, Хари.
Той замълча за момент, загледан в блестящите й сини очи. Нещата се развиваха със скоростта на светлината и за смазка им служеше алкохолът. Но между ченгета беше така. Хора, принадлежащи към затворено общество — животът им беше подчинен на инстинктите им и те всеки ден отиваха на работа с мисълта, че може да си заработят заплатата и с цената на живота си.
— М да — каза той накрая. — Мислех за същото.
Наведе се към нея и я целуна по устата.
11.
Джулия Брашър стоеше в дневната на Бош и разглеждаше колекцията му от музикални дискове, наредени на стойки до стерео-уредбата.
— Обичам джаз.
Бош беше в кухнята. Усмихна се на думите й. Наля две мартинита, върна се в дневната и й подаде едното.
— Кой ти харесва?
— Напоследък Бил Евънс.
Бош извади от стойката „Kind of Blue“ и го сложи в уредбата.
— Бил и Майлс — каза той. — Без да споменаваме Колтрейн и още неколцина. Няма нищо по- добро.
Когато музиката засвири, двамата се чукнаха, но вместо да отпият, се целунаха. Още преди да отлепят устни, тя започна да се смее.
— Какво има?
— Нищо. Просто се чувствам безразсъдна. И щастлива.
— Аз също.
— Ще ми върнеш ли фенерчето?
Бош я изгледа озадачено.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… толкова е фалическо.
Изражението му я накара да се засмее така, че мартинито й плисна по пода.
По-късно тя лежеше по корем на леглото му, а Бош разглеждаше слънцето, татуирано на кръста й, и си мислеше едновременно колко близка и непозната я чувства. Почти нищо не знаеше за нея. Татуировката беше почти пример за изненадите, които тя предлагаше всеки миг.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За нищо. Чудех се кой ли е имал удоволствието да постави това на гърба ти. Може би защото ми се иска да съм бил аз.
— Защо?
— За да носиш винаги нещо от мен върху себе си.
Тя се обърна на една страна, откривайки гърдите и усмивката си. Плитката й беше разпусната и косата покриваше раменете й — това също му харесваше. Протегна ръка и го дръпна към себе си за дълга целувка. После каза:
— Това е най-хубавото нещо, което са ми казвали от доста време.
Той отпусна глава върху възглавницата. Беше поела сладкия аромат на женски парфюм, секс и пот.
— Няма никакви снимки по стените — каза тя.
Бош сви рамене. Джулия се обърна с гръб към него. Той пъхна ръка под мишницата й, обгърна с нея гърдата й и я придърпа към себе си.
— Можеш ли да останеш до сутринта?
— Мъжът ми ще се чуди къде съм, но… мога да му се обадя.
Бош замръзна. После се разсмя.
— Не ме стряскай така.
— Ами ти така и не попита дали съм омъжена.
— И ти не си ме питала дали не съм женен.
— При теб е очевидно. Типът на самотния детектив. — И продължи с гърлен мъжки тон: — Само фактите, госпожо. Никакво време за женички. Смъртта е моят занаят. Имам си работа и…
Той прекъсна монолога й, като прекара пръст по ребрата й.
— Ти ми даде фенерчето си — каза Бош. — Не мисля, че една „омъжена“ жена би го направила.
— Виж какво ще ти кажа, красавецо. Видях ти фенерчето в багажника, преди да успееш да го покриеш. Не си ме заблудил.
Бош скри лице в шепите си уж на шега, но наистина се изчерви.
— Божичко… Толкова ли съм ясен!
Тя се претърколи отгоре му, свали ръцете от лицето му и го целуна по брадичката.
— Хареса ми. Разведри ме и ме накара да живея в очакване на нещо приятно. — Хвана китките му и се взря в белезите, минаващи през кокалчетата.
— Какво е това?
— Белези.
— Виждам. От какво?
— Имах татуировки. Махнах ги, отдавна беше.
