към работата по случая. Брашър нямаше дежурства през неделите и понеделниците. Разбраха се да се видят за вечеря в къщата й в квартал „Венис“. На паркинга имаше и други полицаи. Бош знаеше, че скоро ще тръгнат клюки.
— Съжалявам. Трябваше да го обмисля по-добре.
— Не ме е грижа, Хари. Ще се видим довечера.
— Трябва да внимаваш. Ченгетата понякога са много груби.
Тя направи гримаса.
— О, полицейската бруталност! Да бе, чувала съм.
— Сериозно говоря. А е и против правилника. От моя страна. Аз съм Д-3, надзорно ниво.
Тя го погледна за момент, после се засмя.
— Значи топката е в твоята половина. Надявам се, че ще те видя довечера.
Тя слезе, а Бош паркира колата си на определеното за нея място и влезе в детективския офис. Опитваше се да не мисли за усложненията в живота си, на които току-що беше поставил началото.
В оперативната стая нямаше никого — той се надяваше тъкмо на това. Искаше да остане насаме със случая. Все още оставаше много канцеларска работа, но желанието му беше да осмисли всички натрупани след откриването на костите улики и информация.
Първата му цел беше да изготви списък на най-неотложните задачи. Трябваше да се завърши следственият дневник, включващ всички писмени доклади по убийството. Трябваше да попълни заповеди за претърсване в регистрите на отделенията за мозъчна хирургия на местните болници.
Трябваше да провери наличната компютърна информация за живеещите в близост до Уъндърланд. Трябваше да прочете и записите на телефонни обаждания, провокирани от медийното отразяване на случая, и да започне събирането на доклади за липсващи и избягали хора, чието описание би съвпаднало с това на жертвата.
Ясно му беше, че за сам човек работата ще отнеме повече от ден, но реши все пак да остави Едгар да си почине. Партньорът му — баща на тринайсетгодишно момче, беше силно разтревожен от чутото при Голихър и Бош искаше да му даде възможност за кратък отдих.
След като приключи със списъка, Бош извади чашата си от едно чекмедже и отиде до дежурната стая за кафе. Нямаше по-дребни пари от петдоларова банкнота, но я остави в кутията, където се събираха пари за кафе — консумацията му през деня определено щеше да оправдае разхода.
— Знаеш ли какво казват хората? — обади се някой, докато той пълнеше чашата си.
Бош се обърна. Беше Манкиевич, дежурният сержант. — За?
— Ловене на риба в чужда река.
— Не знам. Какво казват?
— И аз не знам. Затова те попитах. — Манкиевич се усмихна и се приближи до кафе-машината, за да си налее кафе.
Значи слухът вече беше пуснат. Клюки и злостни слухове, особено със сексуален привкус, се разнасяха из всички полицейски участъци като августовски пожар.
— Кажи ми като разбереш — каза Бош на излизане от дежурната. — Може да е от полза.
— Ще ти кажа. А, и още нещо, Хари.
— Какво?
— Престани да се туткаш и си приключвай случая. Омръзна ми моите хора да ти поемат обажданията. — В шеговито-саркастичния му тон се съдържаше и основателният упрек, че на колегите му не им остава много време да се занимават с нещо друго освен с обаждания.
— Да, знам. Някакви интересни днес?
— Според мен не, но по-добре да прегледаш докладите и да използваш следователските си хитрини, за да прецениш сам.
— Хитрини?
— Да, хитрини. Изглежда, Си Ен Ен не са имали много с какво да се занимават тази сутрин, защото се заглавичква само с вашата история — видеокадри, всички вие горе по хълмовете, с малките си кутии, пълни с кости. И сега вече ни се обаждат от цялата страна, чак от Филаделфия тая сутрин. Няма да се свърши, докато не разчистиш, Хари.
— Много разчитаме на теб. — И отново малко гадна усмивчица.
— Добре, ще пусна хитрините си в употреба, Манк. Обещавам.
— Точно това се очаква от теб.
Бош влезе в стаята си, отпи от кафето и започна да обмисля подробностите по случая. Имаше аномалии, противоречия. Между избора на място и метода на заравяне, забелязани от Кати Кол. Заключенията на Голихър още повече увеличаваха въпросителните. Антропологът бе определил случая като физическо малтретиране. Но пък пълната с дрехи раница навеждаше на мисълта за бягство на момчето от къщи.
Бош беше разговарял с Едгар по въпроса предишния ден. Партньорът му не виждаше особено противоречие и предложи хипотезата, че момчето е било жертва, както на родителите си, така и впоследствие на убиец, несвързан с тях. Много жертви на физическо насилие извършваха бягства, след което биваха подлагани на друга форма на малтретиране. Хипотезата беше добра, но Бош не желаеше да я приеме сериозно, защото това щеше да го отведе към още по-потискащ сценарий от начертания от Голихър.
Иззвъня директният му номер и Бош вдигна слушалката. Очакваше да чуе Едгар или лейтенант Билетс. Беше Джош Майер, репортер от „Лос Анжелис Таймс“. Бош почти не го познаваше и беше сигурен, че никога не му е давал директния си номер, но не издаде раздразнението си. За момент се изкуши да му каже, че полицията разследва нишки, водещи чак до Филаделфия, но вместо това просто отряза, че няма нищо ново след петъчното комюнике на пресотдела.
Затвори телефона, допи първата си чаша кафе и се хвана за работа. Най-неприятната част от всяко разследване му беше тази с компютрите. Винаги, когато беше възможно, я прехвърляше на партньора си. Затова реши да остави компютърните проверки накрая и се зае с телефонните обаждания. Те бяха няколко десетки, но никъде не се съдържаше достатъчно информация, за да се предприеме нещо във връзка със случая. Всички бяха от родители, роднини или приятели на изчезнал. Всичките пропити от отчаяние и търсещи някакво облекчение и разгадаване на най-потискащата мистерия в живота им.
Бош премести стола си пред една от старите пишещи машини, сложи лист и натрака четири въпроса:
— Знаете ли дали вашият изчезнал близък е претърпял някаква хирургическа намеса през месеците, предхождащи изчезването му?
— Ако е да, в коя болница е станало това?
— Какво е било нараняването?
— Как се казва лекуващият лекар?
После отнесе въпросите на Манкиевич, за да ги използват при всяко обаждане, отнасящо се до случая, и попита:
— Достатъчно хитро ли ти се струва?
— Не. Но е добро начало.
Бош си взе още една чаша кафе и се върна в стаята си. Отбеляза си да се обади на Билетс в понеделник да поиска помощ за свързване с всички обадили се през последните няколко дни, за да им се зададат четирите въпроса. Помисли за Джулия Брашър. Тя не работеше в понеделниците и сигурно би пожелала да помогне. Но бързо отхвърли тази мисъл — до понеделник целият участък щеше да знае за тях двамата и привличането й само щеше да влоши положението.
След това се залови със заповедите за претърсване. Съвсем нормално беше в процеса на разследване на убийство да се изисква медицинска документация — най-често от отделни лекари и зъболекари, понякога и от болници. Бош имаше списък на всичките двайсет и девет болници в района на Лос Анжелис, както и имената на адвокатите, които се занимаваха с техните дела. Двайсет и деветте заповеди бяха готови за малко повече от час. С тях се изискваше документацията за всички пациенти от мъжки пол на възраст до шестнайсет години, претърпели мозъчни операции, и по-точно трепанации, за периода между 1975 и 1985 година.
