14.
Бош спря колата пред къщата и огледа тъмните й прозорци.
— Връзва се — каза Едгар. — Обаче той отдавна е издухал. — Сърдеше се на Бош, който му се беше обадил у дома. Както виждаше нещата, така и така костите си бяха лежали кротко в земята двайсет години — какво пречеше да се изчака до понеделник сутринта, за да се разговаря с този човек? Но Бош каза, че щял да отиде и сам, ако Едгар не искал да дойде с него, така че той нямаше избор.
— Не, вкъщи си е — каза Бош.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Бош погледна часовника си и записа времето и адреса в малкия си бележник. Сети се, че точно в тази къща беше забелязал да се дърпат пердетата, когато обикаляше тук след първото повикване.
— Да вървим — каза той. — Ти си разпитвал, ти ще започнеш разговора. Аз ще се намеся, когато е подходящо.
Мъжът, за когото говореха, се казваше Николас Трент. Живееше сам в къща, намираща се само през две къщи от хълма, където бяха намерени костите. Петдесет и седем годишен, ерген, бездетен. По време на първия им разговор беше казал на Едгар, че се занимава с вътрешно обзавеждане за едно студио в Бърбанк. Не знаел нищо за костите и не можел да помогне по никакъв начин.
Едгар потропа силно на вратата и двамата зачакаха.
— Господин Трент, полиция — каза той високо. — Детектив Едгар. Отворете, ако обичате.
Тъкмо вдигна ръка да потропа отново, когато входната лампа светна. Вратата се открехна и през процепа надникна мъж с обръсната глава.
— Господин Трент? Аз съм инспектор Едгар. Това е партньорът ми, детектив Бош. Имаме няколко допълнителни въпроса, ако не възразявате.
Трент не отвърна нищо и Едгар реши да вложи малко повече тежест в казаното, като бутна вратата и я отвори по-широко.
— Може ли да влезем? — попита той, макар вече да беше наполовина влязъл.
— Не, не може — бързо каза Трент.
— Но, господине, имаме още няколко въпроса, които трябва да ви зададем. — Тонът на Едгар издаваше удивлението му.
— Дрън-дрън!
— Моля?
— Знам какво искате. Вече говорих с адвоката си.
Бош разбра, че доникъде няма да стигнат с надхитряне, затова издърпа партньора се за ръката, за да излезе очи в очи с Трент.
— Господин Трент, ако сте предполагали, че ще се върнем, значи сте очаквали, че ще разберем за миналото ви. Защо не го споменахте пред детектив Едгар? Щеше да ни спести време. Вместо това давате основание да бъдете подозиран.
— Защото миналото си е минало. Забравено и заровено. Оставете го така.
— Не и когато с него са заровени и кости — обади се Едгар.
— Виждате ли? — каза Трент. — Затова искам да си вървите. Нямам какво да ви кажа. Нищо. Нищичко не знам.
— Господин Трент, малтретирали сте деветгодишно момче — каза Бош.
— През хиляда деветстотин шейсет и шеста. И бях наказан. Жестоко. Това е минало. Оттогава съм примерен гражданин. Нямам нищо общо с ония кости горе.
Бош заговори по-спокойно:
— Ако е истина, тогава пуснете ни вътре да си зададем въпросите. Колкото по-скоро отпаднат подозренията от вас, толкова по-скоро ще се заемем с други хипотези. Но трябва да ни разберете — костите на малко момче са намерени на сто метра от къщата на човек, малтретирал деветгодишен през шейсет и шеста. Трябва да го разпитаме, независимо какъв гражданин е бил оттогава. И ще си зададем въпросите. Нямаме избор. Вашият избор е дали това да стане тук, сега, или в присъствието на адвоката ви в участъка, където журналистите ще ви чакат отвън. Ние ви разбираме, господин Трент, разберете ни и вие. Целим бързина и дискретност, но не можем да ги постигнем без сътрудничеството ви.
След кратко мълчание Трент направи крачка назад и ги пусна да влязат.
Беше бос, в провиснали черни шорти, разкриващи тънките му бели крака без никакви косми по тях. Тънкото му тяло беше в широка копринена риза. Цялата му структура беше ъглеста. Въведе ги в дневна, затрупана с антикварни предмети, и се разположи в средата на един диван. Гостите му седнаха срещу него в кожени кресла. Бош реши да продължи да води разговора.
— Ще караме внимателно — започна той. — Ще ви прочета конституционните ви права и ще подпишете формуляр, че това е направено. За ваша и наша сигурност. Разговорът ни ще се записва на касета, от която можете да получите копие, ако желаете.
Трент сви рамене и Бош прие жеста за съгласие, макар и дадено с нежелание. Формулярът беше подписан и Бош го прибра в куфарчето си и извади малък касетофон. В началото записа на касетата присъстващите, времето и мястото и кимна на Едгар да задава въпросите, за да има възможност да разгледа обстановката.
— Господин Трент, откога живеете в тази къща?
— От хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. — Трент се засмя.
— Какво е смешното?
— Осемдесет и четвърта. Не схващате ли? Джордж Оруел. Големия брат? — И ги посочи.
Едгар явно не схвана мисълта му и продължи:
— Под наем или като собственик?
— Собственик. Всъщност отначало под наем, после купих къщата от предишния й собственик.
— Така. Значи вие изготвяте декори за развлекателната индустрия?
— Разкрасявам декори. Има разлика.
— Каква е разликата?
— Дизайнерът прави скиците за декорите и ръководи изработването им. След което декораторът добавя разни детайли. Характеризиращи детайли за действащите лица.
— Откога се занимавате с това?
— Двайсет и шест години.
— Вие ли заровихте момчето на хълма?
Трент се изправи възмутено.
— Разбира се, че не. Кракът ми не е стъпвал на тоя хълм. А вие правите голяма грешка, като си губите времето тук, докато истинският убиец се разхожда някъде на свобода.
— Седнете, господин Трент — намеси се Бош. Реакцията на домакина им създаваше впечатление или за невинност, или за много добре изиграна роля. — Вие сте умен човек. Знаете точно защо сме тук. Трябва или да ви очистим от подозрения, или да ви приберем на топло. Тъй че защо не ни помогнете? Вместо да ни играете сценки, защо не си помогнете, като ни помогнете?
Трент разпери широко ръце.
— Не знам как! Не знам нищо за случая! Как да ви помогна като всъщност не знам за какво точно става дума?
— За начало можете да ни покажете къщата. Ако ми помогнете да се отпусна с вас, може би ще успея да видя нещата от вашата страна. Но засега… разполагам само с миналото ви и с костите, намерени съвсем близо до къщата ви. А това не е във ваша полза.
Трент се изправи и ги подкани с жест към вътрешността на къщата.
— Хубаво. Гледайте, колкото щете. Но нищо няма да намерите. Нищо!
Бош погледна Едгар и му кимна, в смисъл „заеми се с него, докато огледам“.
— Благодаря ви, господин Трент — каза той и се изправи.
Когато тръгна по коридора към задната част на къщата, чу Трент да казва:
